Изпитанията на малката Пиерета

Четвърта глава

Преди да се пренесат с майка й в стаята, Пиерета измете тавана и стените, лъсна ключалката и изми пода, прозорците и вратата. Вътре сигурно не беше чистено от построяването на сградата. За да не се усеща неприятната миризма, тя реши да набере цветя. В двора из тревата имаше много саморасли цветенца, но за това трябваше да иска разрешение.

— Да не си решила да продаваш цветя? — попита я ханджията.

— Не, ще ги занеса в нашата стая.

— А, в такъв случай късай колкото искаш.

Докато чистеше стаята, Пиерета се запозна със съседите: от едната страна живееше възрастна жена, която носеше боне, украсено с цветни ленти — трикольорът с френското знаме; от другата страна живееше висок човек с дълга и широка престилка. Възрастната жена беше улична певица, тя беше Маркизата, за която говореше собственикът. Всеки ден тя излизаше, като се подпираше на една голяма тояга, сядаше на кръстопътя или на моста и там пееше. Човекът с престилката беше прекупвач на стари обувки и от сутрин до вечер работеше мълчалив като риба, за което го наричаха татко Карп.

Привечер стаята беше готова и Пиерета отведе майка си там. Като видя цветята, тя остана трогната.

— Колко си добра — промълви тя.

Но положението на болната не се подобри. Напротив, треската се усили и когато докторът отново дойде на другия ден, каза, че състоянието й се е влошило и предписа ново лекарство. То струваше пет франка и Пиерета се отчая при мисълта, че парите няма да стигнат до сряда, ако докторът всеки ден предписва ново лекарство. Във вторник сутринта, когато той пак взе перото, Пиерета го спря с въпроса:

— Докторе, непременно ли днес трябва да се даде ново лекарство?

— Защо ме питаш?

— Привършихме парите. Утре може би ще имаме.

— Тогава новото лекарство може да почака. Давайте й от предишното.

Докторът каза, че може да се изчака. Значи майка й не е толкова зле. Утре е сряда и тя ще трябва да се раздели с Поликарп. Във всеки свободен миг Пиерета изтичваше при магарето, което, щом чуеше гласа й, се устремяваше към нея, колкото му позволяваше дължината на връвта, с която беше привързано. Пиерета го прегръщаше, а то си протягаше шията, слагаше муцуна на рамото й и тъй оставаха мълчаливи един до друг. Само устните на Пиерета безмълвно шепнеха:

— О, ако знаеше!

Но то нищо не знаеше и в тая минута, сито и отпочинало, когато неговата малка стопанка го милваше, беше най-щастливото магаре на света. Освен това то се сприятели с хазяина. Веднъж се беше отвързало и се примъкна при него. Той беше зает с обичайните си занимания — събиране на стари парцали. Отначало не го забеляза, но когато си наливаше вино, случайно видя животното, което с голямо любопитство гледаше чашата.

— А, и на теб ли ти се пие? — и той протегна чашата към магарето.

То се приближи, наклони муцуната си и наведнъж изсмука половината от съдържанието й.

— Я гледай ти! Юнак! — възхити се хазяинът и повика Маркизата и Карп.

— Какво има? — попита Маркизата.

— Сега ще видите.

Той отново наля вино и протегна чашата към магарето. Както и първия път, то изпи половин чаша сред общия смях на присъстващите.

— Бях чувал, че магаретата обичат вино, но никога не бях виждал това — каза ханджията.

— Защо не го купите? — попита Маркизата. — Ще ви бъде добър другар.

Хазяинът не го купи, но предложи на Пиерета да я придружи до пазара. Тя прие с удоволствие.

В сряда Пиерета изми магарето. Прегръщаше го и мислеше, че повече няма да го види. В какви ли ръце ще попадне, горкото? Макар че при тях животът му не бе кой знае колко весел — колко ли пъти се бе преуморявало и гладувало — но поне никога не го бяха били. Поликарп беше техен другар, заедно с него преживяваха несгодите.

Поликарп остана много учуден, когато му надянаха юздите, без да го впрегнат във фургона. За да не ходи пеша, хазяинът си приспособи нещо като седло и яхна магарето. То стоеше спокойно, защото до него бе Пиерета, която гальовно го потупваше и му говореше ласкаво.

Тръгнаха за пазара. Пиерета водеше магарето. Отначало вървяха по тихи улици, но после навлязоха в по-шумни и тя трябваше да напряга цялото си внимание, за да не ги блъсне някой файтон или трамвай. Беше тъй заета, че не виждаше паметниците и другите забележителности на града, покрай които минаваха. Не обръщаше внимание и на насмешките, които се сипеха от всички страни. Затова пък ханджията не оставяше нито едно подмятане без отговор.

След дълго лутане стигнаха до едно заграждение, зад което имаше пространство, разделено на преградки — в тях стояха конете и магаретата за продан. Хазяинът слезе от Поликарп, който се досети какво става зад оградата и не пожела да влезе вътре. Така се заинати, че дори молбите и уговарянията на Пиерета не можаха да го помръднат. Хазяинът го удари, но магарето зарева и се дръпна назад.

Веднага ги наобиколиха любопитни зяпачи.

— Това магаре ще достави голямо забавление на глупака, който го купи — каза един.

— Не, то само хитрува — каза ханджията. — Досеща се, че ще го продават, а не иска да се раздели със стопаните си, затова капризничи.

— Истина ли е това, което казваш, Смукало?

— Кой ме познава тук?

— Аз съм, Заешката кожа.

Те се поздравиха.

— Твое ли е това магаре?

— Не, на това момиче.

— А ти добре ли го познаваш?

— Разбира се, неведнъж сме пили заедно.

— На мен обаче ми трябва магаре, което да работи, а не да пие.

— О, то е добър работник. Дошло е от Гърция без почивка.

Хазяинът даде знак на Пиерета да тръгне с Поликарп, който като разбра, че не го водят към пазара, покорно я последва. Доближиха една кръчма. Ханджията и Заешката кожа седнаха до една маса вън на тротоара и поръчаха бутилка вино. Пиерета остана при магарето.

— Искаш ли да видиш какъв хитрец е това магаре? — каза ханджията и протегна към него чашата с вино.

Магарето проточи шия и преди Пиерета да успее да го спре, изпи половин чаша.

— Е, как ти се струва? — тържествуваше ханджията.

Но Заешката кожа не споделяше възторга му.

— Нали ти казах, че ми трябва работно магаре, което да тегли кола с кожи.

— А аз ти казвам, че е дошло чак от Гърция.

— Е, това е друга работа.

Оглеждайки внимателно магарето, тя запита Пиерета колко иска за него.

Хазяинът й беше казал, преди да тръгнат за пазара, че ще искат не по-малко от сто франка.

— Сто франка за едно магаре? — викна Заешката кожа. — Вие се шегувате. Повече от двадесет франка не давам, а то и толкова не струва.

— Тогава ще идем на пазара — каза хазяинът.

— Я да видим как ще го сторите.

До оградата магарето вървеше спокойно, но по-нататък не пожела да мръдне и легна на земята. Наново ги загради тълпа, наново се посипаха шеги и подигравки.

— Нали ви казах! Хайде, вземете трийсет франка. Решавайте по-бързо, иначе ще си купя друго магаре.

Хазяинът направи знак на Пиерета да се съгласи, но тя се колебаеше. В това време дойде полицаят и им каза да се махат и да не задръстват улицата.

Поликарп не искаше да върви напред, затова го задърпаха назад. Като разбра, че не го водят към пазара, той се успокои и замърда уши от удоволствие.

— Отведи го у нас, на улица „Шато дьо Рантре“ — каза Заешката кожа и брои трийсет франка.

Ханджията нямаше време да иде с тях и каза на Пиерета:

— Върви и не тъжи. При добра стопанка отива животинката.

Настъпи моментът на раздялата. Пиерета привърза магарето в конюшнята, прегърна го през сълзи и го целуна по муцуната.

— Не плачи, тук ще му е добре — утешаваше я Заешката кожа.

— Ние така се обичаме — казваше Пиерета през сълзи.