Изпитанията на малката Пиерета

Двадесет и седма глава

Нейният кабинет, т.е. кабинетът на господин Бендит, не приличаше на господарския — обширна стая с три прозореца, маси, етажерки, големи кожени кресла и закачени по стените скици на фабриките на господин Пендавоан. Кабинетът на господин Бендит беше малка стая с маса, два стола, географска карта на света. Редом с кабинета на Бендит беше кабинетът на племенниците, а точно насреща — този на господин Фабри.

Пиерета не посмя да заеме мястото на господин Бендит, а седна на стол до вратата с книга в ръка.

След малко звънецът за обед извести прекратяването на работата. Пиерета излезе и срещна Фабри и Монбле, които също се отправяха към Франсоаз.

— А-а, госпожице, сега сме колеги! — насмешливо продума Монбле.

Пиерета усети иронията в гласа му и отговори:

— Да, колеги сме, но не с вас, а с Гийом.

— Но нали заемате мястото на господин Бендит…

— Орели заема собственото си място — каза Фабри, — тя само замества господин Бендит, докато оздравее.

У Франсоаз тя съвсем ясно разбра, че не я третират като равна: приборът й не беше поставен на общата маса, а в ъгъла на една малка масичка. Сервираха й след всички останали. Това не я обиди. Тя побърза да се нахрани и отиде при Розали, за да й съобщи думите на леля Зиновия пред господин Пендавоан.

— Надявам се, че това не ти е навредило пред него? — притесни се Розали.

— Напротив, това стана причина да разкажа всичко за себе си и моята история го трогна.

— О, аз непременно ще кажа на Зиновия.

— Недей! Няма защо да я настройваш срещу мен.

— Не се бой! Щом разбере, че вече си близка с господин Пендавоан, ще започне да се държи добре с теб. Но не й се доверявай.

— Ще внимавам.

В три часа господин Пендавоан позвъни и те се отправиха на обиколка из фабриките. Старецът вършеше това редовно, независимо какво е времето. Днес започнаха от работилниците за лен и кълчища, които се намираха във Флекси.

— Сега ще проверя дали можеш да ми станеш подходяща помощница, дали различаваш оттенъците на цветовете. Вземи снопче коноп и ми кажи какъв цвят е.

Тя взе едно снопче, погледна го внимателно и каза:

— Мисля, че има червеникав оттенък.

— Подай ми го. Да, права си — каза той, като го помириса.

Пиерета го погледна учудено, а той продължи:

— Тези кълчища миришат на прегоряло. Това показва, че са ги сушили в пещите, затова цветът им е червеникав. Вземи друго снопче!

Този път тя взе зеленикаво.

— Зеленикавите оттенъци са много. На какво приличат тези по цвят?

— На зелка, но напръскани с черно.

— Дай ми от кълчищата.

— Вярно. Този коноп е бран много рано и е бил влажен. Доволен съм от теб.

След Флекси те обходиха и останалите села. Обикновено, когато господин Пендавоан спираше някъде, Гийом връзваше коня на сянка и отиваше да се разходи из селото. Този път той отиде в кръчмата и не забеляза как мина времето. Господин Пендавоан искаше вече да тръгват, а Гийом не се появяваше никакъв. Разсърден, че трябва да чака, той помоли директора да изпрати някой да го намери.

След няколко минути Гийом се появи, но походката му беше много странна. Старецът, като чу неравните му крачки, каза:

— Това животно е пияно!

— От вас нищо не може да се скрие — отвърна директорът.

— Слава богу, още не съм оглушал. Къде беше? — обърна се той към Гийом.

— Аз бях… тук…

— По миризмата усещам къде си бил.

Гийом отвърза коня и се опита да се качи на капрата, но изпусна камшика. Три пъти се навеждаше да го вземе и все не успяваше.

— Мисля, че е по-добре да ви отведа лично в Марокур — каза директорът.

— Аз ей сега… — мънкаше Гийом.

— Мълчи! — викна старецът строго. — Повече не си ми нужен, върви си!

— Но аз… ей сега…

— Благодаря ви — каза фабрикантът на директора, — ще ме отведе момиченцето.

— Дали ще може?

— Родителите й са притежавали походен фургон и тя неведнъж го е управлявала сама.

Той седна във файтона, а Пиерета се настани след него, горда от доверието, което й оказваха.

— Хайде, карай, но бавно!

Пиерета предпазливо и съсредоточено подкара колата. Какво беше удивлението на марокурските жители, когато файтонът на господин Пендавоан влезе в селото и на капрата седеше не Гийом, а малката Пиерета. Всички изненадани се питаха какво означава това и кое е момиченцето. Леля Зиновия също беше на улицата и разговаряше със съседите. Когато файтонът наближи, тя се поклони любезно.

— Добър ден, господин Пендавоан, добър ден, Орели!

Щом отминаха, Зиновия оживено започна да разправя, че господин Пендавоан приел на работа това дете благодарение на нейната препоръка. И Зиновия разказа историята, чута от Розали, като я украси посвоему. Изобщо за Пиерета заговориха всички, като разправяха какви ли не легенди.

Но ако в селото всички бяха изненадани от появата на стария фабрикант и момиченцето, Талуел беше направо поразен.

— Къде е Гийом? — запита той, като притича покрай файтона, за да помогне на стареца да слезе.

— Изгоних го, защото е пияница — отвърна Волфрам Пендавоан.

— Така си и знаех! Отдавна предполагах, че накрая ще бъдете принуден да го изгоните.

Талуел и този път не пропусна да подчертае, че добре познава господаря си и че даже предварително усеща желанията му. Винаги когато говореше с него, започваше с фрази като: „Аз така си и знаех“ или „Аз така и предполагах!“.

— Така си и мислех — това момиче заслужава доверие!

— Разбира се.

— Забелязах това, още когато Розали я доведе във фабриката.

Говорейки така, той гледаше Пиерета, сякаш искаше да й каже: „Виждаш ли колко се старая за теб! Не забравяй това!“.

И скоро си поиска наградата. Когато Пиерета влезе в кабинета на Бендит, той надникна през вратата и запита полугласно:

— Какво се случи с Гийом?

Пиерета разказа историята както си беше.

— О, бъди спокойна, когато Гийом се върне, ще го наредя добре.

Тези дни и други питаха Пиерета какво е станало с Гийом и тя на всички разказваше подробно. Същия въпрос й зададоха и Фабри и Монбле, докато обядваха.

— Този подлец получи това, което заслужаваше — каза Монбле.

— Просто по чудо не обърна досега господаря — добави Фабри.

— Отдавна трябваше да е изгонен, но имаше подкрепа.

— Този, на когото се крепеше, добре плаща. Той ненапразно всичко предвижда и всичко узнава: „Аз така си и знаех!“, „О, аз предполагах, че ще искате телешко с моркови“ — имитираше някого Фабри.

— Да, да, точно така! — и двамата се разсмяха.

Макар че името му не бе произнесено, Пиерета веднага се досети за кого става дума. Значи Талуел души и шпионира около своя господар!

— Не мога да разбера — продължи Монбле, — какъв интерес може да има той?

— Как какъв? Той е завистлив и честолюбив, а тук обстоятелствата се стичат така, че ще настане време, когато собственикът на това богато предприятие с 12 милиона годишен доход няма да бъде в състояние сам да управлява фабриката. Тогава ще трябва да си намери заместник. А Талуел се стреми именно към това. По тази причина гледа да отстрани всеки, който му се изпречи на пътя; затова се мъчи да увери господаря, че е практичен и всезнаещ, че даже мисли като него и предвижда нещата. Всъщност досега това му се отдаваше лесно — от Гийом научаваше всичко, до най-малките подробности.

Когато Зиновия сервира следващото ястие, те замълчаха, но щом се отдалечи, продължиха своя разговор, без да се притесняват от присъствието на Пиерета.

— Ами ако изчезналият се появи?

— Всички бихме се радвали, ако това стане. Но, уви! Носи се слух, че е умрял. Дали пък Талуел не е подпомогнал неговото отсъствие?

— Като се имат предвид характерите на действащите лица, може да се каже със сигурност, че някой е подливал масло в огъня.

— Дали синът му има наследници?

— О, това не променя нещата. Дори и да има, ако се появят тук, ще им бъде устроен такъв ад, че ще предпочетат спокойствието пред богатството.

В този момент влезе Розали и предложи на Пиерета да се разходят. Вечерта беше чудесна, цялото село беше на улицата, хората седяха пред къщите си и разговаряха. Розали искаше да останат по-дълго навън, но Пиерета отказа под предлог, че е уморена. След чутия разговор тя искаше да остане сама и да обмисли своето положение.

За Пиерета стана ясно, че Талуел е лош човек и че сега ще се опитва да узнае всичко за господин Пендавоан от нея. Ще съумее ли да се предпази? Положението й е ужасно: тя, дете, без подкрепа, трябва да се бори срещу възрастен човек! Почти през цялата нощ я измъчваха неспокойни мисли. Дали той наистина е допринесъл за изгнанието на баща й? Значи положението му е много сигурно, щом е успял да отстрани от пътя си даже сина на фабриканта. Как ще постъпи с нея, ако тя откаже да бъде негов шпионин?

Едва призори я унесе неспокоен сън.