Карти на масата

Трета глава Партия бридж

Когато компанията се завърна в хола, там завариха приготвена маса за бридж. Сервираха кафето.

— Кой играе бридж? — попита господин Шейтана. — За госпожа Лоримър зная. И за доктор Робъртс. А вие играете ли, госпожице Мередит?

— Да. Само че не съм много добра.

— Отлично. А майор Деспард? Добре. Предлагам вие четиримата да играете тук.

— Слава богу, че ще играем бридж — подшушна Лоримър на Поаро. — При мен това вече може да се нарече болестно състояние, което все повече се влошава. Нямам никакво желание да ходя на вечери, където няма да се играе бридж след това, защото просто заспивам! Срам ме е да го призная, но си е така.

Хвърлиха карти, за да определят партньорите. Падна се госпожа Лоримър и Ан Мередит да играят срещу майор Деспард и доктор Робъртс.

— Жени срещу мъже — каза Лоримър, като заемаше мястото си и вече умело размесваше картите. — Какво ще кажете за синята колода, госпожице Мередит? Добре е да знаете, че държа на мнението си.

— Трябва непременно да спечелите — обади се госпожа Оливър, чиито феминистки чувства не издържаха. — Докажете на мъжете, че не могат да се налагат постоянно.

— Ами, няма никаква надежда за клетите момичета — подхвърли доктор Робъртс, като се зае да размесва другата колода. — Струва ми се, че вие раздавате, госпожо Лоримър.

Майор Деспард не бързаше да заеме мястото си. Той се бе втренчил в Ан Мередит така, сякаш току-що бе открил, че тя е забележително симпатична.

— Сечете, моля — нетърпеливо се обади госпожа Лоримър.

Той се сепна и като поднесе извиненията си, раздели на две колодата, която тя му подаваше.

Лоримър започна да раздава с опитна ръка.

— В съседната стая има още една маса за бридж — каза господин Шейтана.

Той се отправи към другата врата и останалите четирима го последваха в един неголям, но чудесно обзаведен салон за пушене, където ги очакваше маса за карти.

— Налага се да хвърлим чоп — каза полковник Рейс.

Домакинът поклати глава.

— Аз не играя. Бриджът не е сред игрите, които ми доставят удоволствие.

Другите запротестираха и заявиха готовността си да не играят, ала той прояви непоколебимост и в края на краищата те седнаха около масата. Двойките се оформиха така — Поаро и госпожа Оливър срещу Батъл и Рейс.

Шейтана остана край тях още малко. Той се усмихна мефистофелски, когато видя картите, при които Ариадни обяви две без коз, а след това безшумно се отправи към другата стая.

Играчите там бяха навлезли съвсем сериозно в играта и бързо обявяваха един след друг: „Едно каро“, „Пас“, „Три спатии“, „Три пики“, „Четири кари“, „Контра“, „Четири купи“.

Той ги загледа и устните му се разтеглиха в лукава усмивка.

После прекоси стаята и се настани в голямо кресло до камината. Внесоха поднос с напитки, който бе поставен на съседна масичка. Отраженията на пламъците танцуваха по кристалните запушалки.

Прочут майстор на ефектите, Шейтана бе направил така, че стаята да изглежда осветена само от камината. Малък лампион до креслото му светеше достатъчно, ако искаше да чете. Дискретно поставените лампи потапяха стаята по-скоро в сумрак, отколкото в светлина. Малко по-силна лампа имаше само над масата за карти, откъдето долитаха монотонните наддавания.

— Едно без коз — рече ясно и отчетливо госпожа Лоримър.

— Три купи — агресивно отговори доктор Робъртс.

— Пас — тихият глас беше на Ан Мередит.

Обаждането на Деспард винаги се предхождаше от кратка пауза. Впечатлението обаче беше не за човек, който мисли бавно, а такъв, който иска да е сигурен в думите си.

— Четири купи.

— Контра.

С лице, огряно от игривите пламъци, Шейтана се усмихваше.

Усмивката не слизаше от лицето му. Клепачите му леко помръднаха…

Явно доволен от организираното празненство, той се забавляваше.

— Пет кари. Манш и робер — каза полковник Рейс. — Чудесен партньор сте — обърна се той към Поаро. — Не вярвах, че ще успеете. Имахме късмет, че не тръгнаха с пика.

— Нямаше да промени кой знае колко нещата — обади се не без известно великодушие полицейският комисар Батъл.

Той бе обявил пики. Неговата партньорка, госпожа Оливър, имаше пика, но „нещо й бе подсказало“ да атакува спатия, като резултата от това бе катастрофален.

Полковникът погледна часовника си:

— Дванайсет и десет. Още една игра?

— Ще ме извините — каза полицейският комисар, — но аз съм свикнал да си лягам навреме.

— Аз също — обади се и Еркюл Поаро.

— Тогава да сметнем резултата — предложи Рейс.

Равносметката от петте робера за вечерта бе съкрушителна победа за представителите на мъжкия пол. Госпожа Оливър бе вътре с три лири и седем шилинга. Най-много бе спечелил полковник Рейс.

Госпожа Оливър умееше да губи. Тя се разплати с останалите без съжаление.

— Тази вечер всичко беше против мен — каза тя. — Случва се понякога. А само да знаете вчера какви прекрасни карти ми идваха. Три пъти поред имах по сто и петдесет от оньори.

Тя се надигна и взе бродираната си вечерна чанта, като в последната секунда, преди да вдигне ръка, за да отметне косата от челото си, се сети.

— Предполагам, че домакинът ни е оттатък — каза и се отправи към съседната стая, а останалите я последваха.

Шейтана се намираше в креслото си до камината. Играчите бяха погълнати от картите.

— Контра на пет спатии — казваше госпожа Лоримър с нейния хладен и рязък глас.

— Пет без коз.

— Контра на пет без коз.

Ариадни Оливър се приближи към масата им. Очертаваше се гореща схватка.

Комисар Батъл също застана до нея.

Полковник Рейс се насочи към домакина, следван от Поаро.

— Ние си тръгваме, господин Шейтана — каза Рейс.

Той не отвърна. С наведената си глава имаше вид на заспал човек. Рейс хвърли многозначителен поглед към Поаро, а после се приближи още повече. Внезапно възкликна приглушено и се наведе. Детективът мигновено се озова до него и погледна натам, накъдето сочеше полковникът — към нещо, което би могло да мине за някакво по-особено метално украшение на ризата, но което всъщност не беше такова…

Поаро се наведе, вдигна ръката на Шейтана и я пусна. Очите му срещнаха изпитателния поглед на Рейс и той кимна. Полковникът извика:

— Господин комисар, само за минутка.

Батъл се приближи. Госпожа Оливър продължи да наблюдава играта на пет без коз с контра.

Независимо от отпуснатия си вид полицейският комисар всъщност притежаваше доста пъргав ум. Веждите му подскочиха нагоре и още с приближаването си той попита тихо:

— Да не се е случило нещо?

Полковник Рейс леко кимна към притихналия домакин в креслото.

Докато Батъл стоеше наведен над него, Поаро замислено разглеждаше лицето на Шейтана. Сега то имаше глуповато изражение — долната му устна беше увиснала, нямаше го демоничното изражение…

Детективът поклати глава.

Батъл се изправи. Беше огледал, без да го докосва, това, което приличаше на метално копче в ризата на Шейтана. Той също вдигна безжизнената ръка и я остави да падне.

Сега беше изправен — трезв, способен и изпълнен с воинска решимост — готов да поеме контрол над ситуацията.

— Само минутка, моля — каза той.

Гласът му вече звучеше официално и прозвуча толкова различно, че всички от масата се обърнаха към него, а ръката на Ан Мередит замръзна над асото пика от мора.

— Със съжаление трябва да ви уведомя — рече той, — че нашият домакин, господин Шейтана, е мъртъв.

Госпожа Лоримър и доктор Робъртс скочиха на крака. Деспард се загледа натам и се намръщи. Ан Мередит пое дълбоко дъх:

— Сигурен ли сте, човече?

Доктор Робъртс, чиито професионални инстинкти се събудиха, прекоси стаята с онази подскачаща стъпка, характерна за лекарите при смъртен случай.

Батъл безцеремонно му препречи пътя.

— Почакайте малко, доктор Робъртс. Можете ли преди това да ми кажете кой е влизал и излизал от стаята тази вечер?

Лекарят се втренчи в него.

— Влизал и излизал? Не ви разбирам. Никой не е влизал и излизал.

Комисарят отмести погледа си.

— Вярно ли е това, госпожо Лоримър?

— Ами да.

— Нито дори икономът или друг от прислугата?

— Не. Икономът остави онзи поднос още като сядахме да играем и след това не се е появявал.

Батъл погледна Деспард, който кимна утвърдително. Ан проговори малко трудно, сякаш бе останала без дъх:

— Да… да, така е.

— Какво ви прихваща, човече? — нетърпеливо се обади доктор Робъртс. — Оставете да го прегледам — може просто да е припаднал.

— Не е припадък. Съжалявам, но никой няма да го докосне, докато не дойде съдебният лекар. Господин Шейтана е убит, дами и господа.

— Убит? — изстена Ан ужасено и същевременно недоверчиво.

Деспард гледаше пред себе си с празен поглед. Госпожа Лоримър изстреля въпроса си:

— Убит?

Доктор Робъртс възкликна:

— Боже господи!

Батъл поклати глава. В момента изражението му беше непроницаемо като на китайски мандарин.

— Прободен — обясни. — Това е причината — смърт от пробождане. — След тези думи той внезапно попита: — Някой от вас да е ставал от масата тази вечер?

Израженията и на четиримата се промениха и придобиха колеблив вид. На лицата им се изписаха страх, разбиране, слисване и ужас.

— Е?

Настъпи пауза, а после майор Деспард проговори тихо (вече се беше изправил и сега стоеше като войник на парад, обърнал своето издължено и интелигентно лице към Батъл):

— Струва ми се, че всеки от нас е ставал от масата — да си долее чашата или да сложи дърва в огъня. Лично аз ставах и заради двете. Когато ходих до камината, Шейтана спеше в креслото си.

— Спеше?

— Да, така ми се стори.

— Възможно е — каза Батъл. — Но е възможно също така вече да е бил мъртъв. След малко ще се заемем с това. А сега ще ви помоля да преминете в съседната стая. — После се обърна към човека до себе си: — Полковник Рейс, надявам се, че ще ни придружите, нали?

Рейс бързо кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, господин комисар.

Четиримата бавно преминаха през вратата.

Госпожа Оливър се отпусна в едно кресло в отдалечения край на стаята и тихо заплака.

Батъл вдигна телефона и се обади на някого. След малко каза:

— Полицията ще пристигне скоро. Натовари мен със случая. Съдебният лекар ще дойде след малко. Според вас, мосю Поаро, откога е мъртъв той? Лично аз бих казал малко повече от час.

— Не възразявам. Уви, няма кой да удостовери това с точност, няма кой да каже: „Този човек е мъртъв от един час, двайсет и пет минути и четирийсет секунди.“

Батъл кимна разсеяно.

— Той седеше точно пред камината, а това малко променя нещата. Повече от час, но не повече от два и половина часа — мога да се закълна, че лекарят ще каже точно това. Никой не е чул нищо, никой не е видял нищо. Удивително! Доста отчаяна постъпка. Спокойно е можел да извика.

— Само че не е извикал. Убиецът е имал късмет. Съгласен съм с вас, mon ami — наистина отчаяна постъпка.

— Имате ли нещо предвид относно мотива, мосю Поаро? Някаква идея?

Детективът изрече бавно:

— Да, струва ми се, че бих могъл да посоча някои съображения. Кажете ми, Шейтана намеквал ли ви е нещо по-особено за поканата тази вечер?

Комисарят го изгледа с любопитство.

— Не, мосю Поаро. Не ми спомена нищо. Защо?

Чу се звънецът на входа, последва и чукане по външната врата.

— Това са хората от полицията — каза Батъл. — Отивам да ги посрещна. После ще поговорим пак. Трябва да се заловя за работа.

Поаро кимна.

Батъл излезе от стаята.

Госпожа Оливър продължаваше да хлипа.

Поаро се приближи към масата за бридж. Без да докосва нищо, той огледа резултата от игрите, като един-два пъти поклати глава.

— Глупав човек! О, колко глупав човек — промърмори. — Да се облече като дявол, за да плаши хората. Quel enfantilage4!

Вратата се отвори. Влезе съдебният лекар с чанта в ръка. След него се показа местният инспектор, който говореше с Батъл. Влезе и фотографът. В преддверието стоеше униформен полицай.

Обичайната процедура при разследване на едно престъпление бе в пълен ход.