Изпитанията на малката Пиерета

Седемнадесета глава

На другия ден Пиерета се събуди заедно с крилатите обитатели на езерото. Първите слънчеви лъчи гальовно докосваха лицето й. Нямаше и следа от вчерашната умора, но й се искаше да полежи още малко в своята топла и уханна постеля. Въздухът беше пропит от миризмата на прясно сено, а птиците я унасяха със своите песни. Но при първия сигнал тя скочи, отиде до езерото, изми се, среса косите си и после тръгна към фабриката. Минавайки по импровизираното мостче, Пиерета реши, че не е благоразумно да го остави и други да могат да стигнат до нейните владения. Тя спря и се замисли дали няма и друг начин за преминаване на рова. Наистина доста е широк, но с помощта на един здрав прът лесно би могла да го прескочи. Измъкна един дълъг кол и няколко пъти прескочи с него рова в двете посоки. Наистина подобен начин за придвижване не е особено представителен за една влиятелна особа, но това не я смущаваше. Тя скри пръта в тревата, запомни добре мястото, за да го намери лесно вечерта, и се отправи към фабриката, където пристигна между първите.

Когато другите момичета започнаха да пристигат, направи й впечатление, че се събираха на групи и оживено си приказваха за нещо.

— Горката!… — долитаха до нея отделни думи. — Отрязаха й пръста.

— А как викаше нещастната…

Пиерета се досети за кого ставаше дума. Искаше й се да узнае повече за състоянието на приятелката си, но не се осмеляваше да попита. Изведнъж видя господин Бендит. Приближи се до него и го попита на английски:

— Моля, извинете, сър, бихте ли ми казали как се чувства Розали?

— Видях баба й и тя ми каза, че Розали е прекарала нощта спокойно.

— Благодаря.

Цяла сутрин мисълта й бе заета с Розали и щом ги пуснаха за обяд, тя се затича към дома на Франсоаз. На вратата се натъкна на леля Зиновия.

— Искате да видите Розали? Защо? Докторът забрани да я безпокоят. Когато се оправи, тя сама ще ви каже колко е полезно човек да не се захласва по време на работа.

Този прием охлади желанието на Пиерета за втора визита и след работа тя тръгна право към колибата.

Там всичко си беше така, както го бе оставила. Огладняла, тя започна да се храни, като се стараеше да реже хляба на малки парченца. Но той не беше толкова много и когато и последната трошица беше изядена, слънцето още грееше високо в небето. Пиерета седна на един от дънерите и се замисли. Не й се спеше още, а имаше за какво да мисли.

За съществуването на човека са нужни жилище, храна и облекло. Засега тя има подслон, на който може да разчита поне до октомври, но как да разреши въпроса с храната и облеклото? Всеки ден ще може да си купува по малко хляб, но дали ще е достатъчно? Още повече я измъчваше мисълта за дрехите и най-вече за обувките — те нямаше да издържат повече от две седмици, подметките им бяха съвсем протрити. Нови засега не може да си купи, защото няма пари. Трябва да измисли нещо. Тя свали обувките си и започна да разглежда как са направени. Но това беше трудна, дори невъзможна за нея работа. Да си издяла сабо2 е по-лесно, но няма нужните инструменти, а само с нож е немислимо.

Пиерета седеше тъжно с наведена глава. Погледът й безцелно блуждаеше наоколо. Случайно забеляза тръстиката, която в изобилие растеше навсякъде. Да си издялка дървено сабо е невъзможно, но може да се опита да си оплете обувки. Нали по пазарите се продават платнени пантофки с плетени подметки.

Тя отиде до езерото, наряза тръстика, като избираше здрави и гъвкави стебла. Докато се стъмни, Пиерета успя да изплете дълга лента, а на следния ден купи за едно су шило, пак за су — кълбо жълти дебели конци, за още едно — син ширит, и за четири су — платно. Повече от седем су не можеше да похарчи. Първата подметка, която направи, не приличаше на нищо, втората също, третата — донякъде имаше форма, а четвъртата вече се получи — по-широка към пръстите и закръглена в петата.

Каква радост! Неслучайно пословицата казва: „С постоянство работи, трудът ти ще се награди“.

Скоро подметките бяха готови, а след това и двете горници. Синята лента красиво ги затягаше на крака. Тъй като в колибата нямаше шкаф, Пиерета тържествено ги закачи на стената.