Карти на масата

Четиринайсета глава Трети посетител

Батъл пристигна в Уолингфърд към шест. Намеренията му бяха да научи колкото се може повече от местните клюкари, преди да разпита госпожица Ан Мередит.

Не беше трудно да се събере такава информация. Без да се придържа стриктно към различните твърдения, той все пак успя да остави определени внушения относно своето занимание.

Поне двама души биха твърдели с увереност, че той е строител от Лондон, дошъл да направи оглед за ново крило към къщата; друг би казал, че той е „един от ония, дето наемат къщи в провинцията за края на седмицата“; други двама биха заявили най-отговорно, че той е представител на фирма за тенискортове.

Сведенията, които комисарят събра, бяха напълно благоприятни.

— Уендън Котидж? А, да, точно така, на Марлбъри Роуд, няма как да я подминете. Да, две млади госпожици — Доус и Мередит. Много симпатични, да. Много скромни. Дали са тук отдавна? О, не толкова дълго. Почти две години. Дойдоха някъде към септември. Купиха къщата от господин Пикърсгил. Жена му почина и той вече не я използваше много.

Събеседникът на комисаря Батъл не знаеше, че момичетата са от Нортамбърланд. Мислел ги за лондончанки. Добре говорели за тях наоколо, макар някои по-възрастни хора да не одобрявали, че живеят сами. Ама били много скромни, не като ония, дето само давали коктейли. Госпожица Рода била по-оперената, а госпожица Мередит — по-тихата. Да, госпожица Доус плащала сметките. Тя била заможната.

Събирането на сведения заведе комисаря при госпожа Астуел, която „оправяла“ дома на девойките.

Тя се оказа приказлива жена.

— А, не, сър. Надали ще продават. Малко е раничко — нанесоха се едва преди две години. Ходя при тях още от началото, сър, да. От осем до дванайсет — по него време съм там. Много са симпатични, едни такива живи, все се шегуват. Е, не знам дали това е същата госпожица Доус, дето сте познавали, сър, искам да кажа от същата фамилия. Според мен тя е от Девъншир. От време на време й пращат сметана и казва, че й напомняла за дома — та затова мисля така. Право казвате, сър — не е хубаво, дето днес толкова млади момичета трябва да си вадят сами прехраната. Момичетата не са от богатите, ама не живеят зле. Да, госпожица Доус има пари, разбира се. Госпожица Ан й е нещо като компаньонка, така да се каже. Къщата е на госпожица Доус. Не мога да ви кажа точно откъде е госпожица Ан. Чувала съм я да говори за остров Уайт, а и знам, че не обича много Северна Англия; двете са били заедно в Девъншир, защото съм ги чувала да се майтапят за хълмовете и да си говорят за хубавите заливчета и плажове.

Разказът й не секваше. От време на време комисарят си отбелязваше нещо наум, а по-късно си записа някои бележки.

В осем и половина вечерта той застана пред вратата на Уендън Котидж.

Отвори му високо, мургаво момиче в рокля от оранжев кретон.

— Госпожица Мередит тук ли живее? — попита комисарят.

— Да, тук.

— Бих искал да поговоря с нея. Аз съм комисар Батъл.

Той незабавно бе почетен с пронизващ поглед.

— Влезте — каза Рода Доус и се отдръпна от вратата.

Ан Мередит се беше настанила удобно до камината и пиеше кафе. Беше облечена в бродирана пижама от крепдешин.

— Дошъл е комисарят Батъл — каза Рода, като направи път на госта.

Ан стана и се запъти към него с протегната ръка.

— Малко късно е за посещения — извини се той, — но исках със сигурност да ви заваря у дома.

Тя се усмихна.

— Ще пиете ли кафе, господин комисар? Рода, донеси още една чаша.

— Много сте любезна, госпожице Мередит.

— Правим отлично кафе, поне така мислим — каза Ан.

Тя посочи стол на комисаря. Рода донесе чаша. Огънят пукаше, а цветята във вазите направиха приятно впечатление на госта.

Атмосферата беше уютна. Ан изглеждаше спокойна, докато другата девойка не отделяше изпитателния си поглед от него.

— Чакахме ви — отбеляза Ан.

Тонът й сякаш казваше: „Защо ме пренебрегнахте?“

— Съжалявам, госпожице Мередит, но беше ми се насъбрала доста работа.

— Поне има ли резултат?

— Не е нещо особено. Но трябваше да се свърши. Доста поизмъчих доктор Робъртс. Също и госпожа Лоримър. А сега е ваш ред.

Ан се усмихна.

— Готова съм.

— Ами майор Деспард? — попита Рода.

— О, няма да го пропуснем, бъдете сигурна — отвърна той.

Остави чашата си и погледна към Ан. Тя леко се поизправи на стола си.

— Напълно съм готова, господин комисар. Какво искате да знаете?

— Ами да кажем всичко за вас самата, госпожице Мередит.

— Аз съм доста почтена личност — отвърна тя с усмивка.

— При това е водила безупречен живот — добави Рода. — Казвам го най-отговорно.

— Е, това е много хубаво — ведро отвърна Батъл. — Значи познавате госпожица Мередит отдавна?

— Бяхме съученички — отвърна Рода. — Божичко, Ан, колко отдавна беше, нали?

— Толкова отдавна, че вече почти не си спомняте — каза комисарят с добродушен смях. — А сега, госпожице Мередит, боя се, че ще ви прозвуча като някакъв паспортен формуляр.

— Родена съм… — започна тя.

— … от бедни, но честни родители — намеси се Рода. Комисарят вдигна ръка.

— Е, хайде сега, млада госпожице.

— Рода, скъпа — сериозно каза Ан. — Не е време за шеги.

— Извинявам се — рече Рода.

— Та, госпожице Мередит, къде сте родена?

— В Куета, Индия.

— Така. Родителите ви военни ли бяха?

— Да, баща ми, Джон Мередит, беше майор. Бях на единайсет, когато майка ми почина. Баща ми се пенсионира, когато бях на петнайсет. Почина, когато бях на осемнайсет, и на практика ме остави без пукната пара.

Батъл кимна съчувствено.

— Предполагам, че е било шок за вас.

— Така е. Винаги съм знаела, че не сме богати, но когато разбрах, че фактически нямаме нищо, положението се оказа доста различно.

— И какво направихте?

— Наложи се да започна работа. Нямам кой знае какво образование, а и не съм много умна. Не умеех нито да пиша на машина, нито да стенографирам. Една приятелка от Челтнъм ми намери работа при нейни познати — да се грижа за две момченца през ваканцията и да помагам в дома.

— Името на тези хора, моля?

— Госпожа Елдън, Дъ Ларчис, Вентнър. Останах там две години, а след това Елдънови заминаха за чужбина. Тогава се преместих при госпожа Диъринг.

— Леля ми — обади се Рода.

— Да, Рода ми помогна за работата. Бях много щастлива. Тя идваше често и понякога оставаше. Двете си прекарвахме чудесно.

— Каква бяхте там — придружителка?

— Да, всъщност точно така.

— Повече като помощник-градинар — каза Рода, а после обясни: — Леля Емили е побъркана на тема градинарство. Почти през цялото време Ан трябвате да плеви или да засажда луковици.

— Но напуснахте госпожа Диъринг?

— Здравето й се влоши и трябваше да наеме медицинска сестра.

— Има рак — поясни Рода. — Милата, трябва да й бият морфин и какво ли не още.

— Беше много мила с мен и си тръгнах оттам със съжаление — рече Ан.

— Тогава си търсех дом като този — обади се другото момиче — и имах нужда от компания. Баща ми се ожени повторно, а никак не се разбирам с новата му съпруга. Помолих Ан да дойде при мен и оттогава сме заедно.

— Да, наистина доста безупречно сте живели — каза Батъл. — А сега да уточним датите. Значи сте били при госпожа Елдън две години, така ли? Между другото къде е тя сега?

— В Палестина. Съпругът й е на някаква държавна служба там, не съм сигурна точно каква.

— Е, това лесно ще го проверя. И после сте отишли при госпожа Диъринг?

— При нея бях три години — бързо изрече Ан. — Адресът й е Марш Дийн, Литъл Хембъри, Девън.

— Разбирам — каза Батъл. — Значи сега сте на двайсет и пет, госпожице Мередит. А, и още нещо — кажете ми имената и адресите на няколко души в Челтнъм, които са познавали вас и баща ви.

Тя незабавно му даде няколко имена.

— А сега за онова пътуване до Швейцария, където сте се запознали с господин Шейтана. Сама ли бяхте там или с госпожица Доус?

— Тръгнахме заедно, но се запознахме с още няколко души, така че бяхме компания от осем.

— Разкажете ми за срещата си с господин Шейтана.

Ан сбърчи чело.

— Ами няма нищо особено. Просто го заварихме там. Запознахме се така, както се запознават хора в хотел. Той спечели първа награда на бала с маски — представи се за Мефистофел.

Комисарят въздъхна.

— Да, това е бил любимият му номер.

— Наистина беше чудесен — обади се Рода. — Почти не се беше маскирал.

Той изгледа двете момичета.

— Коя от вас двете го познаваше по-добре?

Ан се поколеба. Обади се Рода:

— Отначало и двете. Ама съвсем слабо. В нашата компания бяхме все скиори, така че денем бяхме по пистите, а вечер — на танци. Но като че ли Ан стана доста симпатична на Шейтана. Той започна да се държи доста по-различно от обикновено — правеше й комплименти и прочие. Много я закачахме за това.

— Според мен го правеше, за да ме дразни — каза Ан. — Защото на мен не ми беше симпатичен. Струва ми се, че му доставяше удоволствие да ме поставя в неудобно положение.

Рода се засмя:

— Казахме на Ан, че е богат жених, а тя побесня.

— Предполагам — каза Батъл, — че можете да ми дадете имената на останалите от компанията?

— Не сте много доверчив — обади се пак Рода. — Да не би да мислите, че ви мамим?

Комисарят примигна няколко пъти.

— Но аз и без това ще трябва да проверя нещата.

— Наистина сте изпълнен с подозрение. — Рода написа няколко имена на лист хартия и му го подаде.

Батъл стана.

— Е, благодаря ви много, госпожице Мередит. Като съдя по думите на госпожица Доус, вие наистина сте живели безупречно. Според мен няма нужда да се притеснявате. Все пак поведението на господин Шейтана към вас е било малко странно. Извинете за въпроса, но той предлагал ли ви е брак или… или пък… ъ-ъ-ъ… да ви е притеснявал по някакъв по-особен начин?

— Не е правил опити да я съблазни — подсказа му Рода. — Ако това имате предвид.

Ан се изчерви.

— Нищо подобно — отвърна. — Винаги се е държал много любезно и… и официално. Притесняваха ме най-вече неговите прекалено изискани маниери.

— И някои неща, които е подхвърлял или намеквал?

— Да… Всъщност не. Никога не е правил намеци.

— Извинявам се тогава. Хора като него са склонни към подобни прояви. Е, лека нощ, госпожице Мередит. Много ви благодаря. Кафето беше превъзходно. Лека нощ, госпожице Доус.

— Готово — каза Рода, след като Ан изпрати Батъл. — При това мина доста добре. Изглежда приятен човек и явно не те подозира в нищо. Очаквах да бъде много по-лошо.

Приятелката й седна с въздишка.

— Никак не беше трудно. Глупаво беше от моя страна да се впрягам толкова. Представях си, че ще ме тормози, както правят адвокатите в театъра.

— Стори ми се доста разумен — каза Рода. — Веднага би разбрал, че не си от жените-убийци. — После като че ли се поколеба малко, но все пак попита: — Ан, защо не спомена, че си била и в Крофтуейс? Забрави ли?

Ан отвърна:

— Не сметнах, че има значение. Там бях само няколко месеца. Освен това там сега няма кого да попитат за мен. Ако мислиш, че трябва, мога да му пиша, но съм сигурна, че няма нужда. Я да оставим това.

— Добре, щом казваш.

Рода стана и пусна радиото точно когато дрезгав глас обяви: Току-що чухте изпълнението на състава „Блек Нюбиънс“ — „Защо ме лъжеш, мила?“.