Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

ГЛАВА XXIIКАКВО СЕ СЛУЧИ НА КАНДИД ВЪВ ФРАНЦИЯ

Кандид остана в Бордо само толкова, колкото бе нужно, за да продаде няколко камъчета от Елдорадо и да се сдобие с хубава двуместна карета, защото вече не можеше да се раздели със своя философ Мартен; много съжаляваше обаче, че трябва да се раздели с овцата си, остави я на Академията на науките в Бордо, която предложи за тема на годишната си награда да се открие защо вълната на тази овца е червена. Наградата бе дадена на един учен от една северна страна, който доказа чрез „А“ плюс „Б“ минус „Ц“ разделено на „X“, че овцата трябвало да бъде червена и да умре от шуга.

Всички пътници, които Кандид срещаше в кръчмите по пътя, му казваха: „Отиваме в Париж.“ Този общ интерес към Париж най-после събуди у него желание да види тази столица, при това нямаше много да се отклони от пътя си за Венеция.

Той влезе в Париж през предградието Сен Марсо и помисли, че се намира в най-мръсното село на Вестфалия.

Едва се бе настанил в странноприемницата и ето че го хвана лека болест, причинена от преумора. Тъй като на пръста си Кандид носеше огромен диамант, а в каретата му бяха забелязали едно страшно тежко ковчеже, при него веднага се явиха двама лекари, които той не беше повикал, няколко задушевни приятели, които не го оставяха и за минута сам, както и две набожни жени, които му топлеха грейки. Мартен казваше:

— Спомням си, че и аз се разболях в Париж при първото си пътуване. Бях крайно беден и затова около мен нямаше нито приятели, нито набожни жени, нито млекари и аз оздравях.

Междувременно от многото лекари и кръвопускания болестта на Кандид се влоши. Помощникът на енорийския свещеник дойде кротко да му предложи полица, платима на приносителя на оня свят; Кандид го отряза. Набожните жени го уверяваха, че такава е новата мода, Кандид отговори, че не е човек, който следва модата. Мартен искаше да изхвърли свещеника през прозореца. Духовникът се закле, че Кандид няма да бъде погребан. Мартен се закле, че ще погребе духовника, ако продължава да им досажда. Разправията се разгорещи, Мартен хвана нахалника за яката и най-грубо го изхвърли навън. Това предизвика голям скандал, за който се състави нарочен протокол.

Кандид оздравя и докато се възстановяваше, една приятна компания постоянно идваше у него на вечеря. Играеше се комар на големи суми. Кандид беше много учуден, че никога не му идват асове. Мартен обаче не се учудваше.

Между тези, които го приеха така радушно в средата си, имаше едно перигординско абатче, един от онези суетливи хора, винаги нащрек, винаги угодливи, безочливи, приветливи и отстъпчиви, които дебнат минаващите през града чужденци, разказват им скандалните градски истории и им предлагат удоволствия на всякаква цена. Този човек заведе най-напред Кандид и Мартен на театър. Играеше се една нова трагедия. Кандид се озова между няколко остроумни критици. Това не му попречи да се разплаче на прекрасно изиграните сцени. Един от тези ментори, който седеше до него, му каза през антракта:

— Съвсем не би трябвало да плачете: актрисата е много слаба, актьорът, който играе заедно с нея, е още по-слаб, пиесата е още по-лоша от актьорите. Авторът не знае нито дума арабски и въпреки това действието става в Арабия. На всичко отгоре той е човек, който не вярва във вродените идеи. Утре ще ви донеса двадесет брошури срещу него.

— Колко театрални пиеси имате във Франция, господине? — запита Кандид абата, който отговори:

— Пет-шест хиляди.

— Много е — рече Кандид. — А колко от тях са добри?

— Петнадесет-шестнадесет — отвърна другият.

— Много е — каза Мартен.

Кандид беше много доволен от една актриса, изпълнителка на ролята на кралица Елисавета в една доста плоска трагедия, която се играе понякога.

— Тази актриса ми харесва много — каза той на Мартен, — тя прилича малко на госпожица Кюнегонд, много ще ми бъде приятно да я поздравя.

Перигординският абат му предложи да го представи на актрисата. Понеже беше възпитан в Германия, Кандид веднага попита какъв е етикетът и как се отнасят във Франция към английските кралици.

— Различно — рече абатът; — в провинцията ги водят по кръчмите, в Париж ги уважават, докато са красиви, и ги изхвърлят на улицата, когато умрат.

— Изхвърлят цариците на улицата! — извика Кандид.

— Да, наистина — каза Мартен. — Господин абатът е прав. Аз бях в Париж, когато госпожица Моним14 мина, както се казва, от този свят на онзи свят. Отказаха й дори това, което тези хора наричат „погребални почести“, тоест да гниеш заедно с всички дрипльовци от квартала в някое отвратително гробище; от всичките си събратя само тя беше погребана на ъгъла на улица „Бургон“. Това трябва да й е причинило голяма мъка, защото тя имаше възвишена душа.

— Това е крайно неучтиво — рече Кандид.

— Какво да се прави? — каза Мартен. — Такива са тези хора. Представете си всички възможни противоречия, всички несъвместими неща, и вие ще ги откриете в правителството, в съдилищата, в черквите, в зрелищата на тази странна нация.

— Вярно ли е, че в Париж хората постоянно се смеят? — запита Кандид.

— Да — отвърна абатът. — Смеят се, но когато се вбесят, защото тук хората изразяват негодуванието си, като избухват в смях, дори вършат най-отвратителни дела, като се смеят.

— Коя беше тази дебела свиня — запита Кандид, — дето ми наговори толкова лоши неща за пиесата, на която толкова плаках, и кореше актьорите, които ми доставиха такова удоволствие?

— Това е човек, който не умее да живее — отговори абатът. — Изкарва си хляба, като говори лошо за всички пиеси и за всички книги. Мрази всички, които успяват, както евнусите мразят тези, които се наслаждават. Това е една от онези змии в литературата, които се хранят с тиня и отрова, един драскач.

— Какво наричате „драскач“? — попита Кандид.

— Автор на пасквили като Фрерон — каза абатът. Кандид, Мартен и перигординецът разсъждаваха така на стълбата, гледайки как тълпата излиза от театъра.

— Макар че много бързам да видя отново госпожица Кюнегонд — каза Кандид, — все пак бих искал да вечерям с госпожица Клерон, намирам я възхитителна.

Абатът не беше човек, който можеше да има достъп до госпожица Клерон, защото тя се движеше само в отбрано общество.

— Тя е заета тази вечер — отвърна той, — но ще имам честта да ви заведа при една благородна дама и там ще опознаете Париж, както щяхте да го познавате, ако бяхте живял тук четири години.

Кандид, който беше любопитен по природа, се остави да го заведат при тази дама, която живееше на края на предградието Сент Оноре. Там всички гости играеха на фараон. Дванадесет тъжни играчи държаха в ръка по цяла книжка от карти — нелеп дневник на нещастията им. Царуваше дълбоко мълчание, бледност покриваше лицата на играчите, тревога личеше върху лицето на онзи, който държеше банката, а домакинята, седнала до банката, с безмилостно изражение, следеше зорко с очи на рис всяко удвояване на залога, всяко „седем пъти пода“. Щом някой играч подгънеше картите си, тя строго, но учтиво го караше да ги оправи. Не се сърдеше, защото се страхуваше да не загуби клиентите си. Дамата искаше да я наричат маркиза дьо Паролиняк. Дъщеря й, петнадесетгодишна девойка, също беше между играчите и със смигания я уведомяваше за хитрините на тези нещастници, които се мъчеха да поправят жестокостите на съдбата. Перигординският абат, Кандид и Мартен влязоха; никой не стана, никой не ги поздрави, никой не ги погледна, всички бяха дълбоко съсредоточени в картите си.

— Госпожа баронеса Тундер-тен-тронк беше неучтива — каза Кандид.

Междувременно абатът се наведе над ухото на маркизата, тя се понадигна и почете Кандид с благосклонна усмивка, а на Мартен кимна с глава по най-благороден начин. Нареди да дадат стол и колода карти на Кандид, който в две игри загуби петдесет хиляди. След това вечеряха доста весело и всички бяха учудени, че Кандид ни най-малко не е развълнуван от тази загуба. Лакеите си казваха помежду си на своя лакейски език: „Този трябва да е някой английски лорд.“ Вечерята беше като повечето вечери в Париж: най-напред мълчание, след това глъчка, в която не се различават никакви думи, после шеги, повечето от които блудкави, лъжливи новини, глупави разсъждения, малко политика и много злословия; говори се дори за нови книги.

— Четохте ли романа на господин Гоша, доктор по богословие? — запита перигординският абат.

— Да — отговори един от сътрапезниците, — но не можах да го довърша. Ние имаме множество безочливи книги, но всички те, взети заедно, не могат да надминат безочието на Гоша, доктор по богословие. До гуша ми дойде това море от отвратителни книги, с които ни заливат, и затова почнах да играя на фараон.

— А какво ще кажете за „Смесици“ на архидякона Трюбле — попита абатът.

— О — каза госпожа дьо Паролиняк, — колко е скучен този смъртен! С какъв интерес говори за онова, което всички знаят! Колко важно разисква върху това, което не заслужава да бъде споменато дори мимоходом! Как тъпо повтаря чужди остроумия! Как разваля всичко, което е оплячкосал! О, как ме отвращава той! Но повече няма да ме отвращава: достатъчни ми са и няколкото страници, които прочетох от този архидякон.

На вечерята присъствуваше един учен човек с вкус, който подкрепи думите на маркизата. След това заговориха за театър. Дамата запита защо някои трагедии, които понякога се играят, не могат да се четат. Човекът с добрия вкус много добре обясни как една пиеса може да събуди известен интерес, без да има почти никакви качества. С няколко думи той доказа, че не е достатъчно да създадеш едно-две от онези положения, които се срещат във всички романи и винаги пленяват зрителите, че е необходимо да бъдеш нов, без да бъдеш чудат, да бъдеш често възвишен и винаги естествен, че трябва да познаваш човешкото сърце и да го накараш да говори, да бъдеш голям поет, без нито едно от действащите лица в пиесата да прилича на поет, да познаваш отлично езика си, да го говориш чисто, винаги хармонично, без някога римата да наврежда на смисъла.

— Онзи, който не спазва всички тези правила — добави той, — може да напише една-две трагедии, на които да ръкопляскат в театъра, но той никога няма да бъде считан измежду добрите писатели. Има твърде малко добри трагедии: едни са идилии в диалог, добре написани и добре римувани, други представляват политически разсъждения, които приспиват, или многоглаголствания, които отблъсват; трети са фантасмагории на побъркани хора, написани във варварски стил, с несвързани фрази, с дълги обръщения към боговете — защото авторът не знае да говори на хората и изпълнени с лъжливи максими и надути общоизвестни истини.

Кандид слушаше тези думи с внимание и си състави високо мнение за учения. Тъй като маркизата се бе погрижила да го сложи до себе си на вечерята, той се наведе към нея и шепнешком я попита кой е този човек, който говори така умно.

— Той е един учен — отговори дамата, — който никога не играе на карти и когото абатът понякога води да вечеря у дома. Много разбира от пиеси и книги, автор е на една освиркана трагедия и на една книга, която никой не е видял извън книжарницата на издателя му освен екземпляра, който авторът ми посвети.

— Велик човек! — рече Кандид. — Той е втори Панглос. — После се обърна към него и му каза: — Господине, вие несъмнено смятате, че всичко върви отлично във физическия и в духовния свят и че нищо не може да бъде другояче.

— Аз ли, господине! — възкликна ученият. — Не мисля нищо подобно. Намирам, че у нас всичко върви наопаки, че никой не знае нито мястото си, нито отговорността си, нито какво върши, нито какво трябва да върши и че с изключение на тази вечеря, която е доста весела и където наглед има доста сговорност, цялото останало време минава в непристойни спорове: янсенисти срещу молинисти, правници срещу духовници, книжовници срещу книжовници, царедворци срещу царедворци, банкери срещу народа, жени срещу мъжете си, роднини срещу роднини — една вечна война.

Кандид му възрази:

— Виждал съм и по-лошо. Но един мъдрец, който по-късно има нещастието да бъде обесен, ме научи, че всичко това е прекрасно, че това са сенките на една чудесна картина.

— Вашият обесен философ се е подигравал с хората — рече Мартен. — Вашите сенки са отвратителни петна.

— Хората създават петната — каза Кандид — и не могат да се лишат от тях.

— Значи, вината не е тяхна — рече Мартен.

Повечето от картоиграчите, които не разбираха нищо от този разговор, продължаваха да пият. Мартен спореше с учения, а Кандид разказа част от приключенията си на домакинята.

След вечеря маркизата отведе Кандид в своя будоар и го покани да седне на едно канапе.

— И така — каза му тя, — вие сте все още безумно влюбен в госпожица Кюнегонд Тундер-тен-тронк?

— Да, госпожо — отговори Кандид. Маркизата му каза с нежна усмивка:

— Отговаряте ми като млад вестфалец. Един французин би ми казал: „Вярно е, че обичам госпожица Кюнегонд, но като видях вас, госпожо, страхувам се, че вече не я обичам.“

— Уви, госпожо — рече Кандид, — ще отговоря, както желаете.

— Любовта ви към нея е започнала, когато сте вдигнал кърпичката й — каза маркизата, — аз искам да вдигнете жартиерата ми.

— На драго сърце — отвърна Кандид и я вдигна.

— Но аз желая да ми я сложите на крака — каза дамата и Кандид й я сложи.

— Виждате ли — каза дамата, — вие сте чужденец тук; понякога оставям моите парижки поклонници да се топят цели две седмици от любовна мъка, а на вас се отдавам още от първата вечер, защото един млад вестфалец трябва да се посрещне радушно като гост на нашата страна.

На ръцете на младия чужденец красавицата забеляза два огромни диаманта и ги похвали така чистосърдечно, че те бързо минаха от пръстите на Кандид на пръстите на маркизата.

Завръщайки се в къщи със своя перигордински абат, Кандид изпитваше известни угризения, че е изневерил на госпожица Кюнегонд. Господин абатът разбра мъката му. Той бе получил само малка част от петдесетте хиляди ливри, които Кандид бе загубил в играта, както и от стойността на двата брилянта, които бяха наполовина подарени, наполовина изтръгнати. Той имаше намерение да се възползва, доколкото може, от облагите, които познанството му с Кандид можеше да му донесе. Говори му много за Кюнегонд, Кандид му каза, че щом се види със своята красавица във Венеция, непременно ще й поиска прошка за изневярата си.

Перигординецът стана двойно по-учтив и по-внимателен и започна да проявява нежна загриженост към всичко, което Кандид казваше, към всичко, което вършеше, към всичко, което искаше да извърши.

— Значи, вие имате среща във Венеция, господине — каза му той.

— Да, господин абате — отговори Кандид. — Непременно трябва да намеря госпожица Кюнегонд.

Увлечен от удоволствието да говори за предмета на любовта си и верен на навика си, той разказа част от своите приключения с тази знаменита вестфалка.

— Вярвам, че госпожица Кюнегонд е много духовита и пише очарователни писма — рече абатът.

— Никога не съм получавал писма от нея — каза Кандид. — Защото, нали разбирате, бях изгонен от замъка заради любовта си към нея, не можех да й пиша. Скоро след това научих, че е мъртва, после я намерих отново и пак я загубих, най-после от две хиляди и петстотин левги й изпратих писмо по нарочен човек и сега чакам отговора й.

Абатът, който слушаше внимателно, като че ли се позамисли. След малко той се сбогува двамата чужденци, като ги прегърна нежно. На следния ден, когато се събуди, Кандид получи едно писмо със следното съдържание:

Това очарователно, това неочаквано писмо изпълни Кандид с неизразима радост; но той бе съкрушен от новината, че неговата скъпа Кюнегонд е болна. Разкъсван от тези две чувства, той взема златото и диамантите си и казва да го заведат заедно с Мартен в странноприемницата, където е отседнала госпожица Кюнегонд. Разтреперан от вълнение, той влиза в стаята, сърцето му се разтуптява, заговаря с разхълцан глас, иска да разтвори завесите на леглото, иска да донесат светлина.

— В никакъв случай! — казва му прислужницата. — Светлината ще я убие! — И тя бързо затваря завесите.

— Скъпа моя Кюнегонд — каза Кандид с плач, — как се чувствате? Щом не можете да ме видите, поне ми говорете.

— Тя не може да говори — казва прислужницата. Тогава дамата измъква от леглото една пухкава ръка, която Кандид дълго облива със сълзи, а после напълва с диаманти, като оставя и една кесия със злато върху креслото. Посред тези вълнения ето че пристига един пристав, следван от перигордииския абат и цял взвод стражари.

— Значи, тези са двамата подозрителни чужденци? — казва той и веднага заповядва на своите юнаци да ги хванат и да ги замъкнат в затвора.

— В Елдорадо не се отнасят така към пътниците — възкликна Кандид.

— Сега аз съм по-манихей от всякога — каза Мартен.

— Но къде ни водите, господине? — попита Кандид.

— В една подземна килия на затвора — отговори приставът.

След като си възвърна самообладанието, Мартен реши, че дамата, която се представи за Кюнегонд, е измамница, че господин перигординският абат е също мошеник, който веднага се е възползвал от простодушието на Кандид, и че приставът е трети мошеник, от когото могат лесно да се отърват. За да не се излага на нескончаеми съдебни разтакавания, Кандид, който при това гореше от нетърпение да види наново истинската Кюнегонд, послуша съвета на своя приятел и предложи на пристава три диамантчета на стойност от около три хиляди пистоли всяко.

— О, господине — каза му човекът с пръчката от слонова кост, — дори да бяхте извършил всички възможни престъпления, за мен вие сте най-честният човек на света. Три диаманта! И всеки от тях струва три-хиляди пистоли! Живота бих си пожертвал за вас, господине, но няма да ви отведа в тъмницата. Арестуваме всички чужденци, но оставете тази работа на мен. Имам брат в Диеп, в Нормандия. Ще ви отведа при него и ако имате още някой диамант да му дадете, той ще се погрижи за вас не по-зле от мен.

— А защо арестуват всички чужденци? — запита Кандид.

Тогава перигординският абат взе думата и каза:

— Заради един дрипльо от Атребация15, който чул да се говорят глупости, и само това го накарало да извърши опит за цареубийство — не като онзи от май 1610 година16, а като онзи от декември 1594 година17, — както и много други цареубийства, извършени през други години, през други месеци, от други дрипльовци, които чули да се говорят глупости.

Тогава приставът обясни за какво се касае.

— О, какви изроди! — извика Кандид. — Как, такива ужаси у един народ, който танцува и пее! Искам да напусна колкото е възможно по-скоро тази страна, където маймуни дразнят тигри. Виждал съм мечки в нашата страна, хора съм виждал само в Елдорадо. За Бога, господин приставе, отведете ме по-скоро във Венеция, където трябва да чакам госпожица Кюнегонд.

— Мога да ви отведа само в Долна Нормандия — каза началникът на стражарите.

Той веднага му свали оковите, каза, че се е заблудил, заведе Кандид и Мартен в Диеп и ги остави на грижите на брат си. На пристанището бе хвърлил котва един малък холандски кораб. Станал най-услужливият човек на света благодарение на три други диаманта, нормандецът качи Кандид и Мартен на кораба, който щеше да отплува за Портсмут в Англия. Това не беше пътят за Венеция, но на Кандид му се струваше, че се е измъкнал от ада. При това възнамеряваше при първия удобен случай да замине оттам за Венеция.