Изпитанията на малката Пиерета

Тридесет и шеста глава

Волфрам Пендавоан много се измени — отслабна и здравето му се влоши. Бронхитът така се засили, че го принуди да остане на легло повече от седмица. Когато Талуел идваше при него за разпореждания, той му отговаряше:

— Постъпете, както намерите за добре.

Тържествуващ, Талуел управляваше фабриките сам.

Най-сетне старецът започна да се съвзема физически, но душевното му състояние не се подобряваше. Пиерета много пъти искаше да попита доктора за здравето на болния, но той едва я забелязваше. От госпожица Бельом тя узна, че опасност за живота на Волфрам няма, но е необходим силен нравствен тласък, за да се върне към предишното си състояние. Засега операцията е немислима.

Все пак апатията не му попречи един ден заедно с Пиерета да поднови обиколката из фабриките. На рапортите на директорите отговаряше:

— Посъветвайте се, моля, с Талуел.

Един следобед, когато се връщаха към замъка, тревожен звън внезапно процепи въздуха.

— Като че ли има пожар. Спри коня! Нищо ли не виждаш?

— Да, от лявата страна на пътя има дим.

— Значи е във фабриката. Пришпори коня, бързо!

При влизането в селото един работник им извика:

— Не се безпокойте, господин Пендавоан, пожарът не е у вас. Гори домът на Тибюрс.

Тибюрс беше стара жена, при която някои работнички оставяха децата си да ги гледа, докато са на работа.

Когато наближиха, огромни огнени езици изригваха от старата къща. Миришеше на изгоряло. Видяха Фабри с каска на главата да разпорежда на работниците, които гасяха пожара.

— Забелязахме пожара навреме, но вече беше невъзможно да спасим къщата, пламна като факел. Най-страшното е това, че загинаха деца — едно остана под развалините, две намерихме задушени, а други три не можем да намерим.

— Какво е предизвикало пожара?

— Старата Тибюрс задрямала, по-големите деца се заиграли с кибрита. Когато огънят пламнал, децата се разпищели, Тибюрс се изплашила и избягала, като оставила най-малките в люлките.

От двора се разнесе остър писък.

— Това са нещастните майки на задушените от дима деца, плачат над труповете на рожбите си.

— Кои са те?

— Работнички от фабриката.

— Трябва да им поговоря.

Фабри го заведе в двора. Пиерета ги последва. В края на двора стояха няколко жени, които се отстраниха, когато те приближиха. Двете майки кършеха ръце над децата си, огласявайки въздуха с отчаяни ридания. Едната се обърна и като видя господаря, завика:

— Какво търсите тук? Махнете се! Заради вас загинаха децата ни… О, бедното ми детенце! — Тя се наведе над трупчето и започна да ридае.

— Да си вървим! — каза старецът.

Те се върнаха в кантората, където след малко се появи Талуел да съобщи, че трите изчезнали деца са намерени у съседите. Трите загинали ще бъдат погребани на другия ден.

След като Талуел излезе, Пиерета попита:

— Ще отидете на погребението, нали?

— Аз? Защо?

— Мисля, че по този начин ще им покажете съчувствието си.

— Нима работниците проявиха съчувствие към моята скръб?

— Така е, но вие никога не сте се интересували от техните съдби.

— О, те са неблагодарни.

— Не са неблагодарни. Интереса си към тях вие изразявате само чрез пари. Те работят за вас и имат право на поддръжката ви — материална и морална. Ако се отнасяте дружелюбно с тях и им покажете, че се интересувате от живота им, бъдете уверен, че те ще ви разберат и оценят. Ние обичаме тези, които ни обичат, и особено се привързваме към онези, които ни подкрепят в нещастие.

Старият фабрикант сякаш не я слушаше, но когато на верандата срещна Талуел, му каза:

— Съобщете, моля ви, на свещеника, че разходите по погребението ще бъдат за моя сметка и нека службата бъде колкото се може по-тържествена. Аз самият ще отида на погребението. Предизвестете работниците, че онези, които искат да отидат в църквата, ще бъдат освободени от работа. Този пожар е голямо нещастие…

Но това не беше всичко. На другия ден след работа, когато всички отидоха на обяд, той задържа Фабри.

— Струва ми се, че не сте много зает?

— Да.

— Тогава ще заминете за Руан. Там сега строят детски ясли. Разгледайте и проучете подробно всичко. Искам навсякъде да построя ясли за децата на нашите работници и то бързо. Не дай боже да се повтори подобно нещастие…

По време на урока Пиерета разказа на учителката си за ужасното събитие. След малко дойде самият фабрикант и се обърна към госпожица Бельом със следните думи:

— Госпожице, дойдох при вас с молба да ни направите една голяма услуга — на мен и на тукашните хора. За всяка фабрика ще построя детски ясли, директорка на които моля да бъдете вие. Да запазим живота и здравето на децата — това е великата задача, която искам да ви възложа, и се надявам, че няма да ми откажете. Не познавам по-подходяща личност от вас за това хуманно дело. Вие сте добра, умна, енергична и тези качества са гаранция за уреждането на проектираните заведения.

— О, господин Пендавоан! Толкова съм развълнувана от неочакваната чест, която ми оказвате, че не намирам думи, с които да изразя благодарността си към вас.

— Причина за всичко е вашата ученичка. Тя ми внуши тази идея. Цял живот съм бил зает с работа и съм останал не само сляп, но и глух за много неща.

— О, ако мога да ви заведа на още едно място, уверена съм, че ще намерим вярната посока, по която отсега нататък трябва да вървите.

— Къде искаш да ме заведеш?

— Ако се съгласите да дойдете с мен тази вечер само за две-три минути, ще научите къде ви водя. Засега е тайна.

— Добре, нека бъде както искаш. В колко часа ще ме заведеш?

— Колкото по-късно, толкова по-добре. След това, надявам се, бъдещето ще открие за вас нови хоризонти.

— Нима бъдещето може да бъде различно за мен, стареца, от печалното ми настояще, изпълнено с безутешност?

— Да, господин Пендавоан, помислете колко много можете да направите за другите, ако си поставите за цел да облекчите чуждите страдания, не по-малко ужасни от вашите.

— Малките деца често мечтаят за добрата фея, която да изпълни желанията им. Вие можете да бъдете тази фея. Притежавате онова магическо средство, което изтрива сълзите и прави хората щастливи.

Късно вечерта Пиерета и старият фабрикант излязоха от замъка и тръгнаха към селото. Навън беше топло и тихо. Селцето спеше. Никаква светлина не прозираше през спуснатите капаци на прозорците, никакъв звук не се чуваше.

— Струва ми се, че сме около къщата на Франсоаз — каза Волфрам Пендавоан.

— Да, там отиваме. Сега ще ви помоля да замълчите. Ще се качим по една стълба. На горната площадка само ще отворя вратата на една стая, където само ще надникнем.

— Искаш да ми покажеш нещо, но аз нали не виждам?

— Не е необходимо, сам ще се убедите.

Като се изкачиха по стълбата, Пиерета отвори вратата на стаята, в която спяха работничките. Тежък, смраден въздух лъхна в лицата им. Старият фабрикант бързо отстъпи назад.

— Кой е там? — попита сънлив глас.

Пиерета полека затвори вратата и поведе стареца надолу по стълбите. Когато излязоха на улицата, той проговори:

— Искаше да ми покажеш стаята, където си пренощувала първата нощ, нали?

— Не, исках да ви покажа една от стаите, където живеят вашите работници — цял живот се тровят с въздуха, който вие и две минути дори не можахте да понесете.