Карти на масата

Двайсет и девета глава Нещастен случай

— Ан — каза Рода.

— М-м-м?

— Моля те, Ан, не ми отговаряй така, докато решаваш кръстословици. Искам да ми обърнеш внимание.

— Добре, обръщам ти внимание.

Тя се изправи на стола си и остави вестника.

— Сега е по-добре. Виж какво, Ан — поколеба се приятелката й. — Имам предвид онзи мъж.

— Комисаря Батъл ли?

— Да, Ан. Иска ми се да му кажеш, че си била в семейство Бенсън.

Гласът на Ан изведнъж стана доста хладен:

— Глупости. И защо?

— Защото… Е, може да изглежда, че криеш нещо. По-добре ще е да му го кажеш, сигурна съм.

— Вече е късно — хладно отвърна тя.

— Трябваше да го направиш още в началото.

— Е, но сега вече не мога.

— Да — каза Рода, но гласът й не прозвуча убедено.

Ан се обади отново, вече малко раздразнено:

— Въпреки всичко не виждам защо. Няма нищо общо с това.

— Не, разбира се.

— Бях там само два месеца. Той иска тези неща като… като някакви препоръки. Два месеца нямат значение.

— Да, зная. Предполагам, че може да ме сметнеш за глупава, но тези неща ме притесняват. Просто смятам, че би трябвало да го споменеш. Виж какво — ако разбере по някакъв начин, може да прозвучи зле, все едно си го криела.

— Не виждам как може да научи. Знаеш го само ти.

— Така ли?

Ан подскочи при това леко колебание в гласа на Рода.

— Защо, кой друг знае?

— Ами всички в Коумейкър — отвърна тя след кратка пауза.

— О, там ли! — Ан сви рамене. — Че как комисарят ще срещне някого от Коумейкър? Ще бъде твърде голямо съвпадение.

— Но такива съвпадения се случват.

— Рода, какво си се захванала с това? Не спираш да дърдориш.

— Много съжалявам, скъпа. Но нали знаеш какво може да си помислят в полицията, ако сметнат, че укриваш нещо.

— Няма да узнаят нищо. Кой ще им каже? Знаеш го само ти, никой друг.

Казваше тези думи за втори път. Гласът й леко се промени — в него се появи някаква странна, като че ли пресметлива нотка.

— Колко забавно ще бъде, ако се появи майор Деспард — каза Рода.

— Какво? О, да.

— Ан, той наистина е хубав. Ако не го искаш, моля ти се, дай го на мен!

— Не ставай смешна, Рода. Той не дава и пет пари за мен.

— Защо тогава непрекъснато ни посещава? Защото си пада по теб. Ти си точно типът нещастна девойка, която той ще иска да избави от премеждията. Изглеждаш толкова привлекателно безпомощна, Ан.

— Той се държи еднакво мило и с двете ни.

— Просто защото така е възпитан. Но ако не го искаш, мога аз да го утеша — нали съм ти приятелка? Ще успокоя разбитото му сърце и прочие, и прочие, докато накрая го имам. Кой знае? — заключи Рода по не много елегантен начин.

— Сигурна съм, че няма да срещнеш никакви проблеми с него, мила — засмя се Ан.

— Той има такъв прекрасен тил — въздъхна Рода. — Медночервен и мускулест.

— Скъпа, трябва ли да бъдеш толкова глупаво сантиментална?

— Харесваш ли го, Ан?

— Да, доста.

— О, колко сме самодоволни! Струва ми се, че той ме харесва малко — не колкото теб, но все пак не е без нищо.

— О, той наистина те харесва.

В гласа й отново прозвуча необичайна нотка, но приятелката й не я забеляза.

— Кога пристига нашият детектив? — попита тя.

— В дванайсет — отвърна Ан. Тя помълча известно време, а после добави: — Сега е едва десет и половина. Хайде да отидем до реката.

— Но… но Деспард не спомена ли, че може да намине към единайсет?

— Защо да го чакаме? Ще кажем на госпожа Астуел къде сме и той може да ни намери на реката.

— Всъщност не бива да се даваме евтино, скъпа, както винаги казваше майка ми! — засмя се Рода. — Хайде тогава.

Тя излезе през градинската врата. Ан я последва.

Десет минути по-късно майор Деспард пристигна в Уендън Котидж. Знаеше, че е подранил, затова малко се изненада, когато разбра, че и двете момичета са излезли.

Той прекоси градината и поляната и зави надясно покрай реката.

Вместо да се заеме веднага със сутрешните си задължения, госпожа Астуел остана загледана след него минута-две.

„Коя ли от двете му е на сърцето? — запита се тя. — Май че е госпожица Ан, но не съм сигурна. Не можеш много разбра от лицето му. Еднакво любезен е и с двете. А може и двете да си падат по него. Ако е тъй, няма дълго да останат приятелки. Най-сигурният начин да се разделят две приятелки е, когато се появи някой господин.“

Приятно развълнувана от вероятността да спомогне за разцъфтяването на една любов, госпожа Астуел влезе вътре, за да измие чиниите от закуската, когато на вратата се позвъни отново.

— Проклет звънец — каза тя. — Правят го нарочно. Сигурно е някой колет. Или пък телеграма.

Тя бавно се насочи към входната врата.

Там стояха двама господа — един дребен чужденец и един същински англичанин, едър и здрав. Тя си спомни, че беше виждала последния преди.

— Госпожица Мередит у дома си ли е? — попита едрият.

Прислужницата поклати глава.

— Току-що излезе.

— Така ли? Накъде отиде? Не сме я срещали.

Госпожа Астуел, която скришом изучаваше удивителните мустаци на другия господин и беше на път да заключи, че едва ли тези двамата са приятели, благоволи да даде допълнителна информация:

— Отидоха на реката.

Другият господин се намеси:

— А госпожица Доус?

— Отидоха и двете.

— А, благодаря — каза Батъл. — Откъде се минаваше за реката?

— Първо наляво, надолу по алеята — бързо отговори тя. — Като стигнете до пътеката, тръгвате надясно. Чух ги да казват, че отиват натам — добави. — Няма и четвърт час. Скоро ще ги настигнете.

„Чудя се — каза тя на себе си, докато неохотно затваряше вратата, гледайки любопитно отдалечаващите се гърбове — що за птици сте вие? Нещо не мога да ви разбера.“

Госпожа Астуел се завърна при мивката, а Батъл и Поаро поеха наляво по алеята, която скоро ги изведе на крайречната пътека.

Поаро настояваше да побързат, докато комисарят го наблюдаваше с любопитство.

— Какво има, мосю Поаро? Доста сте се разбързали.

— Така е. Тревожа се, приятелю.

— Нещо конкретно?

Той тръсна глава.

— Не. Но съществуват някои възможности. Човек никога не може да е сигурен…

— Нещо ви е влязло в ума — каза Батъл. — Настояхте веднага да дойдем тук, без да губим време, и, честна дума, накарахте Търнър да понастъпи газта! От какво се боите? Момичето няма какво повече да прави.

Поаро замълча.

— От какво се боите? — повтори Батъл въпроса си.

— От какво се бои човек в такива случаи?

Комисарят кимна.

— Прав сте. Чудя се…

— Какво се чудите, приятелю?

Батъл изрече бавно:

— Чудя се дали Ан Мередит знае, че приятелката й е казала на госпожа Оливър един определен факт.

Поаро кимна и настоя:

— Да побързаме, приятелю.

Те ускориха крачка. На реката не се виждаше никаква лодка, но щом преминаха един завой, Поаро се закова на място. Зоркият поглед на Батъл също забеляза фигурата.

— Майор Деспард — каза той.

Деспард беше на около сто и петдесет метра пред тях и вървеше по брега на реката.

Малко по-надолу се виждаха двете момичета в една плоскодънна лодка. Рода гребеше, а Ан се беше излегнала и се смееше. Нито една от двете не гледаше към брега.

И точно в този момент се случи нещо. Ан протегна ръка, Рода политна, падна зад борда, отчаяно сграбчи ръкава на Ан, лодката се заклати, преобърна се и двете се озоваха във водата.

— Видяхте ли? — извика Батъл и хукна. — Малката Мередит я хвана за глезена и я събори. Боже господи, това е четвъртото й убийство!

И двамата тичаха. Пред тях обаче имаше друг. Стана ясно, че нито едно от момичетата не умееше да плува, но Деспард, озовал се най-близо до мястото, скочи във водата и загреба към тях.

— Mon Dieu, става интересно — извика Поаро. Той сграбчи Батъл за ръката. — Коя от двете ще спаси първа?

Двете девойки не бяха една до друга — разделяха ги около десет метра вода. Деспард плуваше мощно към тях, ръцете му загребваха ритмично. Насочваше се право към Рода.

На свой ред Батъл достигна най-близкото място на брега и скочи. Деспард току-що бе извадил Рода на брега. Той я просна на земята и скочи отново, насочвайки се към мястото, където Ан току-що бе потънала под водата.

— Внимавайте! — извика Батъл. — Водорасли!

Двамата стигнаха до мястото почти едновременно, но Ан вече бе потънала.

Най-сетне успяха да я извадят на повърхността и заедно я измъкнаха на брега.

Поаро се грижеше за Рода. Тя вече седеше изправена и постепенно се съвземаше.

Деспард и Батъл положиха Ан на земята.

— Изкуствено дишане — каза Батъл. — Единственото спасение. Но се боя, че е късно.

Той се залови за работа. Поаро стоеше до него, готов да го отмени. Деспард приклекна до Рода.

— Добре ли сте? — дрезгаво попита.

Тя бавно произнесе:

— Вие ме спасихте. Вие ме спасихте… — Протегна ръце към него и когато той ги пое, тя внезапно избухна в сълзи.

Той каза:

— Рода…

Ръцете им се сплетоха…

Изведнъж пред очите му изплува странно видение — на африканската джунгла, а Рода, весела и бодра, беше до него…