Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XXVIIПЪТУВАНЕ НА КАНДИД ДО ЦАРИГРАД

Верният Какамбо беше вече получил съгласието на турския капитан, който щеше да отведе султан Ахмед в Цариград, да вземе Кандид и Мартен на кораба. Двамата тръгнаха за пристанището, след като смирено се поклониха на негово сиромашко височество. Пътем Кандид казваше на Мартен:

— Ето че вечеряхме с шестима свалени царе! И между тези шестима имаше един, комуто дадох милостиня. Може би има много други крале, които са още по-нещастни. Колкото до мен, аз загубих само сто овце и сега бързам да се хвърля в обятията на Кюнегонд.

— Още веднъж ще ви кажа, драги ми Мартен, Панглос беше прав: всичко върви добре.

— Дано да е така — отвърна Мартен.

— Какво невероятно нещо преживяхме във Венеция! Никога не се е чуло, ни видяло шестима свалени царе да вечерят заедно в кръчма.

— Това не е по-необикновено — възрази Мартен — от повечето неща, които ни се случиха. Много обикновено нещо е царе да бъдат свалени от престола. А колкото до честта, която имахме, да вечеряме с тях, това е нещо, което не заслужава нашето внимание. Какво значение има с кого вечеряш, щом си хапваш добре.

Щом се качи на кораба, Кандид се хвърли на врата на бившия си слуга, своя верен приятел Какамбо.

— Е, кажи — рече му той, — какво прави Кюнегонд? Все тъй ли е чудо на красотата? Обича ли ме все още? Как е тя? Ти сигурно си й купил дворец в Цариград?

— Скъпи господарю — отговори Какамбо, — Кюнегонд мие паници на брега на Мраморно море в дома на един бивш владетел, който има твърде малко паници. Тя е робиня в дома на един бивш крал на име Рагоцки, комуто турският султан дава три екю на ден, за да живее. Но още по-тъжно е, че Кюнегонд загуби красотата си и сега е отвратително грозна.

— О, красива или грозна — извика Кандид, — аз съм почтен човек и моят дълг е да я обичам вечно. Но как е могла тя да изпадне в това унизително положение, след като ти взе със себе си пет-шест милиона?

— Ето какво — отвърна Какамбо, — нали трябваше да дам два милиона на сеньор дон Фернандо д’Ибараа и Фигеора и Маскаренес и Лампурдос и Суза, управител на Буенос Айрес, за да получа разрешение да отведа госпожица Кюнегонд, а след това един пират най-майсторски ми отне остатъка. Че къде ли не ни води този пират — на нос Матапан, на остров Милос, в Никария, на Самос, в Петра, на Дарданелите, на Мраморно море, в Скутари! Кюнегонд и старицата сега слугуват в дома на принца, за когото ви говорих, а аз пък съм роб на сваления султан.

— Какъв низ от страхотни злочестини! — рече Кандид. — Но в края на краищата аз все още имам няколко диаманта: лесно ще освободя Кюнегонд. Колко жалко обаче, че е толкова погрозняла.

След това, обръщайки се към Мартен:

— Как смятате — рече той, — кой е най за окайване: султан Ахмед, император Иван, крал Чарлз-Едуард или аз?

— Нищо не мога да кажа — отвърна Мартен, — би трябвало да бъда вътре в сърцата ви, за да зная.

— О — каза Кандид, — ако Панглос беше тук, той щеше да знае това и да ни го каже.

— Не зная с какви везни би могъл да премери нещастията на хората вашият Панглос и да прецени мъките им — рече Мартен. — Единственото, което мога да предположа, е, че на земята има милиони хора сто пъти по за оплакване от крал Чарлз-Едуард, император Иван и султан Ахмед.

— Това е напълно възможно — съгласи се Кандид. За няколко дни стигнаха при протока на Черно море. Най-напред Кандид откупи Какамбо на много висока цена. Без да губи време, той скочи в една галера с другарите си, за да отиде да търси Кюнегонд на брега на Мраморно море, колкото и да бе погрозняла. Между каторжниците имаше двама, които гребяха много лошо и които капитанът на турската галера шибаше от време на време по голите рамене с бич от волска кожа. Подтикнат от вродената си доброта, Кандид се вгледа в тях по-внимателно, отколкото в другите каторжници, и се приближи, изпълнен със състрадание. Стори му се, че някои черти на обезобразените им лица имат слаба прилика с лицето на Панглос и на нещастния йезуит, барона, брата на госпожица Кюнегонд. Тази мисъл го развълнува и натъжи. Той се вгледа още по-внимателно в тях.

— Наистина — каза той на Какамбо, — ако не бях видял със собствените си очи как обесиха философа Панглос и не бях имал нещастието да убия барона, бих помислил, че и двамата гребат в тази галера.

При думите „барона“ и „Панглос“ двамата каторжници нададоха вик, изпуснаха греблата си и останаха като вцепенени. Капитанът на галерата изтича към тях и ударите с бича заваляха като град.

— Спрете, спрете, господине — извика Кандид. — Ще ви дам колкото искате пари.

— Как, това е Кандид! — казваше единият каторжник.

— Как, това е Кандид! — повтаряше другият.

— Сън ли е това? — рече Кандид. — Действителност ли е това? Аз ли съм в тази галера? Нима това е господин баронът, когото убих? Нима това е философът Панглос, когото видях обесен?

— Ние сме, ние сме — отговаряха те.

— Как, това ли е великият философ? — казваше Мартен.

— Е, господин капитан — рече Кандид, — колко пари искате като откуп за господин Тундер-тен-тронк, един от първите барони на империята, и за господин Панглос, най-дълбокия метафизик в Германия?

— Християнско куче — отвърна капитанът, — щом като тия две християнски псета са барони и метафизици — навярно големи чинове в тяхната страна, — ще ми платиш петдесет хиляди секвини.

— Ще ги получите, господине. Закарайте ме бързо, като светкавица, в Цариград и веднага ще ви платя. А, не, заведете ме най-напред при госпожица Кюнегонд.

Още при първите думи на Кандид капитанът насочи към града носа на кораба, който се понесе напред по-бързо от птица.

Кандид непрестанно прегръщаше барона и Панглос.

— Но как не съм ви убил, драги бароне? А вие, скъпи Панглос, как сте още жив, след като ви обесиха? И защо и двамата сте гребци в турска галера?

— Наистина ли милата ми сестра е в тази страна? — питаше баронът.

— Да — отговаряше Какамбо.

— Значи, отново виждам моя мил Кандид — викаше Панглос.

Кандид им представи Мартен и Какамбо. Всички се разцелуваха, всички говореха едновременно. Галерата летеше, те бяха вече в пристанището. Доведоха един евреин, комуто Кандид продаде за петдесет хиляди секвини един диамант, който струваше сто хиляди, евреинът обаче се закле в името на Авраама, че не може да му даде повече. Откупът на барона, и Панглос бе платен веднага. Философът се хвърли в краката на своя освободител и ги обля в сълзи. Другият му благодари, като кимна с глава, и му обеща да му върне парите при първа възможност.

— Но възможно ли е сестра ми да се намира в Турция? — повтаряше той.

— Няма нищо по-възможно — отговаряше Какамбо, — тъй като тя търка съдовете в дома на един трансилвански княз.

Намериха двама други евреи, Кандид извади още диаманти и всички тръгнаха с една друга галера да освободят Кюнегонд.