ГЛАВА XXКАКВО СЕ СЛУЧИ ПО МОРЕ НА КАНДИД И НА МАРТЕН

И така старият учен, който се наричаше Мартен, замина с Кандид за Бордо. И единият, и другият бяха много видели и много изстрадали. Дори ако корабът трябваше да отплува от Суринам за Япония, минавайки покрай нос Добра надежда, те биха могли през цялото пътуване да запълнят времето си само с разговори за нравственото зло и физическото страдание.

Обаче Кандид имаше голямо предимство пред Мартен, защото все още се надяваше да види отново госпожица Кюнегонд, а Мартен нямаше на какво да се надява, освен това той имаше злато и диаманти. И макар да бе загубил сто едри червени овце, натоварени с най-големите съкровища на земята, макар все още да му тежеше на душата мошеничеството на холандския капитан, все пак, когато мислеше за това, което му бе останало в джобовете, и когато говореше за Кюнегонд, особено към края на един добър обед, той клонеше към философията на Панглос.

— Но какво мислите вие, господин Мартен, за всичко това? — каза той на учения. — Какво е вашето схващане за нравственото зло и физическото зло?

— Господине — отговори Мартен, — свещениците ме обвиняваха, че съм социнианец, но истината е, че съм манихей13.

— Вие се подигравате с мен — рече Кандид, — вече няма манихеи по света.

— Има — отвърна Мартен, — аз съм манихей. Не знам какво да направя, но не мога да мисля другояче.

— Сигурно дяволът е влязъл във вас — каза Кандид.

— Той толкова се меси в световните работи — рече Мартен, — че наистина може да е влязъл в тялото ми, както е проникнал навсякъде другаде. Но ще ви призная, че когато хвърля поглед върху земната сфера или по-скоро сферичка, струва ми се, че Бог я е предоставил на някакво злосторно същество, с изключение, разбира се, на Елдорадо. Никога не съм виждал град, който да не желае да види съседния град съсипан, нито семейство, което да не желае да изтреби някое друго семейство. Навсякъде слабите ненавиждат силните и пълзят пред тях, а силните се отнасят с тях като със стадо, което се отглежда за вълна и месо. Един милион убийци в униформа се разхождат от единия край на Европа до другия, дисциплинирано вършат кланета и грабежи, за да си изкарат хляба, защото няма по-почтен занаят от техния. А в градовете, които външно се наслаждават на мир и където изкуствата цъфтят, хората са по-разкъсани от завист, грижи и тревоги, отколкото обсаден град от бедствия и злочестини. Скритите мъки са по-жестоки и от обществените нещастия. С една дума, толкова съм видял и преживял, че станах манихей.

— Има все пак и добри неща — възразяваше Кандид.

— Може би има — казваше Мартен, — но аз не съм ги виждал.

Докато спореха така, чуха се топовни гърмежи. Гърмежите ставаха все по-чести с всеки миг. Всички на кораба грабнаха далекогледите си. На около три мили разстояние те видяха два кораба, които се сражаваха помежду си. Вятърът ги приближи толкова до френския кораб, че всички пътници имаха удоволствието да наблюдават битката напълно спокойно. Най-после единият от двата кораба изстреля един залп така ниско и така точно, че потопи другия. Кандид и Мартен ясно забелязаха стотина души на кувертата на потъващия кораб, те вдигаха ръце към небето и надаваха страшни викове, след миг вълните погълнаха всичко.

— Ето на — рече Мартен, — ето как хората се отнасят едни към други.

— Вярно е — съгласи се Кандид, — че има нещо дяволско в тази работа.

Казвайки тези думи, той забеляза нещо яркочервено, което плуваше край кораба. Спуснаха лодката да видят какъв е този предмет. Оказа се, че това е една от неговите овце. Кандид се зарадва много повече, че е намерил отново тази овца, отколкото се бе опечалил, когато загуби сто овце, натоварени с едри диаманти от Елдорадо.

Френският капитан скоро забеляза, че капитанът на победилия кораб беше испанец, а капитанът на потъналия кораб беше холандски пират. Той беше именно онзи, който беше ограбил Кандид. Огромните съкровища, които този злодей бе завладял, сега бяха погребани заедно с него на дъното на морето и само една овца се беше спасила.

— Вие виждате — каза Кандид на Мартен, — че понякога престъплението бива наказано. Този негодник, холандският капитан, има участта, която заслужаваше.

— Да — възрази Мартен, — но трябваше ли да загинат и пътниците, които бяха на неговия кораб? Бог наказа този мошеник, дяволът удави другите.

Френският кораб и испанският кораб продължиха пътя си и Кандид продължи разговора си с Мартен. Те спориха петнадесет дни наред и в края на тези петнадесет дни бяха толкова напреднали в спора си, колкото и в първия ден. Но все пак говореха, разменяха мисли, утешаваха се взаимно. Кандид галеше овцата си.

— Щом те намерих — казваше той, — защо да не намеря отново и Кюнегонд?

Загрузка...