Изпитанията на малката Пиерета

Тридесет и седма глава

Изминаха две години от деня, в който Пиерета — нещастна, безпомощна и без надежда — стъпи в Марокур. Беше неделя.

Днес пак е неделя, както преди две години. Но и Пиерета, и селото са променени до неузнаваемост. Върху хълма, където бедното сираче поседя първата вечер, разглеждайки тъжно селото и фабриката, сега се издигаха няколко красиви здания. Тези постройки бяха предназначени за работниците на Волфрам Пендавоан. Старите къщурки, като изгорялата на старата Тибюрс, бяха изчезнали, а на тяхното място се появи голяма слънчева сграда, построена за ясли на малките деца. Там ги отглеждаха до тригодишна възраст. В самия център на селото се строеше друго голямо здание — бъдещият народен дом — с ресторант, библиотека, магазини и мебелирани стаи за самотните работници, мъже и жени. За семейните бяха построени малки спретнати къщи, в чиито дворове работниците побързаха да засадят плодни дървета. Годишният наем беше само сто франка.

Изменение претърпя и паркът на замъка — крайната му част бе превърната в обществена градина. Тук имаше всевъзможни игри, гимнастически салон, площадка за колоездачи, марионетен театър, естрада.

Всичко, което бе направено в Марокур, щеше да бъде построено и в другите села с фабрики на Волфрам Пендавоан. Роднините му обаче бяха много недоволни и разтревожени от направените реформи.

— Да не е полудял? Да се разори ли иска?

Всъщност се тревожеха, че старият фабрикант ще пропилее цялото си състояние и ще ги остави без наследство.

— Трябва да бъде поставен под опека — казваха те. — Без съмнение отношението му към тази пришълка е признак на старческо вдетиняване. Съдът, разбира се, ще вземе това предвид.

И тяхната ненавист се съсредоточаваше върху „тази пришълка, която, без да съзнава какво върши, пилее парите, както си иска, защото не са нейни“.

За щастие, Пиерета имаше и приятели, които я поддържаха и одобряваха постъпките й. Към доброжелателите се числеше и Талуел, който винаги беше на страната на прогреса. Той разбираше, че момичето има голямо влияние върху стария фабрикант и че той изпълнява всичките й желания. Талуел така или иначе нямаше да наследи сумите, които Волфрам Пендавоан пръскаше за начинанията си, но пък се надяваше новопостроените учреждения рано или късно да минат под негово управление. Но Пиерета имаше и по-искрени приятели като доктор Рюшон, госпожица Бельом, Фабри и работниците.

Докторът виждаше благотворното влияние, което Пиерета има върху стария човек, и започна да се отнася към нея с бащинска благосклонност, като често казваше: какво ли би станало с господин Волфрам, ако не беше това момиченце? Тя му действа по-добре от всякакви лекарства!

Госпожица Бельом много се гордееше със своята ученичка и с голямо удоволствие отделяше няколко минути да поговори с нея след уроците.

Колкото до Фабри, той стана незаменим помощник на Пиерета.

— Господин Фабри, идете в Нуазел да разгледате работническия дом. Господин Фабри, ще заминете за Лондон да разгледате народния клуб. Господин Фабри, ще отпътувате за Белгия да разгледате детските ясли.

Той отиваше на място, разглеждаше, връщаше се и съветваше господин Пендавоан. Пиерета винаги присъстваше на разговорите, без да взема участие, но Фабри знаеше, че тя е, която направлява сърцето и ума на господаря в неговите решения.

Работниците също виждаха благотворното й влияние върху стария фабрикант, те я обичаха и се гордееха, че е излязла от тяхната среда.

— Знаете ли, по-рано тя работеше с нас.

— Нима би могла да съчувства така искрено на работниците, ако сама не е била работничка?

В този неделен ден очакваха Фабри. Той беше отсъствал няколко дни и Пиерета не знаеше защо. Струваше й се, че господин Пендавоан крие нещо от нея. Днес бяха получили телеграма от Фабри с няколко думи: „Издирванията се увенчаха с успех. Пристигам по обед“.

Наближаваше един часа и Волфрам Пендавоан, който обикновено беше много спокоен, сега проявяваше странно нетърпение.

— Защо ли се бави Фабри?

— Може би влакът има закъснение.

Но той не се отделяше от прозореца. Това се видя доста чудно на Пиерета. Най-сетне се чу шум от приближаващ файтон.

— Ето го и Фабри! — извика Волфрам Пендавоан с развълнуван глас.

Фабри бързо влезе в кабинета и някак особено погледна Пиерета.

— Влакът пристигна със закъснение — каза той.

— Какво научихте?

— Аз ви телеграфирах…

— Но телеграмата беше много кратка. Докладвайте по-скоро и подробно…

— Мога ли да говоря пред госпожицата?

— Разбира се.

— Нашият агент най-сетне попаднал на следите на личността, която вие търсите — започна Фабри, без да гледа към Пиерета. — От направените справки за умрелите узнал, че в Париж през месец юни миналата година била записана Мария Доресани, вдовица на Едмон Пендавоан. Ето копието от акта — и той постави листа в треперещите ръце на стареца. — Искате ли да ви го прочета?

— Нали го сверихте?

— Да.

— Тогава ще ми го прочетете после. Разказвайте по-нататък.

— Когато взех това копие, отидох в дома, където е умряла. От самия хазяин и наемателите разбрах, че е умряла от умора и изтощение в крайна бедност. След това ходих и при доктора, който я е лекувал. Той ми каза, че въпреки настояванията му тя отказала да влезе в болница, тъй като не искала да се раздели с дъщеря си. Оттам се отправих при една търговка, Заешката кожа… — Той замълча за момент и като се обърна към Пиерета, продължи: — Видях Поликарп, чувства се чудесно.

Пиерета, още като чу името на майка си, отиде до прозореца, без да може повече да сдържа сълзите си.

— Като узнах всичко, което се отнасяше до майката — продължи Фабри, — започнах издирвания по следите на дъщерята. Заешката кожа ми помогна, като ми разказа как Поликарп намерил в гората момиченцето, умиращо от глад…

— Това си ти! — извика старият фабрикант, простирайки ръце към Пиерета.

Тя пристъпи към него, трепереща от вълнение.

— Защо не се приближиш? Искам да те прегърна, дете мое!

— Мили дядо!