Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XXVПОСЕЩЕНИЕ ПРИ НЕГОВО ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО ПОКОКУРАНТЕ, ВЕНЕЦИАНСКИ БЛАГОРОДНИК

Кандид и Мартен отидоха с гондола по Брента и влязоха в двореца на благородния Пококуранте. Градините бяха добре подредени и украсени с изящни мраморни статуи, дворецът беше издържан в хубав стил. Домакинът, шестдесетгодишен мъж, много богат, прие много учтиво двамата любопитни чужденци, но бе малко сдържан, нещо, което смути Кандид, но се хареса на Мартен.

Най-напред две хубавички, спретнати момичета поднесоха шоколад, като умело го разбиха на пяна пред гостите. Кандид не можеше да не похвали тяхната хубост, усърдие и сръчност.

— Те са доста добри същества — каза сенаторът Пококуранте. — Понякога взимам една от тях в леглото си, защото дамите от града доста са ми дотегнали с тяхното кокетство, ревност, разправии, лоши настроения, дребнавост, гордост, глупост, пък ми и омръзна да им пиша сонети или да поръчвам на други да им ги пишат. Но в края на краищата и тези две момичета почват много да ме отегчават.

След обеда, разхождайки се из една дълга галерия, Кандид бе поразен от красотата на картините. Той запита от кой майстор са първите две.

— От Рафаело — отговори сенаторът. — Купих ги много скъпо преди няколко години, от суетност. Казват, че това е най-красивото, което има в Италия, но на мен никак не ми харесват: тоновете са прекалено тъмни, фигурите не са достатъчно закръглени и не изпъкват достатъчно, драпериите не приличат никак на тъкана материя. С една дума, каквото и да казват хората, не виждам в тях истинско подражание на природата. Ще ми хареса картина, когато в нея видя самата природа, а такива картини няма. Аз притежавам много платна, но вече не ги гледам.

Докато чакаха да приготвят вечерята, Пококуранте нареди да се изпълни концерт пред гостите. Кандид намери музиката чудесна.

— Този шум може да забавлява човека половин час — рече Пококуранте, — но ако трае по-дълго, всички се изморяват, макар че никой не смее да го признае. Днес музиката е вече станала само изкуство да се изпълняват трудни пиеси, а това, което е само трудно, не се харесва дълго време. Може би бих предпочел операта, ако не бяха открили тайната да направят от нея изрод, който ме отвращава. Нека ходи да слуша опера онзи, комуто харесват слаби трагедии в музикална форма, в които сцените са създадени само за да дадат доста неуместно повод за две-три смешни и глупави песни, та да може някоя актриса да покаже гласовите си способности; нека припада от удоволствие който си ще или който може да припада, като гледа как някой скопец тананика ролята на Цезар или на Катон и се разхожда тромаво по сцената. Колкото до мен, аз отдавна съм се отказал от тия просташки зрелища, с които днес се слави Италия и за които кралете плащат така скъпо.

Кандид поспори малко, но доста сдържано. Мартен беше изцяло на мнението на сенатора.

Седнаха на масата. След една разкошна вечеря всички влязоха в библиотеката. Когато видя един великолепно подвързан Омир, Кандид поздрави светлейшия благородник за добрия му вкус.

— Ето — каза той — една книга, която доставяше най-голяма наслада на великия Панглос, най-добрия философ на Германия.

— На мен не ми доставя никаква наслада — отвърна хладно Пококуранте. — Едно време ми втълпяваха, че ми е приятно да го чета. Но това вечно повторение на битки, които си приличат, тези богове, които винаги се намесват, за да не направят нищо решаващо, тази Елена, която е повод за войната и която почти не е действащо лице в пиесата, тази Троя, която обсаждат и никога не превземат — всичко това ми причиняваше смъртна скука. Питал съм понякога учени дали и те се отегчават като мен, когато я четат. Всички откровени хора ми признаха, че винаги захвърлят тази книга, но че човек трябва да я има в библиотеката си като паметник на древността, подобно на онези ръждясали медали, които нямат никаква стойност.

— Ваше превъзходителство сигурно не мисли така за Вергилий? — каза Кандид.

— Съгласен съм — отвърна Пококуранте, — че втората, четвъртата и шестата книга на неговата „Енеида“ са отлични, но колкото до неговия благочестив Еней, силния Клоант, приятеля Ахат, малкия Асканий, глупавия цар Латин, гражданката Амата и блудкавата Лавиния, струва ми се, че на света няма нищо по-студено и по-неприятно. Предпочитам Тасо и измислиците на Ариосто.

— Смея ли да ви запитам, господине — рече Кандид, — дали четенето на Хораций не ви доставя голямо удоволствие?

— У него има максими — каза Пококуранте, — които един светски човек може да използва и които, понеже са стегнати в енергични стихове, се врязват по-лесно в паметта, но не се интересувам много от пътуването му до Бриндизи и от описанието му на една лоша вечеря, нито от хамалските свади с някой си Пупил, чиито думи били според Хораций пълни с гной, и някой си друг, чиито думи били като оцет. С крайно отвращение прочетох грубите му стихове срещу старите жени и вещиците и не виждам каква заслуга може да има в това да кажеш на своя приятел Меценат, че ако бъде поставен от него между лиричните поети, той ще достигне звездите с вдъхновеното си чело. Глупците се възхищават от всичко у един уважаван автор. Аз чета само за собствено удоволствие, обичам само това, което ми допада.

Кандид, който беше възпитан никога да не преценява нещата със собствения си ум, беше крайно учуден от това, което чуваше. Мартен обаче намираше, че Пококуранте разсъждава доста разумно.

— О, ето Цицерон! — рече Кандид. — Смятам, че никога не се уморявате да четете този велик човек.

— Никога не го чета — отговори венецианецът. — Какво значение има за мен дали е защитавал Рабирий или Клуенций? Сам водя достатъчно дела. По-скоро биха ми допаднали философските му работи, но когато видях, че той се съмнява във всичко, заключих, че знам колкото него и че нямам нужда от никого, за да бъда невежа.

— О, ето двадесет и четири тома сборници на една академия на науките — извика Мартен. — Може би тука има нещо добро.

— Би имало — възрази Пококуранте, — ако поне един от авторите на тези празнословия беше измислил поне изкуството да се правят карфици, но във всички тези книги има само празни теории и нищо полезно.

— Колко театрални пиеси виждам тук — каза Кандид, — на италиански, на испански, на френски!

— Да — рече сенаторът, — има около три хиляди пиеси, но измежду тях има и три дузини добри пиеси. Колкото до тези сборници с проповеди, които всички заедно не струват дори една страница от Сенека, и всички тези дебели томове по богословие, представете си — нито аз, нито някой друг ги отваря някога.

Мартен забеляза полици, пълни с английски книги.

— Сигурно вие, като републиканец, харесвате повечето от тези произведения, написани тъй свободно — каза той.

— Да — отвърна Пококуранте, — добре е да пишеш това, което мислиш. Само човек има това преимущество. В цялата наша Италия хората пишат само това, което не мислят. Тези, които живеят в родината на Цезарите и на Антонините, не смеят да имат нито една мисъл, без да получат разрешение от някой якобински калугер. Бих бил доволен от свободата, която вдъхновява английските хора на мисълта, ако страстите и партизанският дух не разваляха всичко достойно за уважение, което тази ценна свобода дава.

Забелязвайки един том от Милтън, Кандид запита домакина дали не счита този автор за велик човек.

— Кого? Този варварин ли — отговори Пококуранте, — който прави дълъг коментар на първата глава на Битието в десет книги с груби стихове? Този недодялан подражател на гърците обезобразява сътворението! Докато Мойсей ни представя Вечното същество, което създава света чрез Словото, Милтън кара Месията да вземе един голям пергел от едно чекмедже на небето, за да начертае произведението си. Как бих могъл да уважавам този, който развали Ада и дявола на Тасо, който превръща Луцифер ту на жаба, ту на пигмей, който сто пъти го кара да предъвква същите речи, който го кара да води спорове по богословие, който, подражавайки сериозно на комичното изобретение на огнестрелните оръжия у Ариосто, кара дяволите да стрелят с топ на небето? Нито аз, нито въобще някой друг в Италия би могъл да хареса всички тези жалки чудатости. „Бракът на греха и смъртта“ и змиите, които грехът ражда, ще накарат всеки човек, който има що-годе изтънчен вкус, да повърне, а неговото дълго описание на една болница ще се понрави само на някой гробар. Тази тъмна, странна и отвратителна поема беше презирана още при раждането си. Моето мнение за нея днес е такова, каквото е било мнението на съвременниците му в собствената му страна. Впрочем аз казвам това, което мисля, и малко ме е грижа дали другите мислят като мене.

Кандид беше огорчен от тези думи, той уважаваше Омир и обичаше малко и Милтън.

— Уви — каза той тихичко на Мартен, — много се страхувам, че този човек може би храни крайно презрение към нашите немски поети.

— Няма да има голяма вреда от това — каза Мартен.

— О, какъв изключителен човек! — шепнеше през зъби Кандид. — Какъв велик гений е този Пококуранте. Нищо не може да му хареса.

След като разгледаха така всички книги, те слязоха в градината. Кандид похвали красотата й.

— Не съм виждал друго нещо, направено с по-лош вкус — отвърна домакинът; — тук има само нищожни работи. Но още утре ще заповядам да се направи градина с по-благороден вид.

Когато двамата любопитни чужденци се сбогуваха с негово превъзходителство, Кандид каза на Мартен:

— Е, сега ще се съгласите, че срещнахме най-щастливия от всички хора, защото той стои над всичко, което притежава.

— Не виждате ли — рече Мартен, — че той е преситен и отвратен от всичко, което притежава? Платон отдавна е казал, че най-добрите стомаси не са онези, които отказват да приемат всякаква храна.

— Но не е ли приятно да се критикува всичко — каза Кандид, — да откриваш недостатъци там, където другите хора смятат, че виждат красота?

— Ще рече — поде Мартен, — че е удоволствие да не изпитваш удоволствие, така ли?

— О, значи, само аз ще бъда щастлив, когато видя наново госпожица Кюнегонд — извика Кандид.

— Винаги е добре да се надяваш — рече Мартен. Дните и седмиците се нижеха, а Какамбо не се връщаше. Кандид бе тъй потънал в скръбта си, че дори и не забеляза, че Пакет и брат Жирофле не бяха дошли да му благодарят.