Двайсет и пета глава Госпожа Лоримър проговаря

Денят беше сив и стаята на госпожа Лоримър имаше доста мрачен и безрадостен вид. Самата тя изглеждаше зле, както и значително по-състарена, отколкото по време на поел едното посещение на Поаро. Тя го поздрави с обичайната си усмивка.

— Много мило от ваша страна да дойдете така бързо, мосю Поаро. Зная, че сте зает човек.

— На вашите услуги, мадам — отвърна той с лек поклон.

Тя натисна звънеца до камината.

— Ще пием чай. Не зная на какво мнение сте, но според мен не е хубаво веднага да се впускаме в признания.

— Значи ще има признания, мадам?

Тя не отговори, защото точно в този момент прислужницата се отзова на позвъняването. След като момичето получи поръчката и излезе, госпожа Лоримър каза сухо:

— Навярно си спомняте думите си последния път тук — че ще дойдете, ако ви повикам. Подозирали сте причината, заради която бих ви повикала.

Тя замлъкна, защото прислужницата влезе с чая. Докато го разливаше, госпожа Лоримър поведе интелектуален разговор на светски теми.

Възползвайки се от една пауза, Поаро отбеляза:

— Научих, че сте пили чай заедно с госпожица Мередит онзи ден.

— Да. Виждали ли сте я скоро?

— Днес следобед.

— В Лондон ли е тя или вие сте ходили до Уолингфърд?

— С приятелката й бяха много мили и ме посетиха у дома.

— Приятелката? Не я познавам.

Поаро каза с лека усмивка:

— Това убийство като че ли сближи хората. Вие пиете чай с мадмоазел Мередит. Майор Деспард също прави опити да се сближи с нея. Само доктор Робъртс като че ли страни от всички.

— Срещнах го на бридж онзи ден — каза тя. — Беше си все същият веселяк.

— Увлечен от бриджа както винаги?

— Да. И пак с неговите чудовищни наддавания, като твърде често успяваше да се измъкне. — Тя помълча за малко, а после каза: — Виждали ли сте наскоро комисаря Батъл?

— Беше при мен, когато телефонирахте.

Като закри лицето си с една ръка, тя каза:

— Напредва ли?

— Добрият комисар може да не е от бързите, но пък винаги стига до края, мадам.

— Не зная — каза тя, като устните й се изкривиха в иронична усмивка. После продължи: — Той ми засвидетелства доста голямо внимание. Ровил се е в миналото чак до моминските ми години. Разпитвал е приятелите ми, говорил е с прислужниците — със сегашните и с някои предишни. Не зная какво се е опитал да открие, но съм сигурна, че не е успял. Можеше просто да приеме това, което му казах, защото е самата истина. Познавах Шейтана бегло. Срещнах го в Луксор, както вече казах, и познанството ни не се задълбочи. Това са фактите и комисарят едва ли ще може да открие нещо повече.

— Навярно не.

— А вие, мосю Поаро? Поразпитахте ли тук-там?

— За вас ли, мадам?

— Това имах предвид.

Дребният човечец бавно поклати глава.

— Нямаше смисъл.

— Какво точно искате да кажете, мосю Поаро?

— Ще бъда напълно откровен, мадам. Още от самото начало разбрах, че от четиримата в стаята на Шейтана онази вечер вие сте тази с най-хладния и логичен ум. Ако можех да заложа пари кой от четиримата би замислил убийство и би се измъкнал безнаказано, щях да избера вас.

Госпожа Лоримър повдигна вежди.

— Това за комплимент ли да го смятам? — сухо попита.

Поаро продължи, без да обръща внимание на думите й:

— За да може едно престъпление да успее, обикновено е необходимо предварително да се обмислят всички подробности. Трябва да се вземат предвид всички възможности. Времето да се планира прецизно. Да се подбере най-подходящото място. Доктор Робъртс може самоуверено да претупа престъплението; майор Деспард навярно би бил твърде благоразумен, за да го извърши; госпожица Мередит може да загуби самообладание и да се издаде. Вие, мадам, не бихте направили нито едно от тези неща. Вие сте хладнокръвна и спокойна, притежавате достатъчно решителност, а можете да бъдете и обладана от някаква идея, за да отхвърлите благоразумието като пречка — вие не сте жена, която ще загуби самообладание.

Тя помълча известно време, а на устните й се появи загадъчна усмивка. Най-сетне каза:

— Значи това е мнението ви за мен, мосю Поаро. Че аз съм жена, която може да извърши идеалното престъпление.

— Благодаря поне, че сте достатъчно любезна да не отхвърлите идеята.

— Намирам я за интересна. Значи според вас аз съм единственият човек, който би могъл да убие Шейтана, така ли?

Поаро изрече бавно:

— Само че има един проблем, мадам.

— Наистина ли? И кой е той?

— Навярно сте обърнали внимание на думите ми: „За да може едно престъпление да успее, обикновено е необходимо предварително да се обмислят всички подробности.“ Искам да помислите върху думата „обикновено“. Защото има и друг вид успешни престъпления. Не ви ли се е случвало да кажете изведнъж на някого: „Вземи камък и виж дали можеш да улучиш онова дърво“? И той бързо се подчинява, грабва камък, без да се замисля и учудващо често дървото е улучвано. Когато обаче се опита да повтори хвърлянето, вече не е толкова лесно, защото е започнал да мисли. „Толкова силно, не повече, малко надясно… малко наляво…“ Първият опит е бил почти несъзнателен — тялото се е подчинявало на мозъка също както и при едно животно. Eh bien, мадам, има такъв вид престъпление, извършено в момента, когато изневиделица изниква вдъхновение, някакъв гениален подтик те движи и не ти оставя време за размисъл. И именно на такова престъпление е станал жертва господин Шейтана. Някаква внезапна необходимост, гениален подтик, светкавично действие. — Той поклати глава. — А това, мадам, съвсем не е престъпление, което бихте извършили вие. Ако вие бяхте убили Шейтана, това би било предумишлено и планирано убийство.

— Разбирам. — Ръката й се люлееше, отблъсквайки горещината от огъня в камината. — Тъй като престъплението не е предумишлено, следователно не съм го извършила аз — така ли, мосю Поаро?

Той се поклони.

— Точно така, мадам.

— И все пак… — Тя се наведе напред и престана да движи ръката си. — Аз убих Шейтана, мосю Поаро…

Загрузка...