Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XXIVЗА ПАКЕТ И ХИРОФЛЕ

Щом се озова във Венеция, Кандид нареди да търсят Какамбо по всички кръчми, във всички кафенета и при всички уличници, но никъде не го откриха. Всеки ден той пращаше хора да разпитват по всички кораби и гемии, отникъде никаква вест от Какамбо.

— Как! — казваше Кандид на Мартен. — През това време аз пропътувах от Суринам до Бордо, отидох от Бордо в Париж, от Париж в Диеп, от Диеп в Портсмут, заобиколих Португалия и Испания, преминах цяло Средиземно море и прекарах няколко месеца във Венеция, а красивата Кюнегонд още не е пристигнала! Вместо нея срещнах една безсрамница и един перигордински абат! Несъмнено Кюнегонд е мъртва! Остава ми само да умра. О, по-добре щеше да бъде, ако бях останал в рая на Елдорадо, отколкото да се върна в тази прокълната Европа! Колко сте прав, скъпи Мартен, всичко е самоизмама и беди.

Той изпадна в дълбока скръб и не пожела да отиде на операта alla moda, нито да участва в другите забавления на карнавала, нито една дама не го изкушаваше ни най-малко. Мартен му каза:

— Вие сте наистина много простодушен, ако си въобразявате, че един слуга, един метис, който има пет-шест милиона в джоба, ще тръгне да търси вашата любовница на края на света и ще я доведе във Венеция. Той ще я вземе за себе си, ако я намери, а ако не я намери, ще си вземе някоя друга. Съветвам ви да забравите слугата си Какамбо и любовницата си Кюнегонд.

Мартен не го утеши много. Тъгата на Кандид се усили и Мартен не преставаше да му доказва, че на земята има твърде малко добродетели и твърде малко щастие, с изключение може би в Елдорадо, където никой не може да отиде.

Докато разискваше по този важен въпрос и чакаше Кюнегонд, Кандид забеляза на площад Свети Марко един млад театински калугер18, който бе хванал под ръка една курва. Театинецът беше бодър, закръглен и як, очите му блестяха, имаше самоуверен вид, ходеше с вдигната глава и горда стъпка. Момичето беше много хубаво и пееше. Тя гледаше любовно своя театинец и от време на време го пощипваше по дебелите бузи.

— Ще признаете, че поне тези хора са щастливи — каза Кандид на Мартен. — По цялата обитаема земя, с изключение на Елдорадо, досега съм срещал само нещастници; но колкото до това момиче и до този театинец, обзалагам се, че са много щастливи създания.

— Обзалагам се, че не са щастливи — рече Мартен.

— Достатъчно е да ги поканим на обяд — каза Кандид — и вие ще видите дали се мамя.

Той веднага се приближи към тях, поздрави ги и ги покани да дойдат в неговата странноприемница да похапнат макарони, ломбардски яребици и сьомга хайвер и да пийнат „Монтепулчано“, „Лакрима Кристи“, кипърско и самоско вино. Госпожицата се изчерви, театинецът прие поканата и момичето го последва, гледайки Кандид с изненадани и смутени очи, замъглени от няколко сълзи. Едва бяха влезли в стаята на Кандид, и тя му каза:

— Как, господин Кандид вече не може да познае Пакет!

При тези думи Кандид, който дотогава не я бе разгледал внимателно, защото умът му бе зает само с Кюнегонд, й каза:

— Уви, мое бедно дете, значи, вие докарахте доктор Панглос до прекрасното състояние, в което го видях!

— Уви, господине, аз самата — отвърна Пакет. — Виждам, че вие сте осведомен за всичко. Научих за ужасните нещастия, които са сполетели целия дом на госпожа баронесата и красивата Кюнегонд. Кълна ви се, че и моята участ беше не по-малко тъжна. Аз бях съвсем невинна, когато ме видяхте за първи път! Един францискански калугер, който беше мой изповедник, ме прелъсти много лесно. Последиците бяха страхотни. Бях принудена да напусна замъка известно време след като господин баронът ви изгони със здрави ритници в задника. Щях да умра, ако един прочут лекар не се бе смилил над мен. От благодарност станах любовница за известно време на този лекар. Жена му, истинска фурия, беше бясно ревнива и ме биеше безжалостно всеки ден. Този лекар беше най-грозният мъж на света, а аз най-нещастната от всички същества — постоянно ме биеха заради мъж, когото не обичах. Вие знаете, господине, колко е опасно за една свадлива жена да бъде съпруга на лекар. Разярен от безобразията й, един ден той й даде, уж за да я излекува от най-обикновена хрема, едно толкова силно лекарство, че след два часа тя умря в ужасни гърчове. Роднините на госпожата заведоха наказателно дело срещу господина. Той избяга, аз бях хвърлена в затвора. Моята невинност нямаше да ме спаси, ако не бях хубавичка. Съдията ме освободи при условие, че ще замести лекаря. Скоро бях изместена от една съперница и изгонена без никакъв подарък. Принудена бях да продължа отвратителния занаят, който на вас, мъжете, ви се струва тъй забавен, а за нас е само една бездна от нещастия. Дойдох да упражнявам този занаят във Венеция. О, господине, ако можете да си представите какво нещо е да си принуден да раздаваш ласки, безразлично дали при теб е дошъл някой стар търговец, някой адвокат или калугер, гондолиер или абат; да бъдеш изложена на всички оскърбления, на всички унижения, да си принудена често да вземеш назаем една пола, за да отидеш да ти я вдигне някой гаден мъж, да ти открадне един това, което си спечелила от друг, да трябва да се откупуваш от съдиите и да знаеш, че те очаква ужасна старост, да знаеш, че ще завършиш дните са или в болницата, или на бунището. Ако знаехте всичко това, щяхте да заключите, че аз съм едно от най-нещастните същества на света.

Така Пакет разкриваше сърцето си на добрия Кандид в стаята му, в присъствието на Мартен, който му каза:

— Виждате, че вече съм спечелил половината от облога.

Брат Жирофле беше останал в трапезарията, за да пийне една-две чашки, докато стане обедът.

— Но вие имахте тъй весел и тъй доволен вид, когато ви срещнах! — рече Кандид на Пакет. — Пеехте и галехте театинеца тъй нежно и непринудено и изглеждахте тъй щастлива, колкото сега твърдите, че сте нещастна.

— О, господине — отвърна Пакет, — това е още една от неволите на нашия занаят. Вчера един офицер ме наби и ограби, а днес трябва да изглеждам в добро настроение, за да се харесам на един калугер.

Кандид не пожела да чуе повече. Той призна, че Мартен е бил прав. Седнаха на масата с Пакет и театинеца. Обядът беше доста приятен и към края сътрапезниците си говореха с известно доверие.

— Отче — каза Кандид на калугера, — струва ми се, че вие имате съдба, на която всички трябва да завиждат: вие пращите от здраве, по лицето ви личи, че сте щастлив, намерил сте много красиво момиче, за да се забавлявате, и изглеждате много доволен, че сте театински монах.

— Ей Богу, господине — отвърна брат Жирофле, — бих желал да видя всички театинци на дъното на морето. Сто пъти съм бивал изкушавал от мисълта да подпаля манастира и да отида да се потурча. Когато бях едва петнадесетгодишен, родителите ми ме насилиха да навлека това омразно расо, за да остане повече наследство на по-стария ми брат, дяволите да го вземат този проклетник! Завист, раздори и бяс царуват в манастира. Вярно е, че държах няколко бездарни проповеди, с които изкарах малко пари, но игуменът ми задигна половината. С остатъка издържам разни курви.

Когато се върна вечер в манастира, иде ми да си разбия главата о стената на общата ни спалня; всичките ми събратя са в същото положение.

С обичайното си хладнокръвие Мартен се обърна към Кандид.

— Ето — каза му той, — не спечелих ли целия облог?

Кандид даде две хиляди пиастри на Пакет и хиляда пиастри на брат Жирофле.

— Гарантирам ви — рече той, — че сега ще бъдат щастливи.

— Ни най-малко не вярвам — каза Мартен. — Може би с тези пари ще ги направите още по-нещастни.

— Каквото и да стане — рече Кандид, — едно нещо ме утешава: виждам, че често отново срещаме хората, които сме смятали, че никога вече няма да видим. Възможно е, щом намерих моята червена овца и срещнах Пакет, да намеря и Кюнегонд.

— Желая ви тя да ви направи щастлив един ден — каза Мартен, — но много се съмнявам в това.

— Много сте жесток — заключи Кандид.

— Защото много съм преживял — възрази Мартен.

— Но погледнете тези гондолиери — поде Кандид. — Те непрекъснато пеят.

— Не сте ги виждали, когато са в къщи с жените си и със сополивите си деца — възрази Мартен. — Дожът си има своите грижи, гондолиерите си имат други. Вярно е, че ако се претегли всичко, съдбата на един гондолиер е за предпочитане пред съдбата на един дож, но струва ми се, че разликата е толкова незначителна, че не си заслужава труда да се разглежда.

— Много се говори — каза Кандид — за някой си сенатор Пококуранте19, който живеел в онзи хубав дворец на Брента20 и приемал чужденците доста любезно. Твърдят, че бил човек, който никога не е имал грижи…

— Бих желал да видя един толкова рядък екземпляр — каза Мартен.

Кандид веднага прати човек да помоли благородния Пококуранте да му разреши да го посети на следния ден.