Шеста глава Трети убиец?

— Нищо не можах да изкопча от нея — каза Батъл. — И на всичкото отгоре ме постави на мястото ми. Личи си, че е от старото поколение — показва загриженост към останалите, но пък е високомерна като дявол! Не вярвам да го е направила, но никой не може да е сигурен в това! Явно в нея има много решителност. Какво имахте предвид с резултатите от бриджа, мосю Поаро?

Детективът ги постави на масата.


— Ами от тях може да се научи доста, не смятате ли? Какво търсим ние? Ключ към характер, при това не към един, а към четири. И можем да ги открием именно тук — в изписаните цифри. Да вземем първия робер. Вижте сам — спокойна игра, протича кратко. Цифрите са дребни и четливи, внимателно изваждане и събиране — резултатът е воден от госпожица Мередит. Играела е с госпожа Лоримър. Дошли са им карти и са спечелили. От следващия резултат не е много лесно да се проследи развоят на играта, защото майор Деспард е отмятал резултата още с писането. Но пък научаваме нещо за самия него — че е човек, който иска по всяко време да знае къде се намира. Цифрите са дребни и издават волеви характер. Следващият резултат е на госпожа Лоримър — тя и доктор Робъртс срещу другите двама. Било е истинска епопея и цифрите над чертата са се трупали от двете страни в истинска надпревара. Докторът наддава прекалено и те влизат; само че и двамата са първокласни играчи и никога не влизат по много. Ако пък наддаването на доктора накара и другата страна да се впусне в по-лекомислени обявявания, тогава идва ред на тежки контри. Вижте — тези цифри са от вътрешни с контра. Почеркът е много характерен — изящен, четлив и уверен. Ето и последния резултат — недовършеният робер. Виждате, че тук имаме образци от почерците и на четиримата. Бих нарекъл тези цифри доста крещящи. Липсват големи точки като в предишния робер. Вероятно защото докторът е играел с госпожица Мередит — тя играе предпазливо и наддаването на доктора я е накарало да се свие още повече! Навярно смятате моите въпроси за глупави? Уверявам ви, че не е така. Просто искам да науча повече за характерите на четиримата, а когато ги разпитвам за бриджа, тогава всеки отговаря с готовност.

— Изобщо не смятам въпросите ви за глупави, мосю Поаро — отвърна Батъл. — Твърде добре познавам работата ви, за да мисля така. Всеки си има своите методи, това ми е известно. Аз винаги предоставям свобода на моите инспектори — всеки от тях трябва сам да избере кой метод му приляга най-добре. Но сега не е времето да обсъждаме подобни въпроси. Да повикат момичето.

Ан Мередит имаше разтревожен вид. Тя се спря на прага, дишайки на пресекулки.

В поведението на комисаря Батъл изведнъж се появи нещо бащинско. Той стана и измести стола й така, че да не е обърнат право към него.

— Седнете, госпожице Мередит, моля ви, седнете. Не се тревожете. Зная, че всичко ви изглежда ужасно, но ви уверявам, че не е така.

— Струва ми се, че не може да се случи нещо по-лошо — едва изговори момичето. — Толкова е ужасно, толкова ужасно… Като си помисля, че един от нас… един от нас…

— Оставете мисленето на мен — любезно я прекъсна той. — А сега, госпожице Мередит, нека да запишем адреса ви.

— Уендън Котидж, Уолингфърд.

— Нямате ли адрес в града?

— Не, отседнала съм в моя клуб за два-три дни.

— А кой е вашият клуб?

— Дамският военноморски клуб.

— Чудесно. А сега, госпожице, добре ли познавахте господин Шейтана?

— Изобщо не го познавах добре. Винаги съм го смятала за ужасен човек.

— Защо?

— Защото си беше такъв! С тази ужасна усмивка! И как само се навеждаше над теб — сякаш иска да те ухапе.

— Отдавна ли го познавате?

— От около девет месеца. Запознахме се в един зимен курорт в Швейцария.

— Никога не бих допуснал, че е имал слабост към зимните спортове — изненада се Батъл.

— Само караше кънки. Беше чудесен кънкьор. Владееше много фигури и разни особени неща.

— А, това вече го разбирам. А след това виждахте ли се често?

— Ами доста често. Канеше ме на празненства и други забави. Беше много интересно.

— Но самият той не ви беше симпатичен?

— Не. От него ме побиваха тръпки.

Батъл попита внимателно:

— Но не сте имали някаква особена причина да се страхувате от него?

Ан Мередит вдигна огромните си и светли очи към него.

— Особена причина? О, не.

— Добре тогава. Да вземем тази вечер. Ставахте ли от мястото си изобщо?

— Мисля, че не. О, не! Май ставах веднъж. Разгледах картите на останалите.

— Но не сте се отдалечавали от масата, така ли?

— Не.

— Абсолютно ли сте сигурна, госпожице Мередит?

Бузите на момичето внезапно пламнаха.

— Не… не… Струва ми се, че се поразходих наоколо.

— Добре. Ще ме извините, госпожице Мередит, но се постарайте да казвате истината. Зная, че сте изнервена, а когато човек е изнервен, той е склонен да… е, да казва нещата така, както му се иска да бъдат. В крайна сметка това обаче не води до добро. Значи сте се разхождали наоколо. А ходихте ли до мястото, където седеше господин Шейтана?

Момичето помълча известно време, после каза:

— Честна дума, ама наистина честна — не си спомням.

— Да кажем, че може да сте ходили. Какво знаете за другите трима гости?

Тя поклати глава.

— Никога не съм ги срещала преди.

— Какво мислите за тях? Дали сред тези хора може да се намери убиец?

— Не мога да го повярвам. Просто не мога да повярвам. Майор Деспард го изключвам. Докторът според мен също не е — в края на краищата един лекар може да убие, когото си поиска по много по-лесен начин. С лекарство или нещо подобно.

— Значи, ако трябва да се спрете на някого, това е госпожа Лоримър, така ли?

— О, моля ви. Сигурна съм, че не може да е тя. Толкова е очарователна, толкова приятно се играе бридж с нея. Изобщо не те изнервя и не ти натяква грешките, толкова е добра.

— И все пак оставихте името й за накрая — каза Батъл.

— Само защото да намушкаш някого като че ли е по-скоро работа за жена.

Комисарят отново прибегна до своя фокуснически номер. Ан Мередит се дръпна назад.

— О, ужас! Трябва ли… да го докосна?

— Бих искал.

Той я наблюдаваше как предпазливо пое ножа, а лицето й се изкриви от погнуса.

— С това малко нещо… с това…

— Влиза като в масло — не без удоволствие изрече Батъл. — И дете може да го направи.

— Искате да кажете… Да не би да искате да кажете — огромните очи застинаха, — че аз съм могла да го извърша? Само че не съм. Защо ще го правя?

— Точно това искаме да узнаем — каза той. — Какъв е мотивът? Защо някой ще иска да убие Шейтана? Може да е бил чудак, но доколкото мога да преценя, не е заплашвал никого.

Дали в този момент тя не пое въздух по-дълбоко, дали не потрепна леко?

— Не е бил изнудвам или нещо подобно, нали така? — продължи Батъл. — Освен това, госпожице Мередит, нямате вид на девойка с гузна съвест.

Окуражена от топлото му отношение, за пръв път тя се усмихна.

— Вярно е. Нямам какво да крия.

— Тогава не се тревожете, госпожице Мередит. Предполагам, че след време отново ще трябва да ви зададем някои въпроси, но те ще бъдат от съвсем рутинен характер.

Той се изправи.

— Сега можете да си вървите. Полицаят отвън ще ви поръча такси. В никакъв случай не бива да си губите съня и да се тревожите напразно. По-добре вземете един-два аспирина.

Той я изпрати до вратата. Когато се върна, полковник Рейс го посрещна с думите:

— Батъл, вие сте изпечен лъжец! Изпълнихте бащинската си роля по ненадминат начин.

— Няма смисъл да губим повече време с нея, полковник Рейс. Или това дете е уплашено до смърт и тогава това би било жестоко, а аз не съм жесток човек и никога не съм бил. Или пък е голяма артистка и едва ли щяхме да постигнем нещо повече дори и да я държим тук цяла нощ.

Госпожа Оливър въздъхна и прокара ръка през бретона си, от което той щръкна нагоре и й придаде напълно пиянски вид.

— Знаете ли — каза тя, — сега вече вярвам, че тя го е направила! Цяло щастие е, че не се случва в роман. Хората не обичат младите красавици да правят такива неща. Въпреки това съм склонна да мисля, че тя го е направила. Вие как смятате, мосю Поаро?

— Аз ли? Аз току-що открих нещо.

— Нещо пак от резултатите ли?

— Да. Госпожица Ан Мередит е обърнала листа, разчертала го е и е използвала обратната му страна.

— И какво означава това?

— Това означава, че или далеч не е богата, или има вроден стремеж към икономия.

— Носи обаче скъпи дрехи — отбеляза госпожа Оливър.

— Поканете майор Деспард — каза комисарят.

Загрузка...