Карти на масата

Двайсет и втора глава Доказателство от Коумейкър

Комисарят се намираше в полицейския участък в Коумейкър.

Инспектор Харпър, малко позачервен, казваше със своя бавен и приятен девънширски акцент:

— Така беше, сър. Нямаше нищо подозрително. И докторът не каза нищо. Че и кой ще заподозре нещо? А и защо?

— Просто ми повторете отново фактите около двете шишета. Искам да ми стане ясно.

— Сироп от смокини — от това е било шишето. Изглежда го е пиела редовно. Другото шише е било с боя за шапки, което тя, или по-скоро младото момиче, нейната компаньонка, е използвала. Освежавала е една градинска шапка. Имало още доста боя, когато шишето се счупило и тогава самата госпожа Бенсън казала: „Сложи го в онова старо шише от смокиновия сироп.“ Това е ясно, защото го е чула прислугата. Младото момиче, госпожица Мередит, както и двете прислужнички — и трите го казват. Пресипали боята в шишето от смокинов сироп и сложили шишето на най-горната поставка в банята, където имало и други неща.

— Но не са го надписали?

— Не. Проява на невнимание, разбира се, така каза следователят.

— Продължавайте.

— В онази вечер покойната отишла в банята, взела шишето от смокинов сироп, напълнила си чашата и я изпила. Разбрала какво е направила и веднага повикали лекар. Той обаче бил при друг пациент и минало известно време, преди да дойде. Направили каквото трябва, но тя починала.

— И самата тя ли е мислела, че е случайност?

— О, да — всички мислели така. Ясно е, че някак си шишетата се разместили. Казаха, че може и прислужницата да го е направила, когато е бърсала прах, макар тя да се кълне, че не е.

Комисарят Батъл мълчеше и мислеше. Толкова лесна работа. Вземаш едно шише от горната поставка и го слагаш на мястото на друго. Изключително трудно е да се докаже кой може да го е извършил. Навярно се е пипало с ръкавици, а и без това последните отпечатъци щяха да бъдат от пръстите на жертвата. Да, толкова лесно, толкова просто. Но независимо от това — убийство! Идеалното престъпление. Но защо? Този въпрос оставаше без отговор — защо?

— Тази млада компаньонка, тази госпожица Мередит, тя наследи ли някакви пари от госпожа Бенсън? — попита той.

Инспектор Харпър поклати глава.

— Не. Нямало е и шест седмици от идването й. Доколкото зная, работата не беше от най-приятните. По принцип младите момичета не се задържаха там за дълго.

Батъл все още беше озадачен. Младите момичета не се задържали. Явно тази жена не е била лесна. Но ако Ан Мередит не се е чувствала добре там, тя е можела да напусне, както са правели нейните предшественички. Не е имало нужда да се убива, освен ако не става дума за някаква налудничава жажда за мъст. Той поклати глава. Предположението му се стори невероятно.

— Кой наследи парите на госпожа Бенсън?

— Не зная точно, сър. Сигурно племенници и племеннички. Но не са били много, особено като се разделят, а съм чувал, че главният й приход бил от една рента.

Значи тук нямаше нищо. Но все пак госпожа Бенсън беше мъртва. А Ан Мередит не му каза, че е била в Коумейкър.

В цялата тази история имаше страшно много бели петна.

Той направи още проучвания. Докторът беше категоричен — нямало причина да се мисли за друго, освен за нещастен случай. Госпожица… не си спомнял името й, иначе симпатично момиче, била много разтревожена. След него беше викарият. Той си спомни последната компаньонка на госпожа Бенсън — симпатично и скромно момиче. Винаги идвала на църква с господарката си. Госпожа Бенсън била малко трудна, дори направо доста строга към младите хора. Била малко от твърдите християнки.

Батъл опита и с още няколко души, но не научи нищо съществено. Почти никой не си спомняше за Ан Мередит. Беше живяла сред тези хора само няколко седмици и това е всичко — а личността й не се отличаваше с нещо особено, което да остави трайни спомени. Общото описание за нея бе това — едно симпатично момиче.

Докато за госпожа Бенсън нещата се очертаваха доста по-ясно. Самомнителна гренадирка със собствено чувство за справедливост, която се държала строго с компаньонките си и често сменяла прислугата. Определено несимпатична жена, но това бе всичко.

Независимо от това комисарят си тръгна от Девъншир с твърдото впечатление, че по силата на някаква неизвестна причина Ан Мередит умишлено бе причинила смъртта на своята работодателка.