Карти на масата

Дванайсета глава Ан Мередит

Госпожа Оливър с усилие се измъкна от своята малка двуместна кола. Създателите на съвременни автомобили живеят с мисълта, че под кормилото ще влизат само колене на феерични нимфи. Освен това е модерно седалките да се поставят ниско. При това положение жена на средна възраст с щедри пропорции трябва да прибегне до нечовешки извивания на тялото си, за да се измъкне изпод волана. А мястото на пътника пък беше затрупано с няколко карти, една чанта, три книги и голяма торба с ябълки. Госпожа Оливър имаше слабост към ябълките и беше унищожила близо три килограма, докато бе съчинявала сложната фабула на „Смърт в канала“.

С едно последно решително надигане и рязко блъскане с коляно в упоритата врата тя се озова твърде внезапно на тротоара пред входа на Уендън Котидж, ръсейки огризки от ябълки около себе си.

Тя въздъхна дълбоко, килна специално подбраната си селска шапка под един определено немодерен ъгъл, огледа с одобрение карираната вълнена пола, която се бе сетила да сложи, намръщи се малко, когато видя, че е с лачените обувки с висок ток, и като бутна портата на Уендън Котидж, се запъти по покритата с плочи пътека към входната врата. Натисна звънеца и изпълни едно бодро „тат-а-тат-тат“ с чукалото, представляващо чудат шарж на жабешка глава.

Тъй като никой не се появи, тя повтори изпълнението си.

След нова пауза от около минута и половина госпожа Оливър бодро закрачи към задната част на къщата с цел разузнаване.

Отзад се намираше старомодна градинка с астри и хризантеми, а по-нататък се ширеше поле. Зад полето беше реката. Макар и октомврийски, денят беше топъл.

Две девойки тъкмо се задаваха откъм полето. Когато минаха през портата и влязоха в градинката, едната от тях се закова на място.

Госпожа Оливър пристъпи напред.

— Как сте, госпожице Мередит? Помните ме, нали?

— О… о, разбира се. — Ан Мередит бързо подаде ръка.

В широко отворените й очи се мярна уплаха, но тя бързо се окопити.

— Това е приятелката ми, с която живеем заедно — госпожица Доус. Рода, това е госпожа Оливър.

Другата млада жена беше висока, мургава и енергична. Тя каза развълнувано:

— О, значи вие сте самата госпожа Оливър? Ариадни Оливър?

— Да — отвърна тя и се обърна към Ан: — Хайде да седнем някъде, скъпа, защото имам да ви казвам много неща.

— Разбира се. Ей сега ще пием чай…

— Чаят може да почака — спря я посетителката.

Ан я поведе към няколко плетени стола, които бяха в доста окаяно състояние. Госпожа Оливър се постара да избере най-здравия от тях, тъй като беше имала неудоволствието да пропада от подобна лятна мебел.

— А сега, мила моя — започна делово, — ще говоря без заобикалки. Става дума за убийството онази вечер. Трябва да запретнем ръкави и да направим нещо.

— Да направим нещо? — учуди се Ан.

— Естествено — отвърна госпожа Оливър. — Не зная какво мислите, но за мен няма никакво съмнение кой го е извършил. Онзи доктор. Как му беше името? Робъртс. Точно така! Робъртс. Уелско име! Никога не се доверявайте на човек от Уелс! Имах гувернантка от Уелс, която ме завела в Хароугейт и се прибрала у дома, а мен ме забравила. Изобщо не са в ред. Но да оставим гувернантката. Важното е, че го е направил Робъртс и сега трябва да измислим как да го докажем.

Рода Доус изведнъж се изсмя, а после цялата се изчерви.

— Моля за извинение, но вие сте… Вие сте толкова различна от моята представа за вас.

— Сигурно съм ви разочаровала — спокойно изрече госпожа Оливър. — Свикнала съм. Няма значение. Сега важното е да докажем, че Робъртс го е извършил!

— Нима можем да го направим? — попита Ан.

— О, я без пораженчески настроения, Ан — извика Рода Доус. — Мисля, че госпожа Оливър е прекрасна. Естествено е тя да знае всичко за тези неща. Ще постъпи точно както Свен Хиерсон.

Изчервявайки се леко при споменаването на нейния прочут финландски детектив, писателката каза:

— Трябва да го направим и аз ще ви кажа защо, мило дете. Да не би да искате хората да си помислят, че вие сте го извършили?

— А защо ще мислят така? — попита Ан и цялата се изчерви.

— Знаете какви са хората! — каза госпожа Оливър. — Тримата невинни ще бъдат подозирани точно толкова, колкото и виновният.

Ан Мередит каза бавно:

— Все още не разбирам защо дойдохте именно при мен, госпожо Оливър?

— Защото според мен другите двама нямат значение! Госпожа Лоримър по цял ден виси в клубовете и играе бридж. Жени като нея сигурно са направени от желязо — те спокойно могат да се погрижат за себе си! Освен това е стара и няма да има никакво значение, ако някой я заподозре. Докато за едно момиче е по-различно, защото животът е пред него.

— Ами майор Деспард? — попита Ан.

— Ха! — възкликна госпожа Оливър. — Че той е мъж! Изобщо не се притеснявам за него. Мъжете много добре се грижат за себе си, повярвайте ми. Освен това на майора му харесва да се бори с опасности. Сега може да изпита удоволствието от това у дома си, а не в Иравади или може би Лимпопо? Разбирате ме, нали? Онази жълта африканска река, по която толкова си падат мъжете. Не, изобщо не се тревожа за тези двамата.

— Много сте любезна — бавно изрече Ан.

— Това, което се случи, е чудовищно — обади се Рода. — Ан е направо съкрушена, госпожо Оливър. Много е чувствителна. А според мен вие сте напълно права. Много по-добре ще е да се предприеме нещо, вместо да седим със скръстени ръце.

— Разбира се — каза госпожа Оливър. — Да ви кажа право, досега не бях се натъквала на истинско убийство. И ако трябва да бъда честна докрай, истинското убийство никак не ми е по вкуса. Свикнала съм аз да дърпам конците — ако разбирате какво искам да кажа. Само че не съм съгласна да остана извън играта, а онези трима мъже да се забавляват сами. Винаги съм казвала, че ако начело на Скотланд Ярд имаше жена…

— Да? — Рода се наведе с полуотворена уста. — Ако вие бяхте начело на Скотланд Ярд, какво щяхте да направите?

— Щях да арестувам доктор Робъртс веднага и…

— Да?

— Само че не съм шеф на Скотланд Ярд — рече посетителката. — Аз съм просто една обикновена гражданка…

— О, не сте — почти извика Рода в малко обърканото си желание да направи комплимент.

— Ето ни сега нас — продължи госпожа Оливър, — три обикновени жени. Да видим какво можем да направим с общи усилия.

Ан Мередит кимна замислено, а после каза:

— Защо според вас доктор Робъртс го е направил?

— Просто е такъв човек — отвърна тя без колебание.

— А не мислите ли… — Ан се поколеба. — Не би ли могъл един лекар… Имам предвид, че щеше да му е по-лесно с някаква отрова.

— В никакъв случай. Дали ще е отрова или някакво лекарство — това веднага ще насочи всички към него. Ама я ги вижте само как оставят кутии с опасни лекарства по колите си из цял Лондон и как лесно ги крадат оттам. Не, точно защото е лекар, той ще се погрижи да не използва нищо от този род.

— Разбирам — каза Ан с известно съмнение. После продължи: — Но защо ще е искал да убива господин Шейтана? Имате ли някаква идея?

— Идея? Пълна съм с идеи! И точно там е проблемът. Моят постоянен проблем. Никога не мисля само за един сюжет, а винаги за най-малко пет. Страшно мъчително е, когато трябва да избирам между тях. Мога да измисля поне шест отлични причини за убийство. И пак опираме до това, че не зная как да разбера коя е вярната. Да кажем, че Шейтана е давал пари назаем. Имаше много мазен вид. Робъртс е бил в лапите му и го е убил, защото не е можел да плати дълга си. Или пък Шейтана е съсипал живота на дъщеря му или сестра му. Или Робъртс е бил женен едновременно за две жени и Шейтана го научава. Или пък се е оженил за втора братовчедка на Шейтана и чрез нея ще наследи парите му. Или пък… колко станаха?

— Четири — отвърна Рода.

— Или… а, тази е направо чудесна — да предположим, че Шейтана е знаел някаква тайна от миналото на Робъртс. Не зная дали забелязахте, мила моя, но той каза нещо много особено на вечерята, след което настана доста неловка пауза.

— Струва ми се, че не помня — каза Ан.

— Какво каза той? — попита Рода.

— Нещо за… Какво беше? За нещастен случай и отрова. Не си ли спомняте?

Лявата ръка на Ан се вкопчи в седалката на стола.

— Да, спомням си подобно нещо — отвърна тя с овладян глас.

Изведнъж се обади Рода:

— Мила, трябва да се наметнеш. Не забравяй, че вече не е лято. Иди си вземи палтото.

Ан поклати глава.

— Топло ми е.

Но лека тръпка разтърси тялото й.

— Разбирате хипотезата ми, нали? — продължи госпожа Оливър. — Негов пациент се отравя по погрешка, само че, естествено, го е отровил лекарят. Доста народ трябва да е изтребил по този начин.

Внезапно страните на Ан поруменяха. Тя каза:

— Ако лекарите започнат така масово да избиват пациентите си, няма ли да пострада практиката им?

— Е, все ще има някаква причина.

— Смятам идеята за абсурдна — отсече Ан. — Нелепа и мелодраматична.

— О, Ан! — извика Рода с извинителен тон, в който се долавяше мъка. Тя погледна към госпожа Оливър. Очите й, наподобяващи очите на интелигентен шпаньол, като че ли искаха да кажат нещо.

„Опитай се да разбереш. Опитай се да разбереш“ — говореха те.

— Според мен идеята ви е чудесна, госпожо Оливър — каза Рода съвсем сериозно. — А и лекарят може да се сдобие с нещо, което е неоткриваемо, нали така?

— О! — възкликна Ан. Двете жени я погледнаха.

— Спомням си нещо друго — каза тя. — Господин Шейтана каза нещо за възможностите, които имат лекарите в лаборатория. Сигурно е имал нещо предвид.

— Не беше господин Шейтана — поклати глава госпожа Оливър. — Каза го майор Деспард.

Откъм градинската пътека се чуха стъпки и тя обърна глава.

— Охо! — възкликна. — За вълка говорим…

Секунди преди това майор Деспард се бе появил иззад ъгъла на къщата.