Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XКАКВА БЕДА СПОЛЕТЯ КАНДИД, КЮНЕГОНД И СТАРАТА, КОГАТО ПРИСТИГНАХА В КАДИКС, И КАК ЗАМИНАХА С КОРАБ ЗА НОВИЯ СВЯТ

— Кой е могъл да ми открадне пистолите и диамантите? — викаше с плач Кюнегонд. — С какво ще живеем? Какво ще правим? Къде ще намеря инквизитори и евреи да ми дадат други?

— Уви — каза старицата, — аз силно подозирам един — онзи преподобен францискански калугер, който преспа вчера в същия хан с нас в Бадахос. Да ме прости Господ, ако го обвинявам неоснователно, но той на два пъти влиза в нашата стая и замина много преди нас.

— Уви — рече Кандид, — добрият Панглос често ми доказваше, че земните блага са общи на всички хора и че всички имат еднакви права върху тях. Този францисканец трябваше според тези принципи да ни остави поне част от парите, за да можем да завършим пътуването си. Нима не ви е останало съвършено нищо, моя прекрасна Кюнегонд?

— Нито един мараведис — отвърна тя.

— Какво да решим? — запита Кандид.

— Да продадем един от конете — каза старата. — Аз ще седна на коня зад госпожицата, макар че мога да се държа само на половин задник. И така ще пристигнем в Кадикс.

В същия хан беше отседнал един бенедиктински игумен. Той купи коня доста евтино. Кандид, Кюнегонд и старицата минаха през Лусена, през Чилас, през Лебриха и най-после пристигнаха в Кадикс. По това време там съоръжаваха цяла флота и събираха войски, за да вразумят преподобните отци-йезуити в Парагвай, които бяха обвинени, че са разбунтували една от ордите си срещу испанския и португалския крал някъде около град Санто Сакраменто. Кандид, който беше служил и българската войска, показа български военни упражнения пред генерала на малката войска, и то с такава грация, бързина, сръчност, гордост и пъргавина, че веднага му повериха да командва една пехотна рота. Ето го вече капитан, той се качва на кораба с госпожица Кюнегонд, със старата, двама слуги и двата андалузки коня, които някога принадлежаха на негово преосвещенство великия инквизитор на Португалия. По време на цялото пътуване те разискваха надълго върху философията на бедния Панглос.

— Отиваме в друг свят — казваше Кандид. — В него несъмнено всичко е добре, защото трябва да признаем, че това, което става в нашия свят — както в областта на физическото, така и на духовното, може да накара човек да стене и пъшка.

— Обичам ви от цялото си сърце — казваше Кюнегонд, — но душата ми е още ужасена от това, което видях, от това, което преживях.

— Всичко ще се нареди — възразяваше Кандид. — Ето вече морето на този нов свят е по-добро от моретата на нашата Европа. То е по-спокойно, ветровете са по-постоянни. Сигурно Новият свят е именно най-добрият от възможните светове.

— Дай Боже — казваше Кюнегонд. — Но аз бях така ужасно нещастна в нашия свят, че сърцето ми е почти затворено за всяка надежда.

— Вие се оплаквате — каза им старицата. — Уви, не сте изпитали такива нещастия, каквито изпитах аз.

Кюнегонд почти се разсмя и намери, че тази жена е много забавна, щом твърди, че е по-нещастна от нея.

— Уви — каза й тя, — мила моя, не виждам как бихте могла да бъдете по-нещастна от мен, освен ако са ви нанесли два удара с нож в корема, ако са разрушили два ваши замъка, ако са заклали пред очите ви две майки и двама бащи и ако сте видели двама ваши любими, бити с камшик при едно аутодафе. Прибавете към това, че съм родена баронеса със седемдесет и две титли за благородство, а съм била и готвачка.

— Госпожице — отговори старата жена, — вие не знаете какъв е моят род, а ако ви покажа задника си не бихте говорила, както говорите сега, и бихте се въздържала от преценките си.

Тези думи събудиха крайно любопитство у Кюнегонд и Кандид. Старицата им заговори с тези думи: