Изпитанията на малката Пиерета

Осма глава

Беше още тъмно и силуетите на сградите се виждаха съвсем неясно, а фабричните комини наподобяваха гигантски ръце, издигнати застрашително в простора.

Минавайки покрай къщите, момичето се стараеше да стъпва тихо, но това беше излишно. Уморените хора спяха дълбоко и стъпките му разбудиха само кучетата, които сънливо пролайваха в затворените дворове. Котки бродеха наоколо като мрачни видения, сливайки се с тъмнината.

Като излезе от селото, Пиерета забави крачка. Зеленчуковата градина остана далеч зад нея и умората взе да надделява. Въпреки утринната свежест й стана горещо и й се зави свят — от глад и преумора. Трябваше да си почине. Пътят минаваше през ливада с наскоро окосена люцерна, събрана на малки купи. Тя прескочи рова и се сгуши в ароматното сено. Меката му топлина я успокои и приспа.

Когато се събуди, слънцето се беше изкачило високо в небето и хвърляше горещите си лъчи върху земята. Наблизо селяни жънеха овес. Близостта на хората отначало я обезпокои, но те бяха твърде заети и дори не я забелязаха. Тя почака да се поотдалечат малко и излезе на пътя.

Сънят я ободри и подкрепи, но като измина няколко километра, гладът пак започна да я измъчва. Тя реши да купи с единственото су малко хляб в следващото село. Наистина това бяха последните й пари, но й оставаше надеждата, че по пътя може да намери нещо.

Преди да купи хляб, Пиерета разгледа внимателно монетата, за да се увери, че не е фалшива, въпреки че нямаше никаква представа как трябва да изглежда истинското су. Влезе със страх във фурната, като се боеше да не се повтори случката от Сен Дени.

— Моля, дайте ми хляб за едно су.

Подадоха й малко хлебче.

— Нямате ли вчерашен? Не е нужно непременно да е пресен.

Дадоха й, без да мерят, едно парче, останало от два-три дни. Толкова се зарадва, че й дадоха почти двойно повече от първия хляб. Пиерета извади от джоба си ножче и раздели хляба на четири части. Днес ще изяде само едно парче и така — всеки ден по едно. Но от решението до изпълнението има голяма разлика. Едва изяла първото парче, тя разбра, че гладът побеждава и най-силната воля. Първото парче тя погълна моментално и то само раздразни апетита й. Помъчи се да яде по-бавно второто, но и то скоро изчезна, а третото го последва. Волята й никога не е била толкова отслабнала, просто се срамуваше от себе си. Наистина парченцата бяха малки и от вчера насам не бе яла нищо освен чашката бульон, с която я нагости Карп. Накрая изяде и последното парче.

Като поутоли глада си, ожадня, но това не я плашеше. Водата не се купува, трябва само да стигне до някой ручей или кладенец. Но сега сякаш нарочно никъде нямаше вода. В селските дворове имаше кладенци, но Пиерета не се решаваше да влезе. Тя забеляза, че я гледат подозрително. Ако носеше някакъв товар на гърба си, не биха й обърнали внимание, а така, без нищо, можеха да я помислят за крадла, която оглежда къщите, за да задигне нещо. Премина селото с пресъхнали устни.

В полето стана още по-трудно да се върви. Слънцето безмилостно печеше по открития път. Гърлото й съвсем пресъхна. Тя събра няколко по-чисти камъчета и ги сложи в устата си. Те предизвикаха малко слюнка и я освежиха донякъде. Не трябваше да се отчайва — все пак Франция не е безводна пустиня!

По едно време слънцето се скри. Като се огледа, тя видя над себе си огромен облак, който приближаваше бързо. Сигурно щеше да завали, а като завали, ще утоли жаждата си.

Но вихърът се вдигна изведнъж и сви стъблата на житата. Клоните на дърветата се огънаха, усилващият се вятър вдигна цели облаци прах, листа и сено. В далечината проехтя гръм. Вятърът се усили до такава степен, че Пиерета едва се задържа на крака. Уморена да се бори с него, тя приклекна до един ров и покри лицето си с ръце. Измъчвана от непоносима жажда, тя мислеше само за дъжда. Но тътнежът на гърма й напомни, че при буря не вали само дъжд.

Пиерета стана и се огледа наоколо. В далечината се виждаше горичка — може би там ще намери убежище. Нямаше време за губене. Черен облак надвисна над земята, стана съвсем тъмно и гръмотевиците затрещяха все по-силни и по-близки, мълнии заслепиха очите й. Пиерета със сетни сили се спусна към гората. Разстоянието не беше голямо, но изтощена и с пресъхнало гърло, тя тичаше с мъка. Скоро различи дебелите стволове на дърветата. Разнесе се внезапен гръм и на едри капки заваля дъжд. В гората притъмня и стана страшно. Нова мълния проблесна и на Пиерета й се стори, че встрани има постройка. Тя изтича напосоки и се натъкна на плетена колиба, покрита с пръчки и шума. Още няколко стъпки и тя падна обезсилена върху пода, покрит със стърготини. В този момент прокънтя страхотен гръм и едно грамадно дърво до колибата се заклати и падна с трясък. Ще издържи ли колибата? Това беше последната мисъл, която се мерна в главата й. Мълнията блесна пак, някаква невидима сила я отхвърли настрана и тя загуби съзнание. Когато дойде на себе си, в колибата беше тъмно. Като се увери, че е жива и невредима, Пиерета стана и видя, че падналият дъб беше заградил с клоните си входа на нейното убежище. Счупен клон се люлееше и скърцаше, дъждът се лееше като из ведро. След малко се изви градушка и стана студено. В единия край покривът протече и Пиерета жадно натопи устни във водата, която пълнеше протегнатите й шепи.

Сега оставаше да дочака утихването на бурята. В колибата се чувстваше в безопасност като у дома си. Въпреки гръмотевиците и мълниите, глада и дъжда, Пиерета легна и заспа така спокойно, както отдавна не беше спала.