Карти на масата

Десета глава Доктор Робъртс (продължение)

Комисарят Батъл и Еркюл Поаро обядваха заедно. Батъл имаше отчаян вид, а лицето на неговия сътрапезник изразяваше съчувствие.

— Значи тази сутрин не е била съвсем успешна за вас — замислено изрече Поаро.

Батъл поклати глава.

— Никак няма да е лесно, мосю Поаро.

— Какво мислите за него?

— За доктора ли? Откровено казано, мисля, че Шейтана е имал право. Той е убиец. Напомня ми на Уестауей. И на онзи адвокат от Норфък. Същото самоуверено поведение, същата голяма известност. Онези двамата бяха хитри дяволи — такъв е и Робъртс. От което обаче не следва, че е убил Шейтана, а и в действителност според мен не е той. Много по-добре от всеки друг би осъзнал риска Шейтана да се събуди и да извика. Не, не смятам, че го е убил Робъртс.

— Но все пак допускате, че е убил някого?

— Навярно доста хора. И с Уестауей беше така. Но няма да е лесно да се докаже. Прегледах банковата му сметка — нищо подозрително, не са внасяни големи суми наведнъж, фактически през последните седем години нито един пациент не му е завещавал нещо. Това елиминира възможността за убийство с цел облагодетелстване. Не се е женил — жалко, защото е толкова лесно един лекар да убие жена си. Заможен е, но главно защото броят на богатите му пациенти непрекъснато расте.

— Значи в действителност се оказва, че той води напълно почтен живот, а нищо чудно и да е така.

— Възможно е. Само че аз предпочитам да допускам най-лошото — каза Батъл, а после продължи: — Не е изключен скандал около една жена на име Крадък, негова пациентка. Струва ми се, че си заслужава проверката и веднага ще я възложа на някого. Тази жена фактически умира в Египет от някаква местна болест, така че едва ли ще изскочи нещо по-сериозно, но от това може да научим повечко за неговия характер.

— Била ли е омъжена?

— Да. Мъжът й починал от синя пъпка.

— Синя пъпка?

— Точно така. По него време се продавали доста евтини четки за бръснене, а някои от тях били заразени. Вдигна се голям шум по този въпрос.

— Много удобно — изказа предположение Поаро.

— И аз така помислих. Ако мъжът й я е заплашвал с нещо… Но това е само предположение, нямаме на какво да стъпим, поне на един крак, образно казано.

— Кураж, приятелю. Познавам търпението ви. Не след дълго ще имате толкова крака, че ще заприличате на стоножка.

— И да се обърна в канавката, защото ще трябва да мисля за всеки от тях — ухили се Батъл, а после попита с любопитство: — Ами вие, мосю Поаро? Няма ли да направите някои проучвания?

— Може и аз да посетя доктор Робъртс.

— И двамата в един ден — това може да го подплаши.

— О, ще бъда изключително дискретен. И дума няма да спомена за миналото му.

— Много ми се иска да зная какво ще предприемете — отново полюбопитства Батъл. — Можете да не ми казвате, ако не желаете.

— Но, моля ви. Желая, как да не желая. Ще си поговорим малко за бридж, това е всичко.

— Хайде пак! Този бридж като че ли не ви излиза от главата, мосю Поаро.

— Намирам темата за много благодатна.

— Е, всеки си има своите предпочитания. Аз не си падам много по такива тънкости, не подобават на стила ми.

— А какъв е вашият стил, господин комисар?

На проблясването в погледа на Поаро Батъл отвърна с подобаваща искра в своя.

— Аз съм праволинеен, честен и старателен офицер, който най-добросъвестно изпълнява задълженията си — ето моя стил. Без превземки, без глезотии, почтено потене и здрав труд. Муден и малко глуповат — това е определението за мен.

Детективът вдигна чаша.

— Да пием за нашите методи и нека съвместните ни усилия се увенчаят с успех.

— Очаквам полковник Рейс да ни поднесе нещо интересно за Деспард — каза комисарят. — Той разполага с голям брой източници на информация.

— А госпожа Оливър?

— Там работата е малко несигурна. Тази жена ми е доста приятна. Може да говори глупости, но е симпатична. Освен това жените могат да узнаят за себеподобните си такива неща, които мъжете не могат. Така че тя може да се добере до нещо полезно.

Те се разделиха. Батъл се върна в Скотланд Ярд, за да даде по-нататъшни нареждания, а Поаро се запъти към Глостър Теръс 200.

Доктор Робъртс поздрави госта си с комично повдигнати вежди.

— Двама детективи за един ден — каза. — Не ми остава нищо друго, освен да очаквам белезници тази вечер.

Поаро се усмихна.

— Уверявам ви, доктор Робъртс, че отделям еднакво внимание на всеки от вас четиримата.

— О, за това мога да ви бъда само признателен. Цигара?

— Ако не възразявате, предпочитам от моите.

Детективът запали една от своите малки руски цигари.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита домакинът.

Около минута Поаро пали цигарата си, а после попита:

— Умеете ли добре да наблюдавате човешката природа, докторе?

— Не зная. Навярно да, нали съм лекар.

— Така си мислех и аз. Просто си казах: „Един лекар постоянно трябва да изучава пациентите си — изражението им, цвета на лицето, дали дишат учестено, някакви тревожни признаци, — лекарят забелязва тези неща автоматично, забелязва ги несъзнателно дори!“ Затова и реших — доктор Робъртс е човекът, който ще ми помогне.

— С най-голямо удоволствие. Какъв е проблемът?

Поаро извади от малко куфарче три внимателно сгънати листа с резултати от бридж.

— Това са първите три робера от онази вечер — поясни. — Ето първия, воден от госпожица Мередит. Бихте ли ми казали — вижте ги, за да си припомните, — какви бяха наддаванията и как премина всяка игра?

Робъртс зяпна от почуда.

— Шегувате ли се, мосю Поаро? Че как мога да си спомня?

— Не можете ли? Много ще съм ви признателен, ако си спомните. Да вземем първия робер. При първото раздаване се е стигнало до маншова игра на купи или пики или пък другата страна е влязла с петдесет.

— Момент да погледна — това е първото раздаване. Да, струва ми се, че защитаваха манш на пики.

— А следващото раздаване?

— Предполагам, че един от нас с влязъл с петдесет точки, само че не мога да си спомня кой и на какво. Ама, мосю Поаро, как може да очаквате да помня такива неща?

— Не си ли спомняте някои от наддаванията? Може би някое разиграване?

— Направих голям шлем — това го помня. При това с контра. Помня и как влязох доста на три без коз — наистина беше доста. Само че това беше по-късно.

— Помните ли с кого играехте тогава?

— С госпожа Лоримър. Помня, че много се мръщеше. Сигурно не остана очарована от моето наддаване.

— И не можете да си спомните други разигравания или наддавания?

Робъртс се засмя.

— Драги ми мосю Поаро, как може да очаквате подобно нещо? Първо става убийство, което е достатъчно, за да заличи и най-впечатляващата игра от съзнанието ти, а като допълнение оттогава съм изиграл най-малко още половин дузина робера.

Поаро имаше съкрушен вид.

— Съжалявам — каза лекарят.

— Няма значение — бавно изрече детективът. — Надявах се да си спомните някои от раздаванията, защото мислех, че те биха помогнали при припомнянето на други неща.

— Какви неща?

— Ами например това, че партньорът ви напълно обърква един най-обикновен без коз или че противникът ви подарява няколко неочаквани ръце, след като не тръгва по най-очевидния начин.

Изражението на доктор Робъртс изведнъж стана сериозно и той се наведе напред.

— А-ха — каза. — Сега разбирам накъде биете. Моля за извинение. Отначало помислих, че говорите пълни безсмислици. Искате да кажете, че убийството — успешното извършване на убийството — може да е довело до промяна в играта на виновника?

Поаро кимна.

— Правилно ме разбрахте. Ако бяхте четирима играчи, които добре познават играта си, това би било улика от първостепенно значение. Една промяна, внезапен посредствен ход, пропусната възможност — това веднага би се забелязало. За жалост вие не се познавахте. Промяната в играта не е могла да бъде установена. Но помислете, M. le docteur, моля ви, помислете. Спомняте ли си някой да е правил фрапираща грешка?

За миг настъпи тишина, после доктор Робъртс поклати глава.

— Няма смисъл, не мога да ви помогна — откровено призна той. — Просто не си спомням. Казах ви всичко, което си спомням. Госпожа Лоримър е първокласна бриджорка — според мен игра безгрешно през цялото време. Играта на Деспард също беше стабилна. Доста консервативен е като играч — имам предвид, че наддава строго по правилата, никога не се отклонява от тях. Не смее да поеме риск. Госпожица Мередит… — Тук той се поколеба.

— Да? Госпожица Мередит? — подкани го Поаро.

— Тя направи една-две грешки, доколкото си спомням, някъде към края на вечерта. Но може просто да е била уморена — все пак не е играч с опит. Ръцете й трепереха…

Той млъкна.

— Кога й трепереха ръцете?

— А, кога ли? Не си спомням… Мисля, че просто беше нервна. Мосю Поаро, боя се, че ме принуждавате да си измислям.

— Много се извинявам. Бих желал да ми помогнете и в още нещо.

— Да?

Поаро бавно заговори:

— Никак не е лесно. Вижте, аз не искам да ви задавам насочващи въпроси. Ако кажа — забелязахте ли това и това, — тогава насочвам съзнанието ви към това нещо. Отговорът ви няма да бъде толкова ценен. Да подходим към въпроса по друг начин. Ако обичате, доктор Робъртс, опишете ми какво имаше в стаята, където играехте.

Този път Робъртс се изненада още повече:

— Какво имаше в стаята?

— Ако обичате.

— Драги приятелю, просто не зная откъде да започна!

— Започнете от там, откъдето желаете.

— Ами… имаше доста мебели…

— Non, non, non, бъдете по-точен, моля ви.

Доктор Робъртс въздъхна.

Той започна шеговито, сякаш ръководи някоя разпродажба:

— Един голям диван, тапициран с брокат слонова кост, още един, тапициран със зелен брокат, пет-шест големи стола, осем-девет персийски килима, комплект дванайсет малки позлатени стола стил емпайър. Бюро стил „Уилям и Мери“. (Чувствам се точно като на разпродажба.) Много красив китайски шкаф. Роял. Имаше още мебели, но се боя, че не съм ги запомнил. Шест първокласни японски гравюри. Две китайски рисунки върху стъкло. Пет или шест красиви кутийки за енфие. Няколко японски фигурки от слонова кост върху една масичка. Малко старо сребро — бокали в стил Чарлс I, струва ми се. Една-две фигурки от емайл от Батърси…

— Браво, браво! — изръкопляска Поаро.

— Няколко староанглийски птици от глина и струва ми се, една статуетка от Ралф Ууд. Имаше и някакви доста изкусно направени източни неща от сребро. Бижута, но от тях не разбирам много. О, и няколко миниатюрни фигурки в стъклена витрина — сториха ми се доста хубави. Далеч не е всичко, но в момента само за това се сещам.

— Великолепно — изрече детективът с възхищение. — Много сте наблюдателен.

Докторът полюбопитства:

— Споменах ли предмета, който имахте предвид?

— Точно това е интересното — отвърна събеседникът му. — Ако бяхте споменали предмета, който имах предвид, щях много да се изненадам. Според мен вие не можехте да го споменете.

— Защо?

Поаро примигна няколко пъти.

— Може би защото не е бил там.

Робъртс трепна.

— Това като че ли ми напомня нещо.

— Шерлок Холмс, нали? Любопитната случка с кучето в нощта, което не пиело. Точно това е любопитното! Е, и аз мога да крада номерата на другите.

— Знаете ли, мосю Поаро, нямам никаква представа какво целите.

— Но това е отлично. Ще ви доверя нещо — именно така постигам моите малки победи.

После, докато доктор Робъртс все още имаше объркан вид, той се усмихна и каза, ставайки:

— Чуйте ме — това, което казахте, ще ми бъде от голяма полза при следващия ми разговор.

Лекарят също се надигна.

— Наистина не ми е ясно как, но ви вярвам — каза той.

Стиснаха си ръцете.

Поаро слезе по стълбището и махна на едно такси.

— Чейни Лейн 111, Челси — каза той на шофьора.