Изпитанията на малката Пиерета

Трета глава

Болната прекара нощта много неспокойно. На няколко пъти Пиерета ставаше и отиваше до кладенеца с надеждата, че студената вода ще намали температурата на майка й. Сутринта, когато се захлади, болната я втресе. Пиерета я покри с шала, единствената топла дреха, която им бе останала. За доктор тя не можеше да отиде, защото не знаеше адреса на нито един. Като се съмна, хазяинът я изпрати при един прочут доктор, но я предупреди, че той не би дошъл пеша, пък и за да дойде, трябва да му се плати предварително.

Тя лесно намери квартирата на доктора, но той още не беше станал и тя трябваше да почака. Пред къщата спря файтон. Докторът се появи, висок и пълен, с червендалесто лице и дълга посивяла брада, която му придаваше вид на патриарх.

Преди да влезе във файтона, Пиерета се приближи към него и го помоли да дойде да прегледа майка й.

— Да не е имало някаква кавга?

— Не, докторе, мама е болна, много болна.

— А коя е майка ти?

— Ние сме фотографи.

Той понечи да влезе във файтона, но Пиерета побърза да му покаже парите.

— Ще ви заплатим, докторе.

— Три франка.

Пиерета му подаде парите и той ги пъхна в джоба на жилетката си.

— Ще дойда след един час.

Тя се спусна тичешком към хана с радостната вест.

— О, мамо, той сигурно ще те излекува, той е знаменит доктор.

Говорейки, тя изми и вчеса майка си, после подреди фургона, който започна да изглежда още по-празен и беден.

Докторът пристигна скоро. Прегледа болната, погледна езика й и заяви, че трябва да бъде откарана в болницата.

— Остави ни за малко, момиченце! — каза той.

Отначало Пиерета се поколеба, но при знака на майка си излезе от фургона.

— Ще умра ли? — попита майката.

— Не казвам това, но са ви необходими грижи, каквито тук не можете да получите.

— А в болницата дъщеря ми ще бъде ли с мен?

— Не, но ще може да ви посещава всеки четвъртък и неделя.

— Не мога да се разделя с нея. Как ще я оставя сама в Париж? Ако умирам, искам тя да бъде около мен до последния момент.

— Не трябва да оставате във фургона, нощният хлад е много вреден за вас. Можете ли да наемете някаква стая?

— Стига да не е за дълго, сигурно ще можем.

— Но това не е всичко. Нужни са ви и лекарства и силна храна. Ето защо трябва да отидете в болница.

— Това е невъзможно. Не мога да оставя дъщеря си сама.

— Това си е вече ваша работа. Казах ви вече онова, което бях длъжен да ви кажа.

Той повика Пиерета, написа рецепта и й я подаде.

— Иди в аптеката за лекарство. Ще даваш на майка си по лъжичка през два часа. Ще ти дадат хининово вино, което тя трябва да пие по време на ядене. Ще гледаш да се храни добре. Приготви й яйца, много са полезни. Довечера пак ще дойда.

Пиерета изпрати доктора.

— Много ли е болна мама? — попита тя.

— Придумай я да отиде в болницата.

— А вие не можете ли да я излекувате?

— Надявам се, но не мога да й дам онова, което ще получи в болницата: силна храна и добро гледане. Лудост е да не иска да отиде, само за да не се раздели с теб. Ти си умно и скромно момиченце и нищо лошо няма да ти се случи.

Като се върна във фургона, майка й я попита:

— Какво каза докторът?

— Каза ми, че се надява да те излекува.

— Вземи всичките ни пари, купи лекарства и яйца.

Но парите не стигнаха.

— Ако нямате достатъчно пари — каза аптекарят, — вземете лекарството, а за виното елате по-късно.

Лекарството струваше три франка и половина. С останалите пари Пиерета купи хляб и яйца.

Като нахрани майка си, тя отиде при хазяина, за да се посъветва как да продаде онова, което им беше останало. Фургона и фотографските принадлежности той се нае да купи сам, а за Поликарп й каза да почака до сряда, когато става конският пазар.

Пиерета се зарадва — до сряда имаше още време. А и хазяинът може би ще даде добри пари за фургона, а майка й ще се пооправи достатъчно, за да пътува с влак. В такъв случай те няма да продадат Поликарп, а ще го оставят при хазяина и когато се настанят в Марокур, ще си го вземат. Колко щастлив ще бъде той, ще пасе до насита сочната трева из марокурските ливади, без да се разделя повече със своята млада стопанка.

Но какво беше разочарованието на Пиерета, когато хазяинът, след като огледа фургона от всички страни, предложи за него — заедно с вещите, които се намираха вътре, едва петнадесет франка.

— Петнадесет франка?

— Правя го само заради вас. Тази развалина не струва и един грош — каза той, вдигайки презрително рамене.

Накрая след дълги преговори той прибави още два и половина франка. Пиерета уговори и условието той да получи фургона след тяхното заминаване. Тя се надяваше да се пренесат пак в него, щом майка й се почувства по-добре.

Като завърши пазарлъка, тя отиде да види стаята, която хазяинът сам й предложи. Той хвалеше своето жилище толкова, колкото подценяваше техния фургон. Стаите бяха тъмни и мръсни. Навсякъде се търкаляха вехтории, които стопанинът на хана купуваше. Тежката миризма, която лъхаше от тях, едвам се издържаше. Пиерета се колебаеше дали да наеме подобна стая, страхуваше се, че за майка й ще бъде още по-лошо да живее в тази смрад.

— Хайде, решавайте по-скоро — бързаше хазяинът.

— Докторът виждал ли е тези стаи?

— Разбира се, че ги е виждал — когато лекуваше Маркизата.

Последната дума реши всичко. Щом една маркиза е могла да живее тук, значи и майка й ще може.

— Стаята ще ви струва осем су на ден, за магарето — три, а за фургона — шест.

— Но нали купихте фургона?

— Да, обаче вие ще го ползвате.

Тя не можа да отговори. Вече беше свикнала с това, че хората използваха нейната безпомощност, и беше стигнала до заключението, че е в реда на нещата силните и богатите да се налагат над бедните и слабите.