Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XVIКАКВО СЕ СЛУЧИ НА ДВАМАТА ПЪТНИЦИ, КОГАТО СРЕЩНАХА ДВЕ МОМИЧЕТА, ДВЕ МАЙМУНИ И ДИВАЦИТЕ, НАРЕЧЕНИ „ОРЕХОНИ“

Кандид и неговият слуга бяха вече отвъд граничната бариера и никой в лагера не бе още научил за смъртта на германския йезуит. Предвидливият Какамбо бе имал грижата да напълни конските торби с хляб, шоколад, шунка, плодове и няколко бутилки с вино. Възседнали андалузките си коне, те навлязоха в непозната страна, където не можаха да открият никакъв път. Най-после стигнаха до една хубава поляна, прорязана от поточета. Нашите двама пътници спират и пускат конете си да пасат. Какамбо предлага на господаря си да похапне и сам му дава пример.

— Как искаш да ям шунка — казваше Кандид, — когато убих сина на господин барона и съм осъден да не видя вече никога през живота си красивата Кюнегонд? Каква полза да продължавам жалките си дни, щом трябва да ги прекарам далеч от нея, измъчен от угризения и потънал в отчаяние? И какво ще каже „Журнал дьо Треву“11?

Говорейки така, той продължаваше да яде. Слънцето залязваше. Двамата заблудени пътници чуха някакви слаби писъци, които като че ли бяха издавани от жени. Не можеха да разберат дали това бяха викове на болка или на радост, но все пак бързо скочиха на крака, изпълнени с онази тревога и безпокойство, които всяко нещо в една непозната страна предизвиква у нас. Тези писъци бяха издавани от две съвсем голи момичета, които леко тичаха по края на ливадата, преследвани от две маймуни, които ги хапеха по задниците. На Кандид му дожаля за момичетата. При българите той се бе научил да стреля и можеше да улучи лешник в храст, без да засегне нито един лист. Той грабва испанската си двуцевка, стреля и убива двете маймуни.

— Слава Богу, драги Какамбо! Отървах от голяма опасност тези две нещастни същества. Ако съм извършил грях, като съм убил един инквизитор и един йезуит, сега го изкупих, спасявайки живота на две момичета. Те са може би госпожици с високо обществено положение и това приключение може да ни осигури големи облаги в тази страна. — Той щеше да продължи, но езикът му се схвана, когато видя как двете момичета нежно прегръщат маймуните, обливат със сълзи труповете им и цепят въздуха с ужасни писъци.

— Не очаквах, че са толкова добросърдечни — каза най-после той на Какамбо, който му отвърна:

— Хубаво ни наредихте, господарю! Вие убихте любовниците на тези госпожици.

— Любовниците ли! Възможно ли е! Ти се подиграваш с мене, Какамбо. Как ще докажеш това?

— Драги господарю — отвърна Какамбо, — вас всичко ви учудва. Защо намирате странно, че има страни, където маймуните могат да получат благоволението на дамите? Те са една четвърт хора, както аз съм четвърт испанец.

— Уви — поде Кандид, — спомням си, философът Панглос разказваше някога за подобни случаи. От тези кръстосвания се раждали египани, фавни, сатири, които много велики хора от античността били виждали. Но аз си мислех, че това са басни.

— Сега вече се убедихте, че е истина — рече Какамбо. — Така постъпват хората, които не са получили образование в известна област. Страхувам се само да не би тези дами да ни навлекат някоя беля.

Тези разумни разсъждения накараха Кандид да напусне поляната и да навлезе в гората. Там той и Какамбо довечеряха, след което, проклинайки португалския инквизитор, губернатора на Буенос Айрес и барона, заспаха върху мъха. Когато се събудиха, те почувстваха, че не могат да се помръднат; причината за това беше, че през нощта орехоните, жителите на тази страна, на които двете дами се бяха оплакали, ги бяха завързали с въжета от лико. Те бяха заобиколени от петнадесетина орехони, съвсем голи, въоръжени с лъкове и стрели, боздугани и каменни брадви. Едни от тях бяха турили вода да ври в един голям котел, други приготвяха шишове и всички викаха:

— Той е йезуит, той е йезуит! Ще си отмъстим и ще се наядем добре! Ще хапнем йезуитско месо, ще хапнем йезуитско месо!

— Нали ви казах, драги ми господарю — извика тъжно Какамбо, — че тези две момичета ще ни вкарат в беля.

Когато забеляза котела и шишовете, Кандид възкликна:

— Сигурно ще ни опекат или сварят. О, какво би казал моят учител Панглос, ако видеше каква е непокварената природа? Всичко е добре — така да бъде, но признавам, че е много жестоко да загубиш госпожица Кюнегонд и да бъдеш набучен на шиш от орехоните.

Какамбо никога не губеше присъствие на духа.

— Не се отчайвайте — каза той на обезсърчения Кандид. — Аз разбирам малко езика на тези хора и ще им говоря.

— Не пропущайте да им изтъкнете — рече Кандид — колко е отвратително и безчовечно да се пекат хора и колко нехристиянско е това.

— Господа — каза Какамбо, — значи, вие смятате, че днес ще изядете един йезуит? Отлично, напълно справедливо е да се отнасяме по този начин с враговете си. Действително, естественото право ни учи да убиваме ближния си и така се постъпва по цялата земя. Ако ние не използваме нашето право да ядем враговете си, то е, защото имаме друго, с което да се нахраним добре. Но вие нямате същите източници като нас. Разбира се, че е по-добре да изядете неприятелите си, отколкото да оставите на враните и гарваните плода на вашата победа. Но, господа, вие сигурно не бихте желали да изядете вашите приятели. Вие смятате, че ще набучите на шиш един йезуит, а в същност ще опечете един ваш защитник, който е враг на вашите врагове. Колкото до мен, аз съм роден във вашата страна. Господинът, когото виждате тук, е мой господар и не само не е йезуит, но вчера дори уби един йезуит и сега носи снетата от него дреха. Това е причината за вашата заблуда. За да проверите това, което ви казвам, вземете това расо и го отнесете на първата гранична бариера на кралството на los padres. Запитайте дали моят господар не е убил един йезуитски офицер. Това ще ви отнеме малко време. Всякога ще можете да ни изядете, ако установите, че съм ви излъгал. Но ако съм ви казал истината, вие, които познавате твърде добре принципите на държавното право, обичаите и законите, не може да не ни пощадите.

Орехоните намериха тази реч твърде разумна. Те натовариха двама първенци да отидат незабавно да научат истината. Двамата пратеници изпълниха умно поръчението и скоро се завърнаха с добри новини. Орехоните развързаха двамата си пленници, оказаха им всякакви любезности, предложиха им момичета, дадоха им да хапнат и пийнат и ги отведоха до границите на държавата си, като надаваха радостни викове:

— Той съвсем не е йезуит; той съвсем не е йезуит!

Кандид не преставаше да се възхищава от причината, поради която бе освободен.

„Какъв народ! — казваше си той. — Какви хора! Какви нрави! Ако не бях имал щастието да пронижа със сабята си брата на госпожица Кюнегонд, щях най-безмилостно да бъда изяден. Но в края на краищата непокварената природа е добра, щом тези хора, вместо да ме изядат, ми оказаха хиляди любезности, когато разбраха, че не съм йезуит.“