Карти на масата

Първа глава Господин Шейтана

— Драги ми Поаро!

Гласът беше приглушен и мъркащ — глас, който съвсем преднамерено беше превърнат в инструмент и в който нямаше нищо необмислено или непредвидено.

Еркюл Поаро се извърна и се поклони, а после тържествено протегна ръка за поздрав.

В погледа му се появи някаква необичайна искра. Човек би помислил, че тази случайна среща е събудила в него чувство, каквото човек не изпитва всеки ден.

— Скъпи господин Шейтана — отговори той. Настъпи кратка пауза. Приличаха на двама дуелисти с вдигнати шпаги.

Край тях бавно се нижеше добре облечена лондонска тълпа. Отляво и отдясно долитаха неясни реплики и думи.

— Скъпи, каква красота!

— Просто са божествени, нали, мили?

Срещата бе станала в Уесекс Хаус, където беше изложбата на кутийки за енфие. Входът струваше една гвинея и приходите бяха предназначени за лондонските болници.

— О, драги — рече Шейтана, — толкова се радвам да ви видя! Да не би да сте решили да дадете почивка на палачите? Нима престъпниците са позарязали занаята? Или пък очаквате обир тук днес. О, това би било прекалено хубаво!

— Уви, мосю — отвърна Поаро. — Тук съм единствено в качеството ми на частно лице.

За миг вниманието на Шейтана бе привлечено от едно прекрасно младо същество с плътно прилепнали къдрици от едната страна на главата, докато от другата стърчаха три рога на изобилието от черна слама.

Той каза:

— Но, мила моя, защо не дойдохте на моето празненство? Беше просто чудесно! Не можете да си представите колко много хора разговаряха с мен! Една дама дори успя да ми каже „Как сте?“, „Довиждане“ и „Страшно ви благодаря“, но, разбира се, обяснението е, че тази клетница просто беше някъде от обраслите в растителност предградия.

Детективът се възползва от времето, през което прекрасното младо същество отговаряше в подобаващ стил, за да разгледа косматото украшение, кацнало на горната устна на Шейтана.

Чудесни мустаци — дори много красиви — навярно единствените в цял Лондон, които можеха да съперничат с тези на мосю Еркюл Поаро.

„Само че не са толкова пищни — помисли си той. — Не, определено не могат да се мерят с моите. Tout de meme1 хващат око.“

Но това можеше да се каже като цяло и за самия господин Шейтана, защото такъв беше неговият замисъл — той съвсем умишлено търсеше мефистофелски ефект. Беше висок и слаб, лицето му беше издължено и меланхолично, гарвановочерните му вежди бяха силно подчертани, мустаците му бяха със заострени от восък краища, а под тях се мъдреше черна козя брадичка. Дрехите му бяха истински произведения на изкуството — с безупречна, но и същевременно чудата кройка.

Всеки почтен англичанин, чийто поглед попаднеше върху него, изпитваше най-чистосърдечното желание да го възнагради с един здрав ритник! Често по негов адрес се чуваше да казват следното, което се отличаваше с подчертана липса на оригиналност: „Ето го този проклет даго2 Шейтана!“ На което пък съпруги, дъщери, сестри, лели, майки и дори баби отговаряха по съответстващ на техните възрастови особености начин, но в крайна сметка думите им се свеждаха горе-долу до следното: „Зная, мили. Разбира се, той наистина е ужасен. Но пък е толкова богат! И дава такива празненства! И винаги е готов да ти каже нещо забавно и злобничко за другите.“

А дали господин Шейтана беше аржентинец, португалец, грък или се числеше към някоя друга националност, заслужено ненавиждана от британските островитяни — това никой не можеше да каже със сигурност.

Сигурни бяха обаче три факта:

Той си живееше богато и охолно в прекрасен апартамент на Парк Лейн.

Той даваше прекрасни тържества — големи, малки, злокобни, достопочтени и такива, които с положителност можеха да се окачествят като „чудати“.

Той беше човек, от когото се страхуваха почти всички.

По отношение на последния факт трудно можеше да се намери нещо конкретно, което да го подкрепи. Навярно просто се ширеше мнението, че той знае твърде много за всеки. Което пък се допълваше от едно друго мнение — че чувството му за хумор е от особено естество.

Едва ли можеше да се намери човек, дръзнал да обиди с нещо господин Шейтана.

През този следобед той явно искаше да подразни дребничкия и смешен Еркюл Поаро.

— Значи и полицаите имат нужда от почивка? — попита той. — На стари години сте започнали да се интересувате от изкуство, така ли, мосю Поаро?

Детективът само се усмихна добродушно.

— Разбирам — рече той, — че и вие сте предоставили три експоната на изложбата.

Шейтана махна пренебрежително с ръка.

— От време на време ми попадат разни дреболии. Трябва да ми погостувате някой ден. Имам какво да ви покажа. Само че аз не се интересувам от определен период, нито пък класифицирам нещата, които събирам.

— Притежавате католически вкус — вметна Поаро с усмивка.

— Както желаете.

Внезапно очите на господин Шейтана затанцуваха, ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, а веждите му се изкривиха под някакъв невероятен ъгъл.

— Бих могъл дори да ви покажа неща, които са по вашата част, мосю Поаро!

— Значи притежавате собствен „Черен музей“, така ли?

— Пфу! — пренебрежително щракна с пръсти събеседникът му. — Чашата, използвана от брайтънския убиец, лостът на някой прочут разбивач — детинщини! Никога не бих си губил времето с подобни боклуци. Аз събирам само най-доброто от всеки вид.

— И кое според вас е най-доброто от престъпния свят?

Шейтана се наведе, постави два пръста върху рамото на Поаро и с драматичен тон изрече следните думи:

— Това са самите престъпници, мосю Поаро.

Детективът повдигна вежди.

— Аха, виждам, че ви стреснах — каза Шейтана. — Драги ми друже, явно ние с вас гледаме на тези неща от два напълно противоположни ъгъла! За вас престъплението следва определен шаблон: убийство, разследване, улика и накрая (защото вие несъмнено сте доста кадърен) — присъда. Подобни баналности са далеч от моите интереси. Не ме интересуват провалите, а заловеният убиец представлява именно това — провал, сиреч той вече е втора ръка. Не, аз възприемам този въпрос от гледна точка на изкуството. Колекционирам само най-доброто!

— Като под „най-доброто“ разбирате… — не довърши въпроса си Поаро.

— Драги ми друже, това са тези, които са се измъкнали! Които са успели! Престъпниците, които си живеят спокойно далеч от всякакви подозрения. Не можете да отречете, че това е забавно хоби.

— Може би „забавно“ не е думата, която бих употребил.

— Сетих се! — извика Шейтана, без да му обръща внимание. — Една вечеря! Вечеря, на която ще ви срещна с моите експонати! Чудесна идея, наистина. Как е възможно да не съм се сетил по-рано. Да, да, виждам как ще стане всичко… Само ми дайте малко време — да не е следващата седмица, а да кажем седмицата след нея. Ще бъдете ли свободен? За кой ден да се уговорим?

— Няма значение кога, стига да е по-следващата седмица — отвърна Поаро с лек поклон.

— Добре тогава, да кажем петък. Петък, осемнайсети, точно така. Веднага си го записвам в бележника. О, тази идея ме изпълва с въодушевление.

— Не бих казал същото за себе си — бавно изрече детективът. — Не тълкувайте думите ми като проява на неблагодарност към любезната покана, в никакъв случай…

Шейтана го прекъсна:

— Но това все пак шокира вашия буржоазен манталитет, нали? Друже мой, трябва да се избавите от тесногръдото полицейско мислене.

Поаро отвърна:

— Наистина е вярно, че имам напълно буржоазно отношение към убийството.

— Но защо, друже мой? Че това е глупаво, мръсно, касапско деяние — да, тук съм съгласен с вас. Но то може да бъде и проява на изкуство! Убиецът може да бъде истински артист.

— О, да, съгласен съм с вас.

— Ами тогава?

— Но независимо от това той си остава убиец!

— Но, драги ми Поаро, ако нещо се извърши изключително добре, така човек оправдава своето деяние. Извинете, но това, което вие искате — да залавяте всеки убиец, да му слагате белезници, да го хвърляте зад решетките, за да увисне в крайна сметка на въжето някоя ранна сутрин — е проява на доста ограничено въображение. Според мен успелият убиец трябва да получи пенсия и да бъде поканен на вечеря!

Поаро сви рамене.

— Не съм толкова безразличен към изкуството в престъпленията, колко смятате вие. Мога да се възхищавам на убиеца така, както се възхищавам и на тигъра — възхищение от един звяр в раирана окраска. Само че ще се възхищавам пред клетката му, без да влизам вътре. Ще вляза вътре само тогава, когато дългът го изиска. Защото, господин Шейтана, вие сам го знаете — тигърът може да скочи…

Шейтана се изсмя.

— Разбирам. Ами убиецът?

— Той може да убие — мрачно изрече Поаро.

— Друже мой, вашата предпазливост ме изненадва! Означава ли това, че няма да искате да видите моята колекция от… тигри?

— Точно обратното — с най-голямо удоволствие.

— Каква смелост!

— Страхувам се, че не ме разбрахте добре, господин Шейтана. Възприехте думите ми като предупреждение. Преди малко ме попитахте дали намирам колекцията ви от убийци за забавна, а аз ви отвърнах, че бих употребил друго определение. И то е — опасна. Според мен, господин Шейтана, вашето хоби може да се окаже твърде опасно нещо!

Шейтана се изсмя съвсем по мефистофелски, а после каза:

— Значи да ви очаквам в петък, осемнайсети?

Поаро направи лек поклон.

— Точно така. Mille remerciments3.

— Ще организирам малко празненство — замислено произнесе Шейтана. — Не забравяйте — в осем часа.

Той се отдалечи. Детективът остана на мястото си още минута-две, загледан след него. После замислено поклати глава.