Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XVIIIКАКВО ВИДЯХА ПЪТНИЦИТЕ В СТРАНАТА ЕЛДОРАДО

Какамбо изрази пред гостилничаря голямото си желание да научи повече за страната. Гостилничарят му каза:

— Аз съм голям невежа и така ми е много добре. Но тук има един старец, който е бил някога в двореца; той е най-ученият и най-общителният човек в цялото царство.

Веднага отведоха Какамбо при стареца. Кандид сега беше по-малко важната личност и придружаваше слугата си. Влязоха в една доста обикновена къща — вратата й беше само от сребро, а стените бяха облицовани само със злато, но изковано с толкова вкус, че и най-богатите ламперии не можеха да се сравнят с тази украса. Наистина преддверието беше инкрустирано само с рубини и изумруди, но начинът, по който те бяха подредени, компенсираше тази крайна простота.

Старецът покани двамата чужденци да седнат на диван, напълнен с пера от колибри, заповяда да им поднесат питиета в диамантени чаши и след това задоволи, любопитството им с тези думи:

— Аз съм на сто седемдесет и две години и от покойния си баща, който беше царски оръженосец, научих за чудните промени в Перу, на които е бил свидетел. Царството, в което се намирате, е старата родина на инките, които твърде неблагоразумно излезли от него, за да покорят част от света, и накрая били унищожени на свой ред от испанците.

Онези князе от тяхното семейство, които останали в родната си страна, се оказали по-мъдри. Със съгласието на целия народ те заповядали никой жител, никога да не напуща нашето малко царство. Това именно спасило нашата невинност и нашето щастие. Испанците имали някакво смътно понятие за нашата страна, която те нарекли Елдорадо. Преди стотина години един англичанин, рицарят Рали, успял да се приближи до границата ни. Но тъй като ние сме заградени от непристъпни скали и пропасти, досега винаги сме били защитени от алчността на европейските народи, които проявяват някаква непонятна бясна жажда за камъчетата и калта на нашата земя. За да се сдобият с тях, те биха ни избили до последния човек.

Разговорът продължи дълго, въртеше се около формата на управление, нравите, жените, народните празненства, изкуството. Най-после Кандид, който все си имаше склонност към метафизика, каза на Какамбо да попита стареца дали техният народ има религия.

Старецът се изчерви.

— Но как можете да се съмнявате? — каза той. — Нима ни взимате за неблагодарници.

Какамбо смирено запита каква е религията на Елдорадо. Старецът пак се изчерви.

— Та нима има две религии? — рече той. — Аз мисля, че нашата религия е същата религия, която изповядват всички хора, ние се кланяме на Бога от вечер до сутрин.

— Нали и вие обожавате един-единствен бог? — запита Какамбо, който, в качеството си на преводач, изразяваше съмненията на Кандид.

— Очевидно е — каза старецът, — че няма нито двама, нито трима, нито четирима, нито много богове. Наистина хората от вашия свят задават много странни въпроси.

Кандид не преставаше да разпитва добрия старец с помощта на Какамбо. Той искаше да узнае как се молят на Бога в Елдорадо.

— Ние никога не му се молим — отговори добрият и достоен мъдрец. — Няма какво да искаме повече от него, той ни е дал всичко, което ни е нужно, ние само непрестанно му благодарим.

Кандид прояви любопитство да види техните жреци и запита къде са те.

Добрият старец се усмихна.

— Приятели мои — каза той, — ние всички сме жреци. Царят и всички глави на семейства пеят тържествено благодарствени химни всяка сутрин със съпровод от пет-шест хиляди музиканти.

— Как, значи, у вас няма калугери, които преподават, спорят, управляват, съзаклятничат и които нареждат да бъдат изгорени онези, които не споделят тяхното мнение?

— Да не сме луди! — възрази старецът. — Тук ние всички сме на едно мнение и не разбираме какво искате да кажете с вашите калугери.

Кандид слушаше тези думи с възторг и си казваше наум: „Колко различни са всички тези неща във Вестфалия и в замъка на господин барона. Ако беше видял Елдорадо нашият приятел Панглос, не би казвал вече, че замъкът Тундер-тен-тронк е най-хубавото нещо на земята. Няма съмнение, че човек трябва да пътува.“

След този дълъг разговор добрият старец заповяда да впрегнат шест овце в една каляска и изпрати дванайсет от своите слуги да заведат пътешествениците в двореца.

— Извинете ме — каза им той, — но моята възраст ме лишава от честта да ви придружа. Царят ще ви приеме по начин, от който няма да останете недоволни. Сигурен съм, че ще ни простите, ако някои обичаи в нашата страна не ви се понравят.

Кандид и Какамбо се качиха в каляската, шестте овце полетяха и за по-малко от четири часа пътниците пристигнаха в двореца на царя, разположен на единия край на столицата. Главната врата беше двеста и двайсет стъпки висока и сто стъпки широка. Невъзможно е да се опише от какво бе направена. Ясно беше обаче, че неизмеримо превъзхождаше камъчетата и пясъка, които ние наричаме „злато и скъпоценни камъни“.

Двайсет красиви девойки от гвардията посрещнаха Кандид и Какамбо, щом слязоха от каляската, заведоха ги в баните и после ги облякоха в роби, изтъкани от пух на колибри, след това първите сановници и техните дами ги отведоха в покоите на негово величество между две редици, от по хиляда музиканти всяка, защото такъв беше обичаят на страната. Когато наближиха тронната зала, Какамбо запита един от висшите царедворци как трябва да поздравят негово величество — дали трябва да паднат на колене, или да легнат по корем пред него, дали трябва да си сложат ръцете на главата или на задника, дали трябва да лижат праха по пода — с една дума, какъв е церемониалът.

— Обичаят е — отвърна царедворецът — да се прегърне царят и да се разцелува по двете бузи.

Кандид и Какамбо се хвърлиха на врата на негово величество, който ги посрещна по най-благосклонния начин, който можеше да си представим, и учтиво ги покани на вечеря.

Докато стане време за вечеря, разведоха ги да им покажат града — обществените сгради, които се издигаха до облаците, украсените с хиляди колони пазари, чешмите, от които шуртеше бистра вода или ликьор от захарна тръстика, водоскоците с розова вода, които бликаха непрестанно на големите площади, павирани с особен вид камъни, издаващи миризма, подобна на канела и карамфил. Кандид поиска да види съдебната палата и върховния съд. Отговориха му, че в Елдорадо няма съдилища и никой не се съди. Той запита дали има тъмници, казаха му, че няма. Най-много го изненада и най-голямо удоволствие му достави дворецът на науките, където видя една галерия, дълга две хиляди стъпки, цялата напълнена с математически и физически уреди.

След като през целия следобед обикаляха из града и можаха да разгледат само една хилядна част от него, върнаха ги обратно при царя. На масата Кандид седна между негово величество и своя слуга Какамбо, заобиколен от много дами. Той не бе никога вкусвал по-прекрасни гозби и никога не бе чувал на банкети по-духовити шеги от тези, които подхвърляше царят. Какамбо обясняваше на Кандид остроумията на царя, които, макар и преведени, си оставаха духовити. От всичко, което учудваше Кандид, това не беше най-малкото, което го учуди. Те прекараха цял месец в този гостоприемен дворец. Кандид непрестанно повтаряше на Какамбо:

— Пак ще ви кажа, приятелю, че замъкът, в който съм роден, не може да се мери със страната, в която се намираме. Но все пак госпожица Кюнегонд я няма тук, а и вие сигурно имате някоя любовница в Европа. Ако останем тук, ние ще бъдем като всички други тукашни хора, а вместо това, ако се завърнем в нашия свят само с дванайсет овце, натоварени с камъчета от Елдорадо, ще бъдем по-богати от всички царе, взети заедно, няма да се страхуваме вече от никакви инквизитори и лесно ще можем да освободим госпожица Кюнегонд.

Тези думи се харесаха на Какамбо, всички хора обичат да обикалят по света, да се перчат след това пред познатите си, да разказват какво са видели през време на пътуванията си. Затова двамата щастливци решиха да не бъдат вече щастливи и да поискат от негово величество разрешение да си заминат.

— Вие вършите глупост — каза им царят. — Знам много добре, че моята страна не е кой знае какво. Но когато човек живее горе-долу добре на някое място, той би трябвало да остане там. Аз, разбира се, нямам право да задържам чужденци — нито нравите ни, нито законите ни допущат такава тирания, всички хора са свободни. Заминете, когато пожелаете, но е много трудно да се излезе от Елдорадо. Невъзможно е да плувате срещу течението на бързата река, по която сте дошли по някакво чудо и която тече под сводове от скали. Планините, които заобикалят цялото ни царство, са десет хиляди стъпки високи и отвесни като стени. Всяка от тях се простира на ширина повече от десет левги. От тях може да се слезе само през пропасти. Но тъй като желаете непременно да заминете, ще заповядам на нашите инженери да построят машина, с която да можете удобно да се изкачите до билото. Когато достигнете от другата страна на планините, никой няма да може да ви съпровожда, защото моите поданици са дали обет да не излизат никога от царството и са твърде мъдри, за да нарушат обета си. И така, искайте от мен всичко, което обичате.

— Единственото нещо, за което молим ваше величество — рече Какамбо, — са няколко овце, натоварени с хранителни припаси, камъчета и кал от вашата земя.

Царят се засмя.

— Не разбирам — каза той — защо хората от Европа толкова ламтят за нашата жълта кал, но вземете със себе си колкото искате и на добър ви час!

Той веднага даде заповед на инженерите да построят машина, с която тези двама странни хора да напуснат царството му. Три хиляди добри физици се заловиха за работа и след петнадесет дни машината бе готова. Тя не струваше повече от двайсет милиона лири стерлинги местни пари. Качиха Кандид и Какамбо на машината, в която вече се намираха две големи червени овце, оседлани и с юзди на главите, на които те щяха да яздят, когато прехвърлят планините, двайсет товарни овце с хранителни припаси, трийсет — с дарове, подбрани измежду най-интересните неща в страната, и петдесет овце, натоварени със злато, скъпоценни камъни и диаманти. Царят нежно разцелува двамата скитници.

Тяхното заминаване представляваше прекрасна гледка: те бяха издигнати заедно с овцете си по един извънредно остроумен начин до самия връх на планината. След като благополучно ги свалиха от машината, физиците се сбогуваха с тях и Кандид вече имаше само едно желание и една цел — да отиде и подари овцете си на госпожица Кюнегонд.

— Има с какво да платим на губернатора на Буенос Айрес — рече той, — ако госпожица Кюнегонд може да бъде оценена в злато. Да вървим към Кайена, да вземем кораб и след това ще видим кое царство ще можем да купим.