Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XIVКАК КАНДИД И КАКАМБО БЯХА ПРИЕТИ ПРИ ЙЕЗУИТИТЕ В ПАРАГВАЙ

Кандид беше довел от Кадис един слуга, от онези, които се срещат често по бреговете на Испания и на колониите. Той беше четвърт испанец, роден от една метиска в Тукуман. Едно след друго бе опитвал разни занаяти — певец в черковен хор, клисар, моряк, калугер, търговски посредник, войник и лакей. Наричаше се Какамбо и много обичаше господаря си, защото господарят му беше много добър човек. С най-голяма бързина той оседла двата андалузки коня.

— Хайде, господарю, да последваме съвета на старата. Да възседнем конете и да препуснем, без да се обръщаме назад.

Сълзи бликнаха от очите на Кандид:

— О, скъпа Кюнегонд! Нима трябва да ви напусна в момента, когато господин губернаторът се готви да ни ожени! О, Кюнегонд, която доведох от толкова далеч, какво ще стане с вас?

— Ще стане каквото може — рече Какамбо, — жените никога не се чудят какво да правят със себе си. Господ ще се погрижи за нея. Да бягаме.

— Къде ме водиш? Къде отиваме? Какво ще правим без Кюнегонд? — казваше Кандид.

— Кълна се в свети Жак от Компостел — рече Какамбо, — вие щяхте да воювате срещу йезуитите. Нека сега да отидем да воюваме за тях. Познавам доста добре пътищата и ще ви заведа в тяхното царство. Те ще бъдат възхитени да приемат във войската си капитан, който знае да прави военни упражнения по български. Ще натрупате приказно богатство. Когато на един човек не му върви в един свят, той намира късмета си в друг. Много голямо удоволствие е да виждаш и да правиш нови неща.

— Значи, ти си бил вече в Парагвай? — запита Кандид.

— Да, разбира се — рече Какамбо. — Бил съм прислужник в колежа „Възнесение“ и познавам управлението на los padres10 като улиците на Кадикс. Възхитително нещо е това управление. Кралството има вече над 300 левги в диаметър. Разделено е на тридесет провинции. Los padres имат всичко, а народът — нищо. Това е най-великото произведение на разума и справедливостта. Колкото до мен, не мога да си представя нищо по-божествено от los padres, които тук воюват с испанския и с португалския крал, а в Европа изповядват тези крале. Тук те убиват испанци, а в Мадрид ги изпращат на небето, това ме възхищава. Напред, ще бъдете най-щастливият от всички хора. Колко ще се радват los padres, когато чуят, че при тях идва един капитан, който знае да се бие по български!

Щом стигнаха до първата гранична стража, Какамбо им каза, че един капитан иска да говори с негово преподобие командира. Отидоха да уведомят голямата стража. Един парагвайски офицер изтича, хвърли се в краката на командира и му съобщи новината. Най-напред обезоръжиха Кандид и Какамбо, после отведоха двата им андалузки коня. Двамата чужденци трябваше да минат между две редици войници. Командирът стоеше на края с трирога шапка на глава, със запретнат плащ, с меч на кръста, с късо копие в ръка. Той направи някакъв знак. Веднага двадесет и четири войници заобиколиха новодошлите. Един сержант им каза, че трябва да чакат, че командирът не може да говори с тях, че преподобният провинциален отец не разрешава на никой испанец да си отвори устата, освен в негово присъствие, и да остане повече от три часа в страната.

— А къде е преподобният провинциален отец? — запита Какамбо?

— Той отслужи литургията и сега е на парада — отвърна сержантът; — ще можете да целунете шпорите му едва след три часа.

— Но господин капитанът — рече Какамбо, — който като мен умира от глад, съвсем не е испанец, той е германец. Не бихме ли могли да похапнем, докато чакаме негово преподобие.

Сержантът веднага отиде да предаде тези думи на командира.

— Слава Богу — каза благородникът. — Щом е германец, аз мога да говоря с него. Нека го заведат в моята колиба.

Заведоха веднага Кандид в една беседка, украсена е много красива колонада от зелен мрамор и злато и изпълнена с кафези, в които се намираха папагали, колибри, токачки и всички най-редки птици. Прекрасен обед беше поднесен в златни съдове и докато парагвайците ядяха царевица в дървени паници на открито под жаркото слънце, преподобният отец-командир влезе в беседката.

Той беше много хубав младеж с пълно лице, доста бял и румен, с извити вежди, живи очи, червени уши, с горд изглед, но гордостта му не беше нито гордостта на испанец, нито гордостта на йезуит. Той върна на Кандид и Какамбо оръжията, които им бяха отнети, както и двата андалузки коня; Какамбо им даде да ядат овес до беседката, като не ги изпущаше из очи, защото се страхуваше от някоя нова изненада.

Кандид най-напред целуна пеша на плаща на командира, след това двамата седнаха на масата.

— Значи, вие сте германец? — му рече йезуитът на немски.

— Да, преподобни отче — отговори Кандид.

Произнасяйки тези думи, и двамата се гледаха крайно изненадани и обхванати от вълнение, което не можеха да овладеят.

— А от кой край на Германия сте? — запита йезуитът.

— От мръсната провинция Вестфалия — каза Кандид. — Аз съм роден в замъка Тундер-тен-тронк.

— О, небеса! Възможно ли е? — извика командирът.

— Какво чудо! — възкликна Кандид.

— Нима сте вие? — рече командирът.

— Това е невъзможно — каза Кандид.

И двамата едва не паднаха по гръб, прегърнаха се и започнаха да проливат потоци сълзи.

— Как? Вие ли сте, преподобни отче! Вие, братът на красивата Кюнегонд! Вие, когото българите са убили! Вие, синът на господин барона! Вие, йезуит в Парагвай! Трябва да призная, че този свят е много странен. О, Панглос, Панглос, колко щяхте да се радвате, ако не бяхте обесен!

Командирът отпрати робите-негри и парагвайците, които им наливаха да пият в чаши от планински кристал. Той благодари безброй пъти на Бога и на свети Игнаций, като стискаше Кандид в прегръдките си. Лицата и на двамата бяха облени в сълзи.

— Вие ще се учудите, разнежите и развълнувате още повече — рече Кандид, — като ви кажа, че госпожица Кюнегонд, вашата сестра, която смятахте за изтърбушена, е жива и здрава.

— Къде е тя?

— Съвсем наблизо, при господин губернатора на Буенос Айрес. Аз идвах да воювам срещу вас.

Всяка дума, която те произнасяха през този дълъг разговор, разкриваше нови чудеса. Цялата им душа се лееше от устата им, слушаше с ушите им и блестеше в очите им. Понеже и двамата бяха германци, те останаха дълго на масата, очаквайки преподобния провинциален отец, и командирът говори така на скъпия си Кандид.