Изпитанията на малката Пиерета

Двадесет и втора глава

През цялата нощ Пиерета ту се отчайваше, че скоро, с настъпването на лова, ще трябва да напусне колибата, която я приюти, и с това ще дойде краят на волното й съществуване, ту я завладяваше надеждата, че Монбле ще я повика на помощ. Може би тъкмо сега ще я забележи и тя мечтаеше чрез него да влезе в онзи дом, за който така горещо копнееше самотното й сърце.

В понеделник към обяд тя отиде при Розали да разбере какво е казал Монбле. Но се оказа, че тази сутрин не са получили нито едно писмо на английски. Пиерета се върна във фабриката и започна пак монотонната си уморителна работа. Внезапно Оне я повика.

— Иди веднага в кантората!

— Защо? — учудено запита Пиерета.

— Откъде да знам защо? Заповядаха да те пратя и толкова!

Талуел я очакваше на верандата.

— Побързай — викна й той. — Нали ти говориш английски?

— Да, разбира се.

— Тогава върви в Сен Пипуа, трябваш на господин Волфрам Пендавоан.

При това име Пиерета остана като гръмната.

— Оглуша ли? Не чуваш ли какво ти говоря? Гийом! — извика той кочияша. — Закарай това момиче при господин Пендавоан.

— Нали знаете английски? — попита Гийом, когато излязоха от селото. — Господарят ще остане много доволен, защото пристигнаха английски работници и докараха нова машина. Трябва да се сглоби и да се пусне в действие, но господин Монбле е затруднен. Спорят, викат и никой нищо не разбира. Господарят се сърди. Накрая, за да го успокои, господин Монбле му каза, че една от работничките знае английски и той разпореди да ви доведат. А сега вървете след мен, пристигнахме.

Пиерета слезе от файтона и последва Гийом, който я въведе в една стая. Там бяха господин Пендавоан и директорът на фабриката в Сен Пипуа, господин Беноа.

— Доведох момичето — и Гийом посочи Пиерета с шапката си.

— Добре, свободен си — каза Беноа.

Преди да заговори Пиерета, Волфрам Пендавоан повика директора и тихо го попита нещо. Пиерета дочу няколко откъслечни думи: „Момичето е около дванайсет-тринайсетгодишно, но изглежда разумно и сериозно“.

— Ела насам, дете мое — каза господин Пендавоан със същия тон, с който се обръщаше към Розали.

Пиерета, сдържайки вълнението си, направи няколко крачки към него.

— Как се казваш?

— Орели.

— Говориш ли английски?

— Да, говоря, но думите, които употребяват в разните производства, не ги знам.

— Ще се опитаме, дано успеем.

Той стана, хвана директора под ръка и като се опираше на бастуна си, излезе. След тях вървеше Пиерета. Те приближиха една тухлена постройка, около която смутен се разхождаше Монбле.

На първия етаж, по средата на обширна зала бяха струпани сандъци с разноцветни надписи: „Манчестър“. На един от сандъците седяха английските работници, облечени чисто и спретнато.

— Кажи им, че говориш английски.

Тя заговори с работниците, чиито лица се проясниха, когато чуха родния си език.

— Попитай ги защо са дошли с една седмица по-рано? Кажи им, че по тази причина не могат да се срещнат с инженера, който говори английски.

— Казват, че привършили по-рано работата си в Камбе, където също доставили машина, и затова са дошли тук по-рано.

— А каква е машината?

Пиерета се запъна при превода.

— Ако не можеш да преведеш, говори на английски.

— Hydravlic mangle.

Волфрам Пендавоан повтори същите думи и се обърна към директора:

— Телеграфирах на Фабри да се върне по-скоро, но нямаме време за губене. Тези юнаци трябва да работят… Питай ги защо не сглобяват машината, а седят със скръстени ръце?

— Казват, че подът няма да издържи тежестта на машината. Под пода трябва да се постави опора, да се направят изчисления, преди това…

— Добре, обясни им, че очакваме всеки момент господин Фабри да се върне и ще им бъдат дадени помощници и материали, за да започнат работа.

Тя предаде на работниците думите на фабриканта.

— Ще останеш при тях като преводачка, ще живееш тук, в странноприемницата, където ще получаваш и храна. Ако останем доволни от теб, ще бъдеш възнаградена добре.