Изпитанията на малката Пиерета

Шестнадесета глава

Като се нахрани, Пиерета се върна във фабричния двор. Там под сянката на високата ограда се бяха събрали деца и си играеха в очакване на сигнала за работа. Когато дойде Розали, двете заедно влязоха отново. Пиерета се зае с вагонетката, но с по-малко усърдие. Работата беше непривична за нея и тя беше много уморена.

— Недей да се мъкнеш! — подвикваше й Оне. — Какво зяпаш?

Веднъж даже я чукна с патерицата. При тези викове тя напрягаше всички сили. С нетърпение чакаше да стане четири часа, тогава свършваше работният ден. Ще издържи ли дотогава? Тя се възмущаваше от себе си — дори за такава лека работа не е годна. Момичетата на нейната възраст правеха много по-трудни неща. Непременно трябваше да издържи. Началото винаги е трудно, после се свиква.

Минавайки през отделението за макарите, тя видя Розали, която завързваше една скъсана нишка. Внезапно се раздаде силен, болезнен вик и Розали падна. Всичко друго изчезна: шумът от машините и колелата, трептенето на пода и стъклата, всичко се замени с мъртва тишина, нарушавана само от детските писъци. Всички работници се устремиха към Розали.

— Какво има? Какво се случи?

— Ръката ми… — стенеше тя.

Лицето й беше бледо, побелелите й устни трепереха и капки кръв падаха на пода. Прегледаха ръката й — нараняването се оказа леко, само палецът й беше пострадал сериозно.

В началото Оне почувства състрадание, но после страшно се разсърди за това, че останалите бяха спрели работа, и почна да разпъжда любопитните.

— Бързо по местата! Вървете по местата си! — викаше той.

Пиерета също се отправи към своята вагонетка.

— Ей ти, новачке — викна Оне, — я ела насам!

Пиерета се приближи към него, като се чудеше в какво се е провинила повече от останалите.

— Придружи тая зяпла при директора! — каза й той.

— Как можете да ме наричате така? — запротестира Розали.

— Как да не мога, защо си пъхаш лапите където не трябва?

— Да не би аз да съм виновна за случилото се?

— А кой? Толкова си несръчна… Боли ли те много? — попита той по-меко.

— Да, много.

— Тогава вървете по-бързо.

— Подпри се на мен — каза Пиерета.

— Благодаря, мога да вървя сама.

— Може би не е сериозно.

— Не знам… боли ме…

— Как се случи?

— Самата аз не мога да разбера.

— Сигурно си уморена — каза Пиерета, като мислеше за собствената си умора.

— Да, разбира се. Сутрин, като съм по-бодра, внимавам повече, а следобеда винаги е по-трудно. Представям си как ще ми се кара леля Зиновия.

— Но ти не си виновна.

— Баба ще ми повярва, но леля Зиновия сигурно ще каже, че я лъжа.

Кантората на директора се намираше в центъра на двора. Пред нея имаше стъклена веранда и когато наближиха, го видяха да се разхожда по нея.

— Какво се е случило? — извика Талуел, като ги видя. — Покажи ми ръката си.

Розали започна да отвива кърпата, с която бе превързана ръката й.

— Дай да видя какво има в джоба ти.

Розали учудено го погледна.

— Казах ти, покажи ми какво имаш в джоба.

Тя извади оттам орех, ашици, напръстник, три су и малко огледалце.

— Така си и знаех! — извика Талуел и взе огледалото. — Оглеждала си се в него, нишката се е скъсала, побързала си да я завържеш и макарата е спряла, затова ръката ти е пострадала.

— Дори не съм си и помисляла да се оглеждам!

— Всички сте еднакви, нали ви знам. Какво искаш сега?

— Не знам, надзирателят ме изпрати при вас — отвърна Розали.

— А ти какво търсиш тук? — попита строго Талуел.

— Аз нищо… — отговори изплашена Пиерета.

— Надзирателят я изпрати да ме придружи — каза Розали.

— Добре тогава, отивайте при доктора. И знай, че ако по невнимание си си прерязала пръстите, не ще ти простя.

— Какво се е случило? — запита Волфрам Пендавоан, който влезе в този момент, придържайки се за стената.

— Едно момиче си е наранило ръката.

— Къде е то?

— Тук съм — обади се Розали.

— Ти не си ли момичето на Франсоаз?

— Да, господин Волфрам, аз съм, Розали.

Тя не можа да сдържи сълзите си и заплака — беше много наскърбена от незаслужената строгост на директора.

— Как пострада, мило дете?

— Исках да привържа една нишка, но ненадейно пръстите ми се заплетоха. Изглежда, че два са счупени.

— Много ли те боли?

— Не чак толкова.

— Защо плачеш тогава?

— Страх ме е да не ме изпъдят.

Талуел смутено сви рамене.

— Не се бой, дете мое, иди си вкъщи. Ще ти изпратя лекар. — И като се обърна към Талуел добави: — Погрижете се докторът веднага да отиде у Франсоаз.

— Искаш ли някой да те придружи? — попита Волфрам Пендавоан.

— Не, благодаря. Приятелката ми е с мен.

— Тогава иди си у вас, мила, и кажи на баба си, че за всичко ще се погрижа аз.

— Колко е добър с теб — каза Пиерета, когато излязоха.

— Той винаги е добър и не само към мен, ами и към другите. Прави го в памет на сина си.

— Нима още не го е забравил?

— Та той не мисли за нищо друго освен за него.

Разговаряйки така, те скоро стигнаха до къщата на Франсоаз.

— Моля те, Орели, ела с мен до стаята. Може пък като си с мен, леля Зиновия да не ми се кара — каза Розали.

Но присъствието на Пиерета не възпря леля Зиновия.

— А-а, добре си я свършила — извика тя. — На това отгоре и ще те изгонят!

— Няма да ме изгонят! А дори ще ми платят всички разноски. Сам господин Пендавоан ми го каза.

Но това не успокои леля Зиновия и тя продължи да вика. Като чу разправията, Франсоаз остави тезгяха и отиде да разбере какво се е случило. Като видя разкървавените пръсти на Розали, тя се изплаши.

— Какво ти се е случило?

— Нараних си ръката, бабо.

— Веднага трябва да повикаме лекар.

— Няма нужда, лекарят ей сега ще дойде, господин Волфрам го изпрати.

— Да не си въобразяваш, че си ни необходима за гледане на болната? — обърна се ядовито леля Зиновия към Пиерета.

— Благодаря ти! — каза Розали на Пиерета, която побърза да излезе.

Тя тръгна към фабриката, но в момента, когато наближи, сирената извести края на работния ден. Пиерета се замисли как ще трябва да прекара нощта в душната стаичка на Франсоаз. Тежкият спарен въздух пак нямаше да я остави да заспи. Какво да прави? Дали да не напусне квартирата? Ала какво ще каже на Розали? Но пък Розали ще остане на легло поне няколко дни и няма как да разбере дали Пиерета спи у тях, или не. Колкото до останалите, няма защо да се бои — едва ли някой ще се заинтересува къде нощува едно никому непознато момиче.

Да, тя няма да търси друга квартира, сигурно всички са еднакви. По-добре да се настани в колибата. По всичко личи, че никой не я обитава. А какво по-хубаво от това топло, сухо и спокойно място?

Тя отиде до фурната, купи си половин хляб и вместо да се върне в къщата на Франсоаз, тръгна по пътя, по който беше минала сутринта. Няколко работнички, които живееха в околностите на Марокур, тръгнаха в същата посока, затова Пиерета не се реши да отиде веднага в колибата. Тя седна под едно дърво и зачака, докато пътят опустее.

Недалеч растяха тънки брези, в сянката им зеленееше папрат. Въпреки умората Пиерета се залови веднага за работа. От брезовите клонки направи пръчка, към която привърза папрат. Вече никой не се виждаше по пътя. Като метна импровизираната метла на рамо, Пиерета се запъти към колибата. Щом пристигна, тя се захвана да изчисти обиталището си, измете пода, стените и тавана. От езерото се зачуха тревожните писъци на пернатите обитатели, несвикнали с чуждо присъствие. Като изчисти колибата, Пиерета проветри сеното, после го внесе вътре и го покри с прясна трева и папрат. След това дотъркаля два дънера, които щяха да й служат за маса и стол. Сега вече можеше да седне да похапне, още повече че стомахът й настойчиво предявяваше своите нужди. Тя извади хляба и започна да яде.

На острова отново се възцари тишината. Беше се стъмнило, когато Пиерета привърши вечерята си. Преди да си легне, тя се замисли как да запази сигурността си през нощта. Притесняваше я дървото, по което се стигаше до островчето. Реши да го измъкне и така никой нямаше да може да стигне до колибата.

Като махна дървото, Пиерета се почувства съвсем спокойна. Представи си, че е владетелка на необитаем остров с непристъпен замък. Всички велики пътешественици дават имена на новооткритите земи. И тя реши да даде име на своя остров. Нарече го Добра надежда.