Карти на масата

Осемнайсета глава Интерлюдия с чай

Госпожа Лоримър излезе от една врата на Харли Стрийт.

Остана за малко на площадката пред входа, а после се спусна бавно по стъпалата.

Лицето й изразяваше странна смесица от мрачна решителност и необичайна колебливост. Тя леко сбърчи вежди в усилието си да се съсредоточи.

Точно в този мит зърна Ан Мередит на отсрещния тротоар.

Ан гледаше към една голяма жилищна сграда. Госпожа Лоримър се поколеба за малко, а после прекоси улицата.

— Как сте, госпожице Мередит?

Ан почти подскочи и се обърна.

— О, здравейте.

— Още ли сте в Лондон? — попита по-възрастната жена.

— Не. Дойдох само за през деня. Имах среща с адвокат.

Очите й още гледаха към голямата жилищна сграда.

Лоримър попита:

— Да не би да се е случило нещо?

Ан гузно трепна.

— Да се е случило нещо? О, не! Какво да се е случило?

— Гледате така, сякаш сте намислили нещо.

— Не съм… Всъщност да, но нищо важно, даже е малко глупаво. — Тя направи опит да се засмее, а после продължи: — Стори ми се, че видях приятелката си — момичето, с което живея, — да влиза там, та си помислих, да не би да е ходила при госпожа Оливър.

— Там ли живее госпожа Оливър? Не знаех.

— Да. Тя ни посети онзи ден и ни даде адреса си, като ни покани на гости. Просто се питах дали това е Рода или не.

— Искате ли да отидете и да се уверите?

— Не, по-добре не.

— Тогава ви каня на чай — каза госпожа Лоримър. — Наблизо има едно приятно място.

— Много сте любезна — прие Ан с известно колебание.

Те поеха надолу и свиха в една пресечка. Седнаха в малка чайна, където им сервираха чай и кифли.

Отначало разговорът не вървеше. Всяка от тях като че ли намираше спокойствие в мълчанието на другата.

Внезапно Ан попита:

— Госпожа Оливър идвала ли е при вас?

Госпожа Лоримър поклати глава.

— Никой не е идвал при мен, с изключение на мосю Поаро.

— Нямах предвид… — започна Ан.

— Така ли? Аз пък си помислих обратното.

Девойката уплашено вдигна поглед, но онова, което видя в очите на госпожа Лоримър, като че ли я успокои.

— Не е идвал — бавно каза тя.

Настана пауза.

— А комисар Батъл? — попита Ан.

— О, да, разбира се.

— Какво ви пита? — неуверено изрече младата жена.

Госпожа Лоримър въздъхна.

— Предполагам, че обичайните неща. Съвсем рутинни въпроси. Държа се много любезно.

— Сигурно е разпитвал всеки, нали?

— Навярно.

Настъпи нова пауза.

Ан каза:

— Госпожо Лоримър, мислите ли, че някога ще открият кой го е направил?

Гледаше надолу към чинийката. Тя не видя любопитството в очите на възрастната жена, която пък наблюдаваше наведената глава на девойката.

Госпожа Лоримър изрече бавно:

— Не зная.

Ан измърмори:

— Не е… не е много приятно, нали?

Същото любопитно изражение остана върху лицето на госпожа Лоримър, този път вече примесено с определено съчувствие, когато попита:

— На колко сте години, госпожице Мередит?

— Аз… аз ли? — заекна тя. — На двайсет и пет.

— А аз съм на шейсет и пет — каза госпожа Лоримър. После продължи: — Животът е пред вас…

Ан потръпна.

— Може да ме прегази някой автобус.

— Да, възможно е. Докато мен сигурно няма. — Тя изрече тези думи доста особено и Ан я изгледа учудено.

— Животът не е лесен — рече госпожа Лоримър. — Ще го разберете, когато станете на моите години. Трябват много кураж и голяма издържливост. А накрая човек се пита дали си струва.

— О, моля ви — възкликна госпожица Мередит.

По-възрастната жена се засмя — обичайното й самочувствие се беше възвърнало.

— Доста евтино е да се говорят мрачни неща за живота.

Повика сервитьорката и плати.

На улицата госпожа Лоримър махна на едно минаващо такси.

— Да ви закарам ли? — попита. — Отивам на юг от парка.

Лицето на Ан светна.

— Не, благодаря. Виждам, че приятелката ми пристига. Много съм ви признателна, госпожо Лоримър. Довиждане.

— Довиждане. И успех — каза възрастната жена.

Колата потегли и Ан забърза напред.

Лицето на Рода грейна, когато я видя, а после прие леко гузно изражение.

— Рода, да не би да си ходила при госпожа Оливър? — попита Ан.

— Всъщност да, ходих.

— Видя ли как те хванах.

— Какво искаш да кажеш — хванах? Хайде да се качим на автобуса. Ти нали имаше среща с онзи приятел? Мислех си, че поне ще те почерпи чай.

Ан замълча за миг — някакъв глас пропищя в ушите й.

— Не можем ли да вземем приятеля ти и да пием чай заедно?

Последва отговорът й — прибързан, без да го обмисли:

— Много благодаря, но трябва да излизаме с някакви хора.

Лъжа, при това толкова глупава. Изречена по най-глупавия начин, когато човек казва първото нещо, което му идва наум. Можеше спокойно да отговори: „Благодаря, но моят приятел вече е канен на чай.“ Това беше в случай, че не искаше Рода да е с нея — както всъщност си беше.

Странно защо беше така. Определено й се искаше да запази Деспард за себе си. Беше изпитала ревност. Ревнуваше от Рода. Приятелката й беше толкова умна, винаги готова да разговаря и толкова жизнена. Онази вечер майор Деспард като че ли я бе харесал. Но всъщност беше дошъл да види нея, Ан Мередит. Рода просто си беше такава — неволно я засенчваше. Да, тя определено не желаеше Рода да я придружи.

Само че беше объркала всичко с глупавото си притеснение. Ако беше направила всичко както трябва, сега можеше да пие чай с майора в клуба му или някъде другаде.

Рода я дразнеше, досаждаше й. А и защо беше ходила при госпожа Оливър?

Попита я:

— Защо ходи при госпожа Оливър?

— Ами нали ни покани?

— Да, но не съм очаквала да е сериозно. Тя сигурно кани всеки срещнат.

— Не е така. Беше страшно любезна, наистина. Подари ми една книга. Виж.

Рода я размаха.

Ан изрече с подозрение в гласа:

— За какво си говорихте? Не за мен, нали?

— О, колко сме самонадеяни!

— Остави това. Говорихте ли за мен, за убийството?

— Говорихме за нейните убийства. Сега пише една книга, в която има отрова в лучената плънка. Толкова е земна! И каза, че писането е страшно трудна работа. Каза още и как се оплитала в сюжетите, пихме черно кафе и ядохме тост — изрече Рода на един дъх, а после добави: — О, Ан, имаш нужда от един чай.

— Не, благодаря. Вече пих с госпожа Лоримър.

— Госпожа Лоримър? Не е ли… не беше ли и тя там?

Ан кимна.

— Къде я намери? Да не би да ходи у тях?

— Не. Срещнах я случайно на Харли Стрийт.

— Как ти се стори?

— Не зная. Стори ми се доста особена. Съвсем различна от онази вечер.

— Още ли мислиш, че тя го е направила? — попита приятелката й.

Ан помълча около минута, а после отговори:

— Не зная. Хайде да не говорим за това, Рода! Знаеш колко ми е неприятно да се говори за такива работи.

— Добре, мила. Как беше адвокатът? Сух и скучен като закон?

— Евреин, при това много добър.

— Чудесно. — Тя почака малко и додаде: — Как беше майор Деспард?

— Много мил.

— Хлътнал е по теб, Ан. Слушай какво ти казвам.

— Стига глупости, Рода.

— Добре, ще видим.

Тя започна да си тананика, като си мислеше: „Разбира се, че е хлътнал по нея. Ан е толкова хубава. Само дето е малко разглезена… Никога няма да тръгне с него на експедиции. Ами тя ще се разпищи, щом види змия… Мъжете винаги харесва жени, които не им подхождат.“

А на глас каза:

— Автобусът отива до гара Падингтън. Ще успеем да хванем влака в 4.48.