Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XIXКАКВО ИМ СЕ СЛУЧИ В СУРИНАМ И КАК КАНДИД СЕ ЗАПОЗНА С МАРТЕН

Нашите двама пътници прекараха доста приятно първия ден от пътуването си. Бяха окрилени от мисълта, че притежават повече съкровища, отколкото има в Азия, Европа и Африка, взети заедно. Изпаднал във възторг, Кандид пишеше името на Кюнегонд по дърветата. На втория ден две от техните овце затънаха в тресавище и пропаднаха заедно с товара си, две други овце умряха от преумора няколко дни по-късно, седем-осем загинаха след това от глад в една пустиня, след няколко дни други паднаха в пропасти. Най-после, след като пътуваха сто дни, им останаха само две овце. Кандид каза на Какамбо:

— Виждате колко тленни са богатствата на този свят, приятелю, единственото сигурно нещо са добродетелта и щастието да видя наново госпожица Кюнегонд.

— Признавам, че е така — отвърна Какамбо, — но все пак са ни останали още две овце, които носят повече съкровища, отколкото някога би могъл да има испанският крал. Виждам в далечината един град. Предполагам, че е Суринам, който принадлежи на холандците. Дойде краят на нашите мъки, сега започва нашето щастие.

Когато наближиха града, те видяха един негър, който лежеше на земята само наполовина облечен, тоест носеше само гащи от синьо платно, левият крак и дясната ръка на този нещастник бяха отрязани.

— О, Боже Господи, как си изпаднал в това ужасно състояние, приятелю — го запита Кандид на холандски, — и защо лежиш тук?

— Чакам господаря си, господин Вандердендур, прочутия търговец — отговори негърът.

— Господин Вандердендур ли те е наредил така? — запита Кандид.

— Да, господине — отговори негърът; — такъв е обичаят тук. За облекло ни дават само едни гащи два пъти в годината. Когато работим в захарните фабрики и някой валяк ни премаже пръста, веднага ни отрязват ръката, когато се опитаме да избягаме, отрязват ни крака. А мен ме сполетяха и двете беди. На тази цена ядете вие захар в Европа. А пък когато майка ми ме продаде за десет патагонски екю на брега на Гвинея, тя ми каза: „Скъпо дете, благославяй нашите идоли, моли им се винаги, те ще те направят щастлив. Ти имаш честта да бъдеш роб на нашите бели господари по този начин баща ти и майка ти ще забогатеят.“

Уви, не знам дали съм им помогнал да спечелят богатство, но те не ме направиха богат. Кучетата, маймуните и папагалите са хиляди пъти по-малко нещастни от нас. Холандските идоли, които ме покръстиха, ми казват всяка неделя, че всички, и бели, и черни, сме деца на Адам. Не разбирам от родословни дървета, но ако тези проповедници казват истината, ние всички сме втори братовчеди. А ще признаете, че няма по-ужасен начин да се отнасяме с роднините си от този.

— О, Панглос! — извика Кандид. — Ти не си и подозирал тези ужаси. Свършено е, ще трябва най-после да се откажа от твоя оптимизъм.

— Какво е това „оптимизъм“? — запита Какамбо.

— Уви — рече Кандид, — оптимизмът е един вид бяс, бесът да поддържаш, че всичко върви добре, когато всичко върви зле.

Той се просълзи, гледайки негъра, и разплакан, влезе в Суринам.

Първото нещо, за което попитаха, беше дали няма някой кораб, който може да бъде изпратен в Буенос Айрес. Човекът, към когото се обърнаха, беше точно капитан на испански кораб и той им каза, че е готов да се договори с тях честно и почтено. Определи им среща в една кръчма. Кандид и верният му Какамбо заедно с двете си овце отидоха да го чакат там.

Кандид, който не умееше да се прикрива — каквото му беше на сърцето, това му беше и на езика, разказа на испанеца всичките си приключения и му призна, че иска да отвлече госпожица Кюнегонд.

— В никой случай не бих ви откарал в Буенос Айрес — каза капитанът. — Щом красивата Кюнегонд е любимката на негово превъзходителство, мен ще ме обесят, и вас също.

Тези думи поразиха Кандид като гръм и той дълго плака, накрая дръпна Какамбо настрана и му рече:

— Ето какво трябва да направиш, скъпи приятелю. Всеки от нас има в джобовете си диаманти за пет-шест милиона. Ти си по-ловък от мен, иди сам в Буенос Айрес да доведеш госпожица Кюнегонд. Ако губернаторът ти създаде затруднения, дай му един милион, ако не отстъпи, дай му два. Ти никога не си убивал инквизитори и няма да възбудиш никакви подозрения. Аз ще наема друг кораб и ще отида да те чакам във Венеция. Тя е свободна страна и там човек няма защо да се страхува нито от българите, нито от аварите, нито от евреите, нито от инквизиторите.

Какамбо одобри това мъдро решение. Много тежко му беше, че ще трябва да се раздели с добрия си господар, който бе станал негов задушевен приятел, но радостта, че ще може да му услужи, надделя над скръбта му от раздялата с него. Те се прегърнаха със сълзи на очи. Кандид му заръча да не забравя и добрата старица. Какамбо замина още същия ден. Много добър човек беше този Какамбо.

Кандид остана още известно време в Суринам в очакване някой друг капитан да се съгласи да го закара в Италия заедно с двете овце, които му бяха останали. Той нае слуги и купи всичко, което му бе необходимо за едно дълго пътуване. Най-после господин Вандердендур, собственик на един голям кораб, се яви при него.

— Колко искате — запита го Кандид, — за да ме закарате право във Венеция заедно с моите хора, с багажа ми и с тези две овце?

Капитанът се съгласи да направи това за десет хиляди пиастри. Кандид веднага се съгласи.

„Охо — каза си наум съобразителният търговец Вандердендур, — този чужденец дава направо десет хиляди пиастри, без да се пазари! Трябва да е много богат.“ След малко той се върна и заяви, че не можела замине за по-малко от двайсет хиляди.

— Добре, ще ги получите — рече Кандид.

„Бре — си каза тихичко търговецът, — този човек дава двайсет хиляди пиастри така леко, както и десет хиляди!“ Той отново се върна и каза, че не може да го закара до Венеция за по-малко от трийсет хиляди пиастри.

„О, о — каза си отново холандският търговец, — трийсет хиляди пиастри не са нищо за този човек. Навярно двете овце са натоварени с огромни съкровища. Да не настояваме повече. Нека най-напред ни плати трийсетте хиляди пиастри, а после ще видим…“

Кандид продаде два малки диаманта, по-малкият от които струваше повече от всичките пари, които искаше търговецът. Той му плати предварително. Двете овце бяха закарани на кораба. След това Кандид се качи на една лодка, за да отиде до кораба, който бе на котва в залива. Капитанът вдигна платната и отплува, при това духаше попътен вятър. Вцепенен от смайване, Кандид скоро го изгуби от погледа си.

— Уви — извика той, — ето измама, достойна за стария свят.

Върна се на брега, потънал в скръб, защото всъщност бе загубил толкова много, че с него би могъл да направи богати двайсет царе. Той отиде право при холандския съдия. И понеже беше малко развълнуван, потропа грубо на вратата, влезе, изложи случая си, като викаше малко по-високо, отколкото е прилично. Съдията най-напред го глоби десет хиляди пиастри, загдето е вдигнал толкова шум, след това го изслуша търпеливо, обеща му да разгледа случая, щом се върне търговецът, и накрая го накара да плати още десет хиляди пиастри разноски по делото.

Тази съдебна процедура окончателно отчая Кандид. Наистина той бе преживял хиляди пъти по-мъчителни нещастия, но бездушието на съдията и на търговеца, който го бе ограбил, раздразни злъчката му и той потъна в черна меланхолия. Човешката злоба се разкриваше пред него в цялата си грозота и само тъжни мисли се въртяха в главата му. Най-после той намери един френски кораб, който се готвеше да замине за Бордо. И понеже нямаше вече овце, натоварени с диаманти, Кандид нае една кабина на умерена цена. Той разгласи из града, че ще плати пътя и храната и ще даде отгоре и две хиляди пиастри на някой почтен човек, който би го придружил до Европа при условие, че той ще бъде най-отвратеният от своето положение и най-нещастният в цялата провинция.

Яви се цяла тълпа от желаещи, които и цяла флота не би могла да побере. Кандид искаше да избере измежду най-вероятните кандидати и затова отдели двадесетина души, които му се струваха по-общителни и които до един твърдяха, че заслужават да бъдат предпочетени. Събра ги в една кръчма и им поръча вечеря при условие, че всеки от тях ще се закълне да разкаже точно своето минало, като при това им обеща да избере измежду тях онзи, който му се стори, че е най за оплакване, че е най-недоволен от положението си, и то с най-голямо основание, а на другите обеща да раздаде малки подаръци.

Вечерята продължи до четири часа сутринта. Слушайки техните приключения, Кандид си спомни за онова, което му беше казала старицата, когато пътуваха за Буенос Айрес, и за облога, който бе направила, че на кораба няма човек, комуто да не са се случвали много големи нещастия. При всяка история, която му разказваха, той се сещаше за Панглос. „Панглос — казваше си той — би бил много затруднен да докаже своята система. Защо не е тук сега! Разбира се, ако всичко върви добре на този свят, това е вярно за Елдорадо, но не и за останалата част от земята.“ Най-после Кандид се спря на един злочест учен, който беше работил десет години в разни книжарници в Амстердам. Реши, че на света няма друг занаят, от който човек да може да се отврати повече.

Този учен, който впрочем беше добър човек, беше ограбен от жена си, бит от сина си и напуснат от дъщеря си, която беше накарала един португалец да я отвлече. Отнели му бяха дребната служба, от която преживяваше, а проповедниците в Суринам го преследваха, защото го смятаха за социнианец12. Трябва да се признае, че и останалите бяха поне толкова нещастни, колкото и той, но Кандид се надяваше, че ученият ще го развлича по време на пътуването. Всичките други съперници намериха, че Кандид е крайно несправедлив към тях, но той ги успокои, като даде всекиму по сто пиастри.