Двайсета глава Показанията на госпожа Лъксмор

Една прислужница отвори вратата на жилището на госпожа Лъксмор в Саут Кенсингтън и изгледа Поаро с подчертано неодобрение. Явно не гореше от желание да го допусне вътре.

Без да се притеснява от това, той й подаде визитната си картичка.

— Предайте я на господарката си. Мисля, че ще поиска да ме види.

Картичката, която връчи, беше от по-специалните. В единия й ъгъл беше изписано „Частен детектив“. Беше я поръчал, за да улесни контактите си с представителките на нежния пол. Почти всяка жена, независимо дали е изпълнена със съзнание за невинност или вина, гореше от желание да зърне частен детектив и да разбере какво иска.

Изоставен позорно на прага, Поаро се зае да оглежда чукалото, чието състояние го изпълваше с отвращение. „А! Иска малко икономия и вълнен парцал“ — измърмори той под носа си.

Прислужницата се завърна, дишайки тежко, и го покани да влезе.

Влязоха в стая на първия етаж — доста мрачна и с мирис на стари цветя и непочистени пепелници. В нея имаше множество копринени възглавници в екзотични разцветки, като всички се нуждаеха от незабавно изпиране. Стените бяха в изумруденозелено, а таванът — във фалшив меден оттенък.

До камината стоеше висока и доста привлекателна жена. Тя пристъпи напред и заговори с гърлен глас:

— Мосю Еркюл Поаро?

Той се поклони. Очевидната промяна в поведението му като че ли още повече се стараеше да подчертае чужденеца у него. Движенията му можеха да се причислят определено към епохата на барока. Те, макар и съвсем леко, напомняха на покойния Шейтана.

— Какво ви води насам?

Поаро отново се поклони.

— Може ли да седна? Боя се, че ще ни е необходимо малко повечко време…

Домакинята махна нетърпеливо към един стол, а самата тя се настани в края на дивана.

— Да? И?

— Аз, мадам, върша разследване, частно разследване, нали разбирате?

Колкото по-сложен бе подходът, толкова повече нарастваше нетърпението й.

— Да, да?

— Разследвам смъртта на покойния професор Лъксмор.

Тя пое дълбоко въздух.

— Но защо? Какво имате предвид? Какво общо имате вие с това?

Той я изгледа внимателно, преди да продължи:

— Знаете ли, в момента се пише книга за живота на вашия прочут съпруг. Писателят, естествено, иска да борави само с точни факти. А що се отнася до смъртта на съпруга ви…

Тя веднага го прекъсна:

— Съпругът ми почина от треска край Амазонка.

Поаро се наведе напред. Бавно, много бавно започна да поклаща глава с едно подлудяващо монотонно движение.

— Но, мадам, мадам… — възпротиви се.

— Но аз зная! Бях там през цялото време.

— Но да, естествено, били сте там. Точно така, моята информация го потвърждава.

Тя извика:

— Каква информация?

Без да отделя поглед от нея, Поаро изрече:

— Информацията, която ми даде покойният господин Шейтана.

Тя се сви, сякаш я удари камшик.

— Шейтана? — прошепна тя.

— Един човек, който знаеше неимоверно много. Забележителен човек. Бяха му известни много тайни.

— Навярно е било така — прошепна тя и облиза пресъхналите си устни.

— Например той знаеше, че съпругът ви не е починал от треска.

Тя се втренчи в него с обезумял и отчаян поглед. Поаро се облегна, наблюдавайки ефекта от думите си. Тя положи усилия да се овладее.

— Не зная… Не зная какво имате предвид — отговорът й прозвуча твърде неубедително.

— Мадам — каза Поаро с усмивка, — ще се разкрия пред вас. Ще сложа картите си на масата. Съпругът ви не е починал от треска, а от куршум!

— О! — извика тя.

Закри лицето си с ръце и започна да се поклаща. Мъката й беше ужасна, ала някъде дълбоко в себе си тя като че ли изпитваше удоволствие от това чувство. Поаро беше почти убеден в това.

— Така че — делово изрече той — можете спокойно да ми разкажете цялата история.

Жената свали ръце от лицето си и каза:

— Съвсем не е така, както си мислите.

Поаро отново се наведе напред.

— Разбрахте ме погрешно, напълно погрешно. Зная много добре, че не вие сте го застреляли, а майор Деспард. Но заради вас.

— Не зная. О, не зная. Предполагам, че е така. Беше прекалено ужасно. Аз съм жертва на злата съдба.

— Колко сте права — извика Поаро. — Нима не съм бил чест свидетел на подобни драми? Има такива жени — където и да отидат, бедите ги следват по петите. Но вината не е тяхна. Тези неща се случват въпреки тях самите.

Госпожа Лъксмор дълбоко пое дъх.

— Вие ме разбирате. Виждам, че ме разбирате. Всичко стана толкова естествено.

— Заминахте заедно във вътрешността, нали?

— Да. Съпругът ми пишеше книга за някакви редки растения. Майор Деспард ни беше препоръчан като човек, който познава условията и който ще организира експедицията. Съпругът ми много го хареса и ние тръгнахме.

Настъпи пауза. Поаро почака малко, а след това каза тихо, сякаш само на себе си:

— Да, човек може да си го представи. Виещата се река, тропическата нощ, жуженето на насекоми, силния мъж с войнишка осанка, красивата жена…

Тя въздъхна.

— Съпругът ми, разбира се, беше доста по-възрастен от мен. Омъжих се, а бях почти дете и не знаех какво върша…

Детективът тъжно поклати глава.

— Зная, зная. Нима това не се случва често?

— Никой от нас не искаше да признае чувството, появило се между нас — продължи жената. — Джон Деспард никога не говори по този повод. Той беше олицетворение на честта.

— Но една жена винаги усеща — подсказа й Поаро.

— Колко сте прав… Да, една жена винаги усеща… Но никога не му показах, че зная. До края един за друг си останахме майор Деспард и госпожа Лъксмор… И двамата бяхме решени да играем играта.

Тя замълча, възхитена от тази благородна проява.

— Така е — промърмори Поаро. — Играта трябва да се играе. Както един ваш поет е казал по прекрасен начин: „Не бих обичал те, любима, толкоз, ако не любех крикета аз повече от всичко.“

— Честта — поправи го тя, като леко смръщи чело.

— О, да, разбира се, честта. „Ако не любех честта аз повече от всичко.“

— Тези думи като че ли са написани за нас — промълви госпожа Лъксмор. — Независимо от цената ние бяхме твърдо решени никога да не произнесем фаталните слова. И тогава…

— И тогава? — подсказа детективът.

— Онази кошмарна нощ — изрече госпожа Лъксмор и потръпна.

— Да?

— Сигурно се бяха карали — имам предвид Джон и Тимъти. Излязох от палатката си… Излязох от палатката си…

— Да, да?

Тъмните й очи бяха широко отворени. Тя като че ли отново виждаше сцената пред себе си.

— Излязох от палатката си — повтори. — Джон и Тимъти бяха… О! — потрепери. — Не мога да си спомня точно. Застанах между тях… и казах: „Не, не! Не е вярно!“ Тимъти не искаше да ме чуе. Той заплашваше Джон. Джон трябваше да стреля — при самозащита. А! — Тя нададе вик и зарови лице в шепите си. — Беше мъртъв, загина на място от куршум в сърцето.

— Било е ужасно за вас, мадам.

— Никога няма да го забравя. Джон прояви благородство, той искаше да признае всичко. Аз отказах да слушам каквото и да е по тази тема. Спорихме цяла нощ. „Заради мен“ — повтарях през цялото време аз. Най-сетне го разбра — естествено, той не можеше да ми причини болка. Щеше да се вдигне и ужасен шум, помислете само за вестниците. Двама мъже и една жена в джунглата. Първични страсти. Представих всичко това на Джон и накрая той прие. Никой не ни беше чул. В момента Тимъти имаше пристъп на треска и казахме, че е починал от това. Погребахме го край Амазонка. — От устните й се отрони дълбока въздишка и цялото й тяло се разтрепери. — А после — назад към цивилизацията, за да се разделим навеки.

— Необходимо ли беше, мадам?

— Да, да. Мъртвият Тимъти беше между нас, също както и живият Тимъти, дори беше по-лошо. Сбогувахме се — завинаги. Понякога се случва да срещам Джон Деспард у други хора. Усмихваме се, разговаряме любезно — никой не би допуснал, че някога между нас е имало нещо. Но в очите му виждам, както и той в моите, че никога няма да забравим…

Настъпи продължителна пауза. Поаро уважи спуснатата завеса и не наруши тишината.

Госпожа Лъксмор извади малка дамска чантичка и напудри носа си — така магията бе нарушена.

— Каква трагедия — каза Поаро.

— Разбирате, мосю Поаро — изрече тя, — че истината не бива да излиза на бял свят.

— Би се оказало болезнено…

— Би се оказало невъзможно. Този приятел, този писател — той навярно няма да поиска да очерни живота на една напълно невинна жена?

— Или пък да окачи на въжето един напълно невинен мъж? — промърмори детективът.

— И вие ли така мислите? Радвам се. Той няма вина. Престъпление от страст не може да се нарече истинско престъпление. Освен това беше при самозащита. Той трябваше да стреля. Значи наистина разбирате, мосю Поаро, че светът трябва да продължи да живее с тази мисъл — Тимъти е починал от треска.

Той измърмори:

— Понякога писателите са учудващо коравосърдечни.

— Нима приятелят ви е женомразец? Иска да ни накара да страдаме? Но вие не бива да позволявате това. Аз няма да го позволя. Ако е необходимо, ще поема вината върху себе си. Ще кажа, че аз съм застреляла Тимъти.

Още преди последните си думи тя беше вече на крака, отметнала глава назад. Поаро също се изправи.

— Мадам — каза той, докато стискаше ръката й, — не е необходима такава героична саможертва. Ще направя всичко възможно никой да не узнае истинските факти.

На лицето й се прокрадна чаровна усмивка. Тя леко повдигна ръка, така че Поаро бе принуден да я целуне.

— Една нещастница ви благодари, мосю Поаро — изрече тя.

Това бяха последните думи на една низвергната кралица към нейния любим придворен, които несъмнено оповестяваха края на сцената. В унисон с посланието Поаро побърза да напусне тази обител.

Когато се озова на улицата, пое дълбоко глътка свеж въздух.

Загрузка...