Карти на масата

Двайсет и седма глава Свидетелката

Изведнъж Поаро прихна да се смее — просто не можа да се удържи. Отхвърли глава назад и високият му глас изпълни стаята.

— Pardon, madame — каза той. — Не успях да се удържа. Ние спорим, правим предположения! Задаваме въпроси, ровим се из психологията, а през цялото време е имало свидетел на престъплението! Разкажете ми, умолявам ви.

— Времето вече беше доста напреднало. Ан Мередит беше мор. Тя стана, погледна картите на партньора си, а след това се разходи из стаята. Самата игра не беше нещо интересно — изходът беше предначертан. Не беше нужно да се концентрирам върху картите. Оставаха ни още три ръце, когато погледнах към камината. Ан Мередит се беше навела над Шейтана. Докато наблюдавах, тя се изправи — ръката й явно е била на гърдите му, което безкрайно ме изненада. Изправи се и бързо погледна към нас. На лицето й бяха изписани вина и страх — видях много добре. Разбира се, тогава не знаех какво става. Просто се учудих какво е правила там. По-късно вече разбрах.

Поаро кимна.

— Но тя не е знаела, че вие знаете. Не подозира, че сте я видели, нали?

— Клетото момиче — каза госпожа Лоримър. — Толкова млада и уплашена, а трябва да се бори сама на този свят. Сега питате ли се защо мълчах?

— Не, не, не се питам.

— Особено като знаете, че и аз… че и аз… — Тя завърши изречението си със свиване на рамене. — Във всеки случай нямах право да я съдя. Това е работа на полицията.

— Точно така, само че днес нарушихте този ваш принцип.

— Никога не съм била мекушава или много състрадателна, но явно тези качества се задълбочават с възрастта. Уверявам ви, че рядко проявявам съжаление към някого.

— То невинаги е безопасен съветник, мадам. Мадмоазел Ан е млада, крехка, изглежда кротка и уплашена — о, да, тя наистина има вид на човек, който заслужава съчувствие. Само че аз не съм съгласен. Да ви кажа ли, мадам, защо Ан Мередит е убила Шейтана? Защото е знаел, че тя е отнела живота на една възрастна дама, чиято компаньонка е била, понеже тази дама я е заловила в дребна кражба.

Госпожа Лоримър се сепна.

— Вярно ли е това, мосю Поаро?

— Няма никакво съмнение. Човек наистина би могъл да я вземе за кротка и нежна девойка. Ха! Само че тя е опасна, мадам, тази малка мадмоазел Ан е много опасна! Когато е засегната нейната безопасност, нейното спокойствие — тогава тя е способна на жесток и коварен удар. За мадмоазел Ан тези две престъпления няма да бъдат последни! От тях тя само ще набере самоувереност и…

Госпожа Лоримър остро го прекъсна:

— Това, което казвате, е ужасно, мосю Поаро! Наистина ужасно!

Той се изправи.

— Мадам, аз си тръгвам. Помислете върху думите ми.

Госпожа Лоримър като че ли не беше вече толкова уверена в себе си. Тя каза, опитвайки се да си възвърне предишната невъзмутимост:

— Ако реша, мосю Поаро, мога да се отрека от всичко казано. Не забравяйте, че нямате свидетели. Това, което ви казах, че съм видяла през онази фатална вечер — е, то си остава между нас.

Поаро изрече с тържествен глас:

— Нищо няма да бъде предприето без ваше съгласие, мадам. Бъдете спокойна — аз си имам свои методи. Сега, когато вече зная какво диря… — Той пое ръката й и я поднесе към устните си. — Позволете ми да ви кажа, мадам, че вие сте забележителна жена. Приемете моите почитания. Да, наистина вие сте една на хиляда. Та вие не направихте това, на което други деветстотин деветдесет и девет жени не биха устояли.

— И то е?

— Не казахте защо сте убили съпруга си и колко много причини сте имали, за да го направите.

Тя изправи рамене.

— Но моля ви, мосю Поаро — хладно изрече. — Причините, които съм имала, са си изцяло моя работа.

— Великолепно! — каза Поаро и преди да напусне стаята, още веднъж поднесе ръката й към устните си.

Навън беше студено и той се огледа за такси, но не видя нито едно.

Закрачи по тротоара и се замисли. От време на време кимваше с глава, а веднъж я тръсна енергично.

Погледна назад. Някой се качваше по стъпалата към дома на госпожа Лоримър. Той се поколеба за миг, питайки се дали да се върне, но в крайна сметка продължи пътя си.

Щом се прибра у дома, разбра, че Батъл си е тръгнал, без да му остави бележка.

Вдигна телефона и позвъни на комисаря.

— Ало — чу се гласът на Батъл. — Открихте ли нещо?

— Мисля, че да. Mon ami, веднага трябва да проследим Ан Мередит.

— Наредил съм да я следят — но защо веднага?

— Защото, приятелю, тя може да е опасна.

Батъл помълча известно време, а после каза:

— Разбирам какво имате предвид. Но няма никого… О, да, не бива да рискуваме. Всъщност аз й писах. Пратих й официално известие, че ще я посетя утре. Помислих си, че няма да е зле да я постреснем.

— Все пак е една възможност. Ще мога ли да ви придружа?

— Естествено. За мен ще бъде чест, мосю Поаро.

Детективът окачи слушалката. Лицето му имаше замислено изражение.

Не беше спокоен. Прекара дълго време в креслото си пред камината, като се мръщеше. Най-накрая отхвърли всички свои страхове и съмнения и се запъти към леглото си.

— Ще видим какво ще ни донесе утрешният ден — измърмори той.

Само че нямаше никаква представа какво щеше да се случи на следващия ден.