Карти на масата

Четвърта глава Първи убиец?

Еркюл Поаро, госпожа Оливър, полковник Рейс и комисар Батъл се намираха около масата в трапезарията. Беше час по-късно. Трупът вече беше огледан, фотографиран и изнесен. Специалистът по отпечатъците също си беше тръгнал.

Комисарят погледна към Поаро:

— Бих искал да чуя какво ще ми кажете, преди да влязат четиримата от другата стая. Според вас поканата тази вечер е криела някакъв замисъл, така ли?

Съвсем внимателно и подробно Поаро предаде разговора си с Шейтана в Уесекс Хаус.

Комисарят сви устни и почти подсвирна.

— Значи експонати, а? Убийци в плът и кръв, охо! Искате да кажете, че точно това е имал предвид, а не да се е пошегувал с вас?

Детективът поклати глава.

— О, не, в никакъв случай. Шейтана беше човек, който се гордееше с мефистофелското си отношение към живота. Беше изключително суетен. И същевременно глупав — затова е и мъртъв.

— Разбирам — отговори комисар Батъл и се замисли. — Вечеря за осем души и самия него. Ще рече четирима „детективи“ и четирима убийци, така ли?

— Невъзможно! — извика госпожа Оливър. — Абсолютно невъзможно. Никой от тези хора не може да е престъпник.

Батъл замислено поклати глава.

— Не бъдете толкова сигурна, госпожо Оливър. Видът на убийците и тяхното поведение почти не се различават от тези на останалите хора. Много често те изглеждат симпатични, скромни, възпитани и благоразумни.

— В такъв случай може да е само доктор Робъртс — отсече тя. — Още щом го видях и веднага разбрах, че не му е чиста работата. Инстинктът ми никога не ме лъже.

Батъл се извърна към полковник Рейс, който само повдигна рамене. Според него въпросът беше отправен към думите на Поаро, а не към подозренията на госпожа Оливър.

— Възможно е — каза той. — Възможно е. Това показва, че поне в едно отношение Шейтана е имал право! Все пак той само е можел да подозира тези хора в престъпление, но едва ли е бил сигурен. Възможно е да е бил прав както за четиримата, така и само за един от тях — но в крайна сметка се оказа прав за един и смъртта му го доказа.

— Един от тях е проумял играта. Така ли смятате, Поаро?

Детективът кимна.

— Покойният се радваше на определена репутация. Славеше се със своето опасно чувство за хумор, както и с липсата си на милост. Жертвата е помислила, че Шейтана е решил да се повесели и в сюблимния момент да я предаде на полицията — на вас! Тази жертва, независимо дали е той или тя, е сметнала, че домакинът разполага с неопровержими доказателства.

— А дали е било така?

Поаро сви рамене.

— Никога няма да разберем.

— Само доктор Робъртс и никой друг! — непоколебимо повтори госпожа Оливър. — Такъв радушен човек. Но убийците често са такива — това е маска! На ваше място, господин комисар, щях да го арестувам веднага.

— Едва ли щяхме да се колебаем, ако начело на Скотланд Ярд имаше жена — отвърна Батъл, в чийто иначе спокоен поглед проблесна шеговита искрица. — Но тъй като начело стоят само мъже, трябва да бъдем внимателни. Не бива да се бърза.

— Ох, тези мъже! — въздъхна тя и незабавно започна да съчинява наум статии за утрешните вестници.

— Трябва вече да ги повикаме — каза комисарят. — Не е хубаво да чакат твърде дълго.

Полковник Рейс понечи да стане.

— Ако желаете ние да си вървим…

Батъл се поколеба за миг и очите му срещнаха красноречивия поглед на госпожа Оливър. Той знаеше много добре какъв пост заема полковникът; Поаро бе работил с полицията много пъти; що се отнасяше до оставането на госпожа Оливър, това означаваше определено надхвърляне на пълномощията. Ала комисарят имаше добро сърце. Той си спомни, че жената бе загубила три лири и седем шилинга на карти, както и за достойното й поведение на губеща.

— Според мен — каза той — можете да останете всички. Само че ви моля никой да не ме прекъсва (той погледна към госпожа Оливър), нито пък да се споменава и дума за това, което току-що чухме от мосю Поаро. Това е била тайна на Шейтана и си е отишла с него. Разбрахте ли?

— Отлично — отвърна госпожа Оливър.

Батъл отиде до вратата и повика полицая, който стоеше на пост в коридора.

— Идете в малкия салон за пушене. Там е Андерсън с четирима гости. Помолете доктор Робъртс да дойде тук.

— Аз бих го оставила за накрая — обади се госпожа Оливър. — Искам да кажа в роман — добави с извинителен тон.

— В живота нещата стоят малко по-другояче — отговори Батъл.

— Известно ми е — рече тя. — Просто всичко е лошо скалъпено.

Доктор Робъртс влезе. Походката му явно бе по-загубила от скокливостта си.

— Що за дяволска работа, Батъл! — каза. — Извинете ме за израза, госпожо Оливър, но си е точно така. От професионална гледна точка това просто не е за вярване! Да промушиш човек, когато само на два-три метра от теб има трима души! — Той поклати глава. — Пфу! Не ми се ще да съм на мястото на убиеца! — На устните му се появи лека усмивка. — Какво мога да кажа или да направя, за да ви убедя, че не съм го извършил аз?

— Ами да започнем с мотива, доктор Робъртс.

Лекарят силно разтърси глава.

— Там всичко е ясно. Лично аз не съм имал никакъв мотив да пращам горкия Шейтана на оня свят. Дори не го познавах добре. Беше наистина забавен, просто невероятен човек. Имаше нещо ориенталско в него. Естествено, вие ще проучите нашите връзки — очаквам подобно нещо, не съм толкова глупав. Само че няма да откриете нищо. Не съм имал причина да убивам Шейтана, както не съм го и убил.

Комисарят Батъл кимна.

— Прав сте, доктор Робъртс. Прав сте, че трябва да проведа разследване. Виждам, че сте разумен човек. Какво бихте ми казали за останалите трима?

— Боя се, че не много. С Деспард и госпожица Мередит се запознах тук. Деспард ми беше известен — чел съм пътеписа му. Писал го е с доста въображение.

— Знаехте ли за познанството му с господин Шейтана?

— Не. Шейтана никога не е споменавал за майора. Нали ви казах, че бях чувал за него, но не го бях срещал лично. Госпожа Лоримър познавам съвсем бегло.

— Какво знаете за нея?

Робъртс сви рамене.

— Вдовица, сравнително заможна. Интелигентна и възпитана жена, първокласна бриджорка. Всъщност срещали сме се именно на бридж.

— Шейтана не е споменавал и за нея, така ли?

— Не.

— Хм. Това не ни помага много. А сега, доктор Робъртс, ще бъдете ли така любезен да понапрегнете паметта си и да ми кажете колко пъти ставахте от масата? И какво си спомняте за движенията на останалите?

Доктор Робъртс помисли няколко минути.

— Не е лесно — откровено каза той. — Що се отнася до мен, горе-долу мога да си спомня. Ставах три пъти, т.е. когато на три пъти бях мор, напусках мястото си, за да свърша по нещо. Веднъж отидох до камината и сложих дърва. Веднъж донесох напитки на двете дами. И веднъж си налях уиски и сода.

— А можете ли да ми кажете някакъв час?

— Боя се, че не съвсем точно. Струва ми се, че започнахме да играем към девет и половина. Някъде около час след това ходих до камината, малко по-късно занесох питиетата (на предпоследната ръка) и трябва да е било към единайсет и половина, когато си налях уиски и сода. Все пак тези часове са доста приблизителни и не мога да потвърдя тяхната точност.

— Масичката с напитките не беше ли от другата страна на господин Шейтана?

— Да. Всъщност на три пъти минах близо до креслото му.

— И при всеки от тези три пъти според вас той е спял, така ли?

— Така си помислих първия път. Втория път даже и не го погледнах. Третия път, струва ми се, само си рекох: „Как си спи този човек.“ Но не му обърнах по-сериозно внимание.

— Добре. А вашите съиграчи кога ставаха от масата?

Доктор Робъртс сбърчи вежди.

— Трудна работа. Струва ми се, че Деспард отиде да донесе още един пепелник. Ходи и до масата с напитките. Помня, че ходи там преди мен, защото ме попита дали искам и аз, а аз му отговорих, че имам още.

— А дамите?

— Госпожа Лоримър отиде веднъж до камината. Като че ли да види огъня. Май каза нещо на Шейтана, но може и така да ми се е сторило. Точно тогава играех много заплетен без коз.

— А госпожица Мередит?

— Тя със сигурност стана веднъж. Дойде и погледна картите ми — тогава ми партнираше. После погледна картите на останалите и се поразходи из стаята. Не мога да ви кажа какво точно е правила, защото не обърнах много внимание.

Комисарят замислено изрече:

— Така, както седяхте на масата, нито един стол ли не беше обърнат към камината?

— Действително всички бяха разположени някак си странично, а помежду ни имаше и голям бюфет китайска изработка, чудесно нещо. Много добре разбирам, че е било напълно възможно някой да намушка домакина ни. В крайна сметка, когато човек седне да играе бридж, той играе, а не се оглежда постоянно. Единствено този, който е бил мор, е можел да го направи. В такъв случай…

— В такъв случай убиецът е някой, който е бил мор — каза Батъл.

— Независимо от всичко — рече доктор Робъртс — за това е необходим голям кураж. Кой може да ти гарантира, че точно в сюблимния момент някой няма да погледне натам?

— Така е — съгласи се комисарят. — Рискът е голям. Което пък означава, че мотивът трябва да е бил много сериозен. Ако можехме да го узнаем — добави без никакво неудобство.

— Не се съмнявам, че ще го научите — каза Робъртс. — Нали ще прегледате книжката му. Може там нещо да ви подскаже мотива.

— Надяваме се — отвърна Батъл с мрачен глас, после изпитателно погледна лекаря. — Питам се дали сте готов да ми помогнете, доктор Робъртс? Можете ли да ми кажете личното си мнение — като на мъж.

— Разбира се.

— На кого от тримата се спирате?

Робъртс сви рамене.

— Не е нужно много да мисля, за да ви отговоря. Мисля, че е Деспард. Има вид на смел човек, освен това е свикнал да живее сред опасности, където трябва да се реагира светкавично. Той би рискувал. Според мен жените са извън играта, защото е нужна и малко повечко сила.

— Не чак толкова, колкото си мислите. Погледнете това.

Почти като фокусник Батъл измъкна дълъг и тънък нож, на чиято заоблена дръжка имаше скъпоценни камъни.

Лекарят се наведе напред и го пое с нескрито професионално възхищение. Докосна върха на острието и подсвирна.

— Я какъв нож! Какъв нож! Идеално оръжие за убийство. Влиза като в масло. Сигурно убиецът си го е донесъл.

— Не. Бил е на жертвата. Лежал е на масичката до вратата заедно с доста други предмети.

— Значи убиецът се е самообслужил. Цял късмет е да намери такова оръжие.

— Може и така да се каже — малко иронично додаде Батъл.

— Е, разбира се, за този клетник Шейтана не е било късмет.

— Нямах това предвид, доктор Робъртс. Просто исках да кажа, че на всичко това може да се погледне от друг ъгъл. Струва ми се, че именно ножът е внушил мисълта за убийство у нашия престъпник.

— Искате да кажете, че всичко е в резултат на мигновено решение, а не на предварителен умисъл? Че на убиеца му е хрумнало да го направи, когато е пристигнал тук? Ъ-ъ-ъ… какво ви кара да мислите така? — Той изгледа комисаря изпитателно.

— Просто идея — отвърна Батъл.

— Е, може и да сте прав — бавно добави Робъртс.

Комисарят се изкашля.

— Няма да ви задържам повече, докторе. Благодаря за помощта ви. Надявам се, че ще оставите адреса си.

— Разбира се. Глостър Теръс 200. Телефонът ми е Бейсуотър 23896.

— Благодаря. Може би скоро ще ви се обадя.

— За мен е удоволствие, по всяко време. Надявам се, че вестниците няма да раздухат много този случай — това може да поуплаши нервните ми пациенти.

Батъл се огледа за Поаро.

— Извинете, мосю Поаро. Ако имате някакви въпроси към доктора, надявам се, че той няма да възрази.

— В никакъв случай, моля ви се. Аз съм ваш голям почитател, мосю Поаро. Малките сиви клетки, ред и методичност — всичко това ми е известно. Сигурен съм, че ще ми измислите някой интересен въпрос.

Детективът разпери ръце по начин, който недвусмислено издаваше чужденеца у него.

— Не, не. Само искам да подредя подробностите в съзнанието си. Например колко робера изиграхте?

— Три — веднага отговори лекарят. — В четвъртия бяхме манш на манш, когато вие влязохте.

— Кой с кого си партнираше?

— В първия робер играхме заедно с Деспард срещу дамите. Биха ни, господ здраве да им дава. Направо ни прегазиха — на нас изобщо не ни дойдоха карти. Втория робер бяхме с госпожица Мередит срещу Деспард и госпожа Лоримър. Третият робер беше между мен и госпожа Лоримър срещу госпожица Мередит и майор Деспард. Хвърляхме карти всеки път, но това не промени въртележката. В четвъртия робер играхме пак заедно с Мередит.

— Кой победи и кой загуби?

— Госпожо Лоримър спечели всички робери. Госпожица Мередит спечели първия и загуби следващите два. Аз се задържах с малко отгоре, а госпожицата и майорът трябва да са загубили.

Поаро каза с усмивка:

— Любезният комисар поиска мнението ви относно личността на убиеца. Аз пък ще ви попитам какво мислите за тези хора като бриджори.

— Госпожа Лоримър е страшна — веднага отговори Робъртс. — Обзалагам се, че си докарва добри пари от бридж. Деспард също е добър — бих го нарекъл стабилен играч, играе съвсем интелигентно. За госпожица Мередит може да се каже, че играе само на сигурно — не прави грешки, но пък не е нещо кой знае какво.

— А вие, докторе?

Очите на Робъртс проблеснаха.

— Казват, че съм склонен да обявявам повече от това, което държа в ръката си. Но пък винаги си е струвало.

Поаро се усмихна. Доктор Робъртс се надигна.

— Още нещо?

Детективът поклати глава.

— Е, тогава довиждане. Лека нощ, госпожо Оливър. Запомнете добре случилото се — по-добре е от вашите мистериозни отрови, нали?

Лекарят напусна стаята с походка, която отново си бе възвърнала скокливостта. Ариадни го изчака да затвори вратата и изрече с горчивина:

— Да запомня! Как ли не! Що за неинтелигентен народ. Винаги мога да измисля по-добро убийство от истинското. Никога не съм имала проблеми със сюжета. Освен това моите читатели си умират по тайнствените отрови!