Изпитанията на малката Пиерета

Шеста глава

Свещеникът прочете заупокойна молитва и си отиде. Пиерета продължаваше да стои наведена над гроба й.

Маркизата се приближи до нея и я хвана за ръка.

— Да вървим! — каза тя, като почти насила я откъсна от гроба.

Пиерета вървеше, без да разбира какво става около нея и накъде я водят. Мислите й бяха заети само от покойната й майка.

Те спряха в една уединена алея. Тук бяха всички обитатели на хана. Маркизата, която я подкрепяше, хазяинът, Карп и лавкаджийката. Маркизата носеше боне с траурни ленти, хазяинът също беше с официална шапка, дори Карп вместо кожената си престилка носеше дълъг почти до петите сюртук, а лавкаджийката беше в бяло ленено палто и сукнена жилетка. Парижани се отнасят с голямо уважение към мъртвите.

— Трябва да поговорим с теб — започна хазяинът, който смяташе, че трябва да заговори пръв като най-важен член на това общество. — Искам да кажа, че можеш да живееш в хана безплатно, докогато поискаш.

— Искаш ли да пееш с мен? — предложи Маркизата. — Ще печелиш достатъчно, за да се издържаш. Това е хубав занаят.

— Ако обичаш бонбони, сигурно скоро ще дойдеш при мен. Моят занаят също не е лош, ще ми помагаш при продаването.

Карп не каза нищо, но усмивката му говореше, че Пиерета винаги може да разчита на чаша бульон.

Добротата и вниманието на обитателите на хана трогнаха Пиерета и смекчиха малко жестоката й скръб.

— Колко сте добри — промълви тя развълнувана.

— Предлагаме ти това, което е по силите ни — каза хазяинът.

— Не можем да те оставим на улицата… — рече Маркизата.

— Благодаря на всички ви, но не мога да остана в Париж. Трябва да отида при моите роднини.

— Имаш роднини? — учуди се хазяинът. — Къде живеят?

— В Амиен.

— А пари имаш ли?

— Нямам достатъчно за влак, но мога да отида дотам пеша.

— А знаеш ли пътя?

— Имам карта. Само не зная как да изляза от Париж.

Тогава всички, надпреварвайки се един през друг, започнаха да й обясняват.

— Ако искаш да се заблудиш, слушай тях — прекъсна потока от думи хазяинът. — Чуй какво ще те посъветвам, вземи трамвая и отиди в Шапел-норд, а оттам започва най-прекият път за Амиен. Ще ти струва само шест су. Кога мислиш да тръгваш?

— Мама настояваше да тръгна веднага.

— Каквото е пожелала майка ти, това направи — каза Маркизата. — Ела да те целуна на прощаване, ти си добро момиче.

Мъжете й стиснаха ръка.

Но Пиерета се колебаеше. Сърце не й даваше да остави гроба на майка си. Маркизата усети борбата, която ставаше в душата й, и каза:

— Ако трябва да заминеш, тръгни веднага, не се колебай!

Макар и със свито сърце, Пиерета благодари на всички и тръгна бързо в посоката, която й бе посочил хазяинът.

— Господа, заповядайте при мен да пийнем по чашка вино — предложи ханджията.

— Не е зле — отвърна Маркизата.

— Бедното момиченце! — продума накрая Кари.

Щом Пиерета влезе в трамвая, разстла пред себе си картата на Франция. Откак бяха влезли през Италия във Франция, картата й служеше непрекъснато като пътеводител. Ето и пътя за Амиен. Началният пункт е Сен Дени, после Екуан, Шантили, Клермонт, Булон, Амиен, всичко около 150 километра. Ако изминава на ден средно по 30 километра, би пристигнала на шестия ден. Свикнала е да ходи пеша, колко пъти е вървяла заедно с Поликарп. Е, наистина има разлика — когато беше много горещо или пък валеше дъжд, можеше да се скрие във фургона. А сега какво ще прави, особено пък нощно време? Ако нощите се случат топли и ясни, ще спи под някое дърво или храст. Пък и парите едва ли ще й стигнат за най-необходимото. Целият й капитал се състоеше от 5 франка и едно су, пък и трябваше да остане нещо за Марокур. А какво ще прави, като стигне там? Пиерета още не беше решила, но вече трябваше да слиза. Кондукторът извика:

— Станция Шапел!

Тя слезе и се отправи по посока на Сен Дени. До залез-слънце имаше не повече от два-три часа. Надяваше се дотогава да излезе от Париж и да пренощува в полето.

Но какво беше разочарованието й, когато забеляза, че върви вече два часа, а пред погледа й се очертаваше една и съща картина — къщи и фабрики, от чиито комини се издигаха тежки валма дим, който придаваше на местността печален вид. От фабриките се носеше страшен шум и грохот, както и ужасното свистене на парата. Нагоре и надолу по пътя непрекъснато минаваха коли и трамваи. Някои от колите бяха покрити с платна и носеха надпис: „Фабрични заводи Марокур на Волфрам Пендавоан“. Струваше й се, че Париж няма край. Най-сетне на един ъгъл видя син надпис, от който узна, че навлиза в Сен Дени. Слава богу! Сигурно след Сен Дени започваха полята. На края на предградието Пиерета влезе в една фурна да си купи хляб.

— Пари имаш ли? — попита я фурнаджийката.

Тя извади петте франка.

— Дайте ми, моля, един фунт хляб и остатъка от парите.

Но преди да отреже хляба, жената разгледа монетата.

— Какво е това? — попита тя сърдито и подхвърли парите на мраморната плоча, където те се търкулнаха с ясен звън.

— Нима не виждате? Пет франка.

— Кой те прати с тези пари?

— Никой, аз самичка. Моля ви, отрежете ми хляб и ми върнете остатъка.

— Никакъв хляб няма да ти дам и те съветвам да си вървиш по пътя, ако не искаш да те арестуват.

— Защо ще ме арестуват? — недоумяваше Пиерета.

— Затова, че си крадла.

— Какво говорите!

— Как какво? И още питаш! Махай се навън, скитнице, иначе ще повикам полиция.

Дали монетата не беше фалшива? Пиерета не знаеше, но че могат да я помислят за скитница, беше твърде вероятно. Какво би отговорила на полицая, кой ще се застъпи за нея? Тези въпроси преминаха като мълния през ума й и я изплашиха. Но тя преодоля бързо страха си — та петте франка бяха единственото й богатство!

— Ако не искате да ми дадете хляб, поне ми върнете парите — каза тя и протегна ръка.

— За да измамиш с тях някой друг, нали? По-добре да останат у мен. А ако искаш да си ги вземеш, повикай полицая! Ще видим тогава… Какво чакаш още? Хайде, махай се!

Някои от минувачите, като чуха виковете на фурнаджийката, спряха от любопитство.

— Какво се е случило? — попита един.

— Тази просякиня се промъкваше към касата.

— Да, изглежда подозрителна.

— Когато потрябва, никога няма полицай наблизо.

Зашеметено от тази лъжа, бедното сираче излезе, съпроводено от викове и нападки, преследвано от жестоката несправедливост на хората.

След няколко минути, които й се сториха часове, Пиерета беше вече в полето и свободна, но без хляб и средства. Какво да прави само с едно су? Какво може да купи? Как да преживее?

Инстинктивно тя се огледа, като че търсеше някакъв изход. Наоколо се простираха поля, засети с жито и цвекло. Но нито едното, нито другото можеше да се яде. В този момент тя горещо желаеше да срещне някоя друга клетница като себе си, да я запита как преживяват онези, които нямат пари и са принудени да се скитат от едно на друго място, минавайки от страна в страна. Дали има на света друга такава клета бездомница, така самотна и отхвърлена? Тези печални мисли отекваха в сърцето й, но тя продължи пътя си, колкото и безпомощна да беше. Заветът на майка й трябваше да бъде изпълнен.

Колко безрадостна беше за нея тази прекрасна лятна вечер. Минавайки през едно село, тя срещна група селяни с доволни лица. Техният работен ден беше приключил и скромните им домове ги чакаха за почивка. Уморени, те предвкусваха топлата вечеря и домашния покой. Дори конете вървяха по-бодро.