Изпитанията на малката Пиерета

Тридесет и пета глава

През цялата нощ в замъка имаше шум и движение.

Извикани телеграфически от синовете си, пристигнаха госпожа Станислава Пендавоан и госпожа Бретоне със съпрузите си, както и двете омъжени дъщери на госпожа Бретоне със своите съпрузи и деца. Всички бързаха да се възползват от случая, който им даваше възможност да заемат най-изгодна позиция в борбата с останалите роднини. Мястото на Едмон се освободи завинаги и всяко от роднинските семейства се опитваше да спечели стария фабрикант. Наследникът трябваше да бъде един — Теодор или Казимир.

Пиерета се надяваше, че ще я потърсят госпожа Бретоне или госпожа Пендавоан, но нито едната от двете не идваше. Сега тя не им беше нужна. Нейната личност в този дом повече нямаше никакво значение. Очакваше да я повикат при господин Пендавоан, за да отидат на църква, но той излезе, опрян на сестра си. Останалите членове на семейството също побързаха да излязат и Пиерета отиде сама на църква.

Като минаваше през селото, тя остана поразена. Цялото село изглеждаше празнично, кръчмите бяха пълни с народ. Пред къщите седяха жени и си приказваха, а децата играеха на улицата, както в обикновен неделен ден.

Църквата беше наполовина празна. Мястото на Пиерета до господин Пендавоан беше запълнено и тя седна до Розали и баба й Франсоаз, която, цялата в черно, горчиво оплакваше починалия Едмон.

Излизайки от църквата, Пиерета видя госпожица Бельом.

— Пеша ли се прибирате? Да вървим заедно! — предложи учителката. — За първи път си помислих, че е добре, дето господин Пендавоан не вижда. Кой знае колко огорчен щеше да остане, ако видеше равнодушието на своите работници.

— Много малко от тях дойдоха в църквата. Сигурна ли сте, че минавайки през селото, не е забелязал шума по улиците и кръчмите?

— Загубата на сина му е тежка скръб за господин Пендавоан, но не може да се иска съчувствие от тези, на които ние не съчувстваме в неволите и страданията. Господин Пендавоан е много добър, но не мисли за нищо друго, освен за работата си. Той трябва да е като баща за работниците, а се интересува само от фабриките. Ако имаше друго отношение към тях, сега нямаше да сме свидетели на това равнодушие.

Пиерета бързаше към замъка, за да види стария човек и да го утеши. Но Бастиен й каза, че той се е затворил в кабинета си и е помолил никой да не го безпокои.

— Бедният господар. Как ли ще издържи? Постарайте се да го утешите, той много ви обича…

— Струва ми се, че вече никому не съм нужна.

След закуската всички роднини се разотидоха по домовете си. През целия ден Пиерета остана сама в стаята си. Вечерта при нея дойде Бастиен, за да й каже, че на другия ден старият фабрикант ще направи обиколка на фабриките, както обикновено.

На сутринта Волфрам Пендавоан излезе прегърбен от кабинета. Личеше, че е прекарал безсънна нощ.

Заедно с Пиерета потеглиха към фабриката. По пътя не размениха дума. Пред входа ги посрещна Талуел.

— Виждам, че сте достатъчно силен, за да дойдете тук.

— Дойдох, защото съм длъжен да дойда.

— Да, да, и аз това искам да кажа.

Но старият фабрикант вече не го слушаше и като се опираше на Пиерета, влезе в кабинета.

След малко се събра цялото фабрично началство. Този ден трябваше да решат дали да купят по-голямо количество коноп от Индия. Този въпрос обикновено се решаваше от целия съвет. Всеки даваше мнението си и накрая господин Пендавоан последен казваше думата си.

Днес обаче Талуел на два пъти се обръща към него, за да чуе решението му, но той отвърна:

— Наистина не знам дали ще купуваме, или не. Ще помисля.

Волфрам Пендавоан никога не беше давал такъв отговор. Той винаги най-живо се интересуваше от всички въпроси, засягащи фабриките му. Всички разбраха, че днешният ден не е подходящ за разисквания, и излязоха от кабинета.

Старецът остана дълбоко замислен в креслото до прозореца. Оттам по шума и грохота той разбираше как върви работата във фабриките. Сега седеше неподвижен като статуя, без да чува нищо. В един момент, забравил, че не е сам, закри лице и с треперещ глас промълви:

— Господи, Господи! Защо ми отреди такова тежко изпитание? Защо?…