Карти на масата

Седма глава Четвърти убиец?

Деспард влезе в стаята със скоклива походка, която напомняше на Поаро на нещо или на някого.

— Съжалявам, че ви принудихме да чакате толкова, майор Деспард — каза Батъл. — Но исках преди всичко да освободя дамите.

— Няма нужда от извинения. Напълно ви разбирам.

Той седна и вдигна изпитателен поглед към комисаря.

— Познавахте ли добре господин Шейтана? — започна Батъл.

— Срещал съм го само два пъти — делово отвърна Деспард.

— Само два пъти?

— Да, два пъти.

— И къде?

— Преди около месец бяхме заедно на вечеря в един дом. А седмица след това ме покани на коктейл.

— Коктейлът тук ли беше?

— Да.

— Къде точно беше — в тази стая или в гостната?

— Във всички стаи.

— Да сте виждали това някъде?

Батъл още веднъж извади кинжала.

Майорът присви устни и отвърна:

— Не. А и не съм смятал да го употребявам по-късно.

— Няма нужда да изпреварвате въпросите ми, майоре.

— Извинявам се, но изводът се налагаше от само себе си.

Настана кратка пауза, след което Батъл поднови разпита си:

— Имахте ли причини да не обичате Шейтана?

— Колкото искате.

— Моля? — извика комисарят, като не успя да прикрие изненадата си.

— Причини да не го обичам, а не да го убивам — поясни Деспард. — Не съм имал никакво желание да го убивам, но с огромно удоволствие бих го ритнал. Жалко, че сега вече е твърде късно.

— А защо сте имали такова желание, майоре?

— Защото беше от чужденците, които заслужават само ритник. Щом го видех, кракът започваше да ме сърби неудържимо.

— Известно ли ви е нещо за него? Имам предвид нещо дискредитиращо?

— Ходеше прекалено добре облечен, носеше косата си прекалено дълга и се къпеше с одеколон.

— Но все пак приехте поканата му за вечеря — отбеляза Батъл.

— Ако трябваше да приемам покани само от хора, които одобрявам напълно, страхувам се, че нямаше да излизам често от дома си, господин комисар — сухо отвърна Деспард.

— Обичате да сте сред общество, но не го одобрявате, така ли? — попита Батъл.

— Обществото ми се нрави, но само за кратки периоди. Да се озовеш след джунглата в светли салони, заобиколен от жени в хубави дрехи — да, това ми се нрави, но само за известно време. Не след дълго цялото това лицемерие ми омръзва и отново имам желание да замина.

— Животът ви сред онези диви места трябва да е пълен с опасности, майоре.

Деспард сви рамене и леко се усмихна.

— Господин Шейтана не водеше опасен живот, но е мъртъв, докато аз съм жив!

— Неговият живот може да е бил пълен с много повече опасности, отколкото предполагате — многозначително изрече Батъл.

— Какво имате предвид?

— Покойният Шейтана си е пъхал носа навсякъде.

Майорът се приведе напред.

— Искате да кажете, че се е бъркал в чуждия живот, че е проявявал прекомерно любопитство?

— Имах предвид, че е бил човек, който прекарва твърде дълго време в разговори с жени.

Майор Деспард се отпусна назад. Смехът му изразяваше едновременно забавление и безразличие.

— Не смятам, че жените ще възприемат сериозно шарлатанин като него.

— Какви предположения имате за убиеца, майоре?

— Е, едно е сигурно — не съм го убил аз. Не го е сторила и малката госпожица Мередит. Не мога да си представя госпожа Лоримър в ролята на убиец — тя по-скоро ми напомня на една от моите богобоязливи лели. Което означава, че остава човекът на медицината.

— Можете ли да опишете вашето собствено движение тази вечер, както и това на останалите?

— Ставах два пъти — един път за пепелник и да разровя огъня, а втория път беше за питие.

— По кос време?

— Не мога да ви кажа. Първия път трябва да е било към десет и половина, а втория — някъде към единайсет, но не съм много сигурен. Госпожа Лоримър ходи веднъж до камината и каза нещо на Шейтана. Наистина не го чух да отговаря, но пък и не обърнах внимание. Не мога обаче да се закълна и в обратното. Госпожица Мередит се поразходи из стаята, но не мисля, че се е приближавала до камината. Робъртс постоянно подскачаше насам и натам — поне три-четири пъти.

— Ще ви задам въпроса на мосю Поаро — каза Батъл с усмивка. — Как намирате останалите като бриджори?

— Госпожица Мередит е доста добра. Робъртс прекалява с наддаването. Заслужава да влиза повече. А госпожа Лоримър играе дяволски добре.

Батъл се обърна към детектива:

— Още нещо, мосю Поаро?

Той поклати глава.

Деспард даде адреса си в Олбъни, пожела лека нощ и излезе от стаята.

Когато затваряше вратата след себе си, Поаро леко помръдна.

— Какво има? — попита Батъл.

— Нищо — отвърна той. — Просто ми се стори, че се движи като тигър — да, точно така се движи тигърът — гъвкаво, с лекота.

— Хм! — изсумтя комисарят. — Е, сега — той огледа останалите трима, — как беше онази фраза „кой е убиецът?“.