Кид

13

Клер беше пленница на Уолф от една седмица. Тя все още не можеше да преодолее шока от намирането на сина си сред диваците.

Тогава погледна малкото момче, седнало до един воин апах и разбра, че това е Джефри. Сигурна беше. Очите на момчето бяха зелени, като листата по дърветата. Никой апахе нямаше зелени очи! Привързаната му с лента коса бе намазана с някаква животинска мазнина, която я правеше доста по-тъмна от русия цвят, какъвто имаше преди три години. Деветгодишното му тяло беше мускулесто, както никога преди и почти толкова загоряло от слънцето, колкото и медния цвят на момчето апах до него.

— Това е моят син! — извика тя, сочейки към облеченото в кожи момче.

Уолф я възпря с ръце.

— Ела да се махнем оттук, Малката! Аз познавам родителите на това момче. Той не е твой син.

Клер се бореше, за да се освободи.

— Ти не разбираш. Това момче е моят син!

Уолф погледна детето, към което сочеше тя.

— Това е синът на Счупения Крак. Наричат го Белият Орел.

— Името му е Джефри — настояваше Клер. — Аз мислех, че е мъртъв. Сам ми каза — о, Сам! — Тя се задави от едно ридание на разочарование. — Ти си ме излъгал! Джеф не е бил убит. Откраднали са го.

Гърлото на Клер подпухна от радост и болка. Намирането на Джеф беше чудо, което тя не можеше да си представи. Искаше да попита сина си за всичко, което е правил през тези три години, откакто бяха разделени. И най-много от всичко желаеше да го прегърне и да почувства как сърцето му бие до нейното.

Момчето, което Клер посочи, се обърна и каза нещо на индианците до него, които се разсмяха.

Клер погледна Уолф.

— Какво каза той?

Уолф се намръщи.

— Ти не би искала да знаеш.

— Но аз искам. Какво каза той?

— Той се подиграваше на ръста ти. Каза, че от теб едва ли ще стане и една хапка за кучетата в лагера.

Клер обърна наранения си златист поглед към момчето и видя враждебността и недоверието в очите му. Тя почувства едно убождане в корема си, когато истината я оглуши. Това момче беше Джефри, но то не бе повече неин син. Детето, което отвърна на погледа й с такава враждебност и подигравка сигурно не си спомняше какво бяха споделили в миналото. Не беше възможно той да си я спомня и все пак да има такова отношение към нея, нали?

Тя помисли за момчето Трипли, което бе върнато на родителите му след четири години, преживяни с апахите. Джеймс Трипли хладнокръвно уби бялото си семейство. Клер реши, че може би Джефри нарочно не искаше да я познае.

Тя почувства, сякаш го загубва отново.

Клер погледна надолу към измазаната с глина кошница, която държеше в ръце. Болката в гърдите й бе толкова силна сега, седмица по-късно, както и в първия ден, когато се препъваше край тълпата тъмнооки непознати към потока, който тя и Уолф прекосиха, за да стигнат до селото.

Клер се отпусна на колене до потока и гледаше с невиждащ поглед течащата вода. През последната седмица животът й се преобърна с главата надолу. Трябваше отново да събере разбитите парчета от живота си по един разумен начин.

Защо Сам я беше излъгал за смъртта на Джефри? Как е могъл да я гледа всеки ден, притаил ужасната тайна в себе си? Тя се опита да си представи какво може да го е накарало да й каже, че Джефри е мъртъв. Очевидният отговор бе, че е искал да й спести болката от знанието, че синът й е може би жив сред диваците. Сам също видя клането, извършено от момчето Трипли. Но, Сам, извика тя към небесата над себе си, аз поне щях да се надявам!

Можеше ли да бъде по-лошо? Виж истината, която тя откри. Колко време е трябвало на Джефри, за да стане истински дивак? Ами ако го бяха намерили такъв и довели отново в света на белите? Щеше ли Джеф да е в състояние да живее, сякаш пленничеството му не е съществувало? Не, ако момчето Трипли представляваше пример за това.

Клер затвори очи при приемането на ужасната истина. Животът на Джеф сред индианците — които учеха децата си на изкуството да крадат и убиват безмилостно — можеше да го е променил завинаги. Тя се съмняваше, че този живот щеше някога да се изличи от паметта му.

Но ако това е истина, не беше ли също истина, че Джеф трябва да е съхранил някакъв спомен за нея и Сам? Клер се изправи пред сина си в онзи първи ден по начин, който не му даде възможност да я познае, без да трябва да се съобразява с реакцията на всички останали индианци. Може би, ако го бе доближила, докато е сам, щеше да се хвърли в прегръдките й.

Е добре, тази надежда може би беше прекалено голяма. Но сигурно само за три години Джеф не е забравил целия английски език, който научи като дете. Тя положително щеше да може да разговаря с него, да разбере дали е щастлив, дали е мислил за нея и Сам, дали някога се е надявал на спасение и се е отчайвал, когато то не е идвало. Тя наистина хранеше надежда, че ще намери начин да стигне до сина си.

Надежда. Каква могъща дума беше това! Тя даваше кураж на Клер да понася примитивното обкръжение наоколо, да посреща предизвикателствата, които непрекъснато се изпречваха на пътя й. И да има разум, за да ги преодолява.

Жената, която Уолф нарече Нощното Пълзене, я дръпна за ръкава на кожената дреха с ресни, която й дадоха да носи. Нощното Пълзене посочи към потока, към кошницата, която Клер все още притискаше до тялото си и после обратно към водата. Даже без думи, не бе трудно да се разбере какво иска да каже.

— Много добре — каза Клер. — Ще напълня кошницата. — Когато я напълни с вода и се изправи, старата жена започна да я дърпа към вигвама на Уолф. Клер я последва, забелязвайки за пръв път от пристигането си в селото, острите камъни и влажната от росата трева под обутите си в мокасини крака.

Внезапно всичко около нея оживя, сякаш някой подсили всички цветове, миризми и форми. Очите й потърсиха децата, смеещи се и играещи наблизо с един дървен обръч. Някак си я учуди откритието, че тези диви хора също започваха живота като играещи деца.

Клер дишаше дълбоко, вдъхвайки миризмата на готвено сушено месо и донесената от бриза миризма на конски тор от стадото коне, което знаеше, че сигурно пасе сред боровете. Всички тези миризми бяха познати и все пак малко чужди.

Тя изправи глава при тихите, гърлени звуци, идващи от група разговарящи жени, докато смилаха семена в каменни съдове. Предположи, че клюкарстват, както жените навсякъде разговаряха за своите домове и семейства, надежди и мечти.

Клер погледна нагоре към пухкавите облаци, носещи се по едно толкова синьо и светло небе, че просто очите я заболяха. Беше ли и у дома небето толкова голямо и брилянтно? Тя помисли, че сигурно е така, само че не го беше поглеждала от толкова дълго време, че сега й изглеждаше чисто ново.

Тя внимаваше къде стъпва, защото пътят бе осеян с камъни. Одраска се в тях няколко пъти и малките драскотини я учудиха, защото не чувстваше нищо — абсолютно нищо — от толкова дълго време, че всъщност сега прие болката като знак, че отново се завръщаше сред живите. Фактически, Клер не се беше чувствала така бодра от преди три години, когато научи, че синът й е убит от апахите.

Тя последва Нощното Пълзене до вигвама на Уолф. Там старата жена й показа къде да остави водата.

Клер никога преди не си представяше какъв може да е животът на една жена от племето Апахе, но през последната седмица доби една груба представа. Всеки ден научаваше по нещо ново. Нощното Пълзене й връчи една голяма кошница за товар и й посочи с жестове да я последва.

Клер разпозна тесните листа на растението юка, но не знаеше какво да прави с него. Старата жена пречупи крехкото зелено централно стебло, което още нямаше цветове и го постави в голямата кошница.

След като събраха известно количество растения, те се запътиха обратно към лагера, където жената показа на Клер как да бели стеблата и да ги реже на парчета. Те отнесоха юката до една широка и дълбока дупка, пълна с нагорещени камъни, които я превръщаха в огнище. Поставиха нарязаната юка върху камъните и я покриха с влажна трева. После дупката бе покрита с пръст, за да се изпекат растенията вътре.

Това беше само началото на работният ден. Клер отиде със старата жена, за да наберат лук и й помогна да свалят кора от жълтия бор и да изгребат сладкото вещество от вътрешната страна. Когато свършиха с това, започнаха да събират дърва.

Нощното Пълзене върза в сноп късите пръчки и клони от двете страни с кожена връв, оставяйки един клуп в средата. После показа на Клер как да пъхне главата и гърдите си в клупа, за да носи товара с дърва на гърба си.

Клер се възмущаваше от мисълта да стане товарно животно, докато не видя, че старата жена правеше същото с друг товар дърва.

Щом се върнаха в лагера, Клер получи отвратителната задача да одере няколко водни плъха и чифт прерийни кучета. Не че дрането й беше трудно. При мисълта, че след това животните щяха да бъдат изядени, й се пригади. С облекчение забеляза, че се готвеше също и сушено месо.

По-късно следобед показаха на Клер как да смени износените ходила на чифт кожени мокасини, които тя сметна, че принадлежат на Уолф. Докато откъсваше ходилата от украсените горни части на мокасините, тя се почуди за пръв път къде прекарваше деня си Уолф. През последната седмица Клер нямаше никакво свободно време, за да мисли за него. Даже и рядко го виждаше.

Тя можеше и да не го забелязваше, но обратното не беше вярно. Фактически, Уолф често проверяваше как се справя пленницата му. Но не се месеше в женската работа, която майка му я караше да върши. И отново бялата жена го изуми със силата и издръжливостта си.

Те се срещнаха отново за пръв път след тази седмица, лице в лице до огъня на вечеря. Докато дъвчеше парче сушено месо, Уолф попита:

— Как премина денят ти?

— Тежко.

— Добре е, че се учиш да вършиш женска работа.

— Защо?

Уолф се затрудни за момент. По-лесно беше да отговори на въпроса с въпрос.

— А защо пък не?

— Тъй като смяташ да ме размениш с Анабет, аз няма да остана достатъчно дълго тук, за да има това значение.

Устните на Уолф изтъняха.

— Може би. — Преди да може да стане каквато и да е размяна, той трябваше да намери Преследвания Елен. Това се оказа трудна работа.

— Докато съм тук, има нещо, което искам — каза Клер.

— Какво е то?

— Да науча езика ти. Ще ме научиш ли?

Сега дойде ред на Уолф да попита:

— Защо?

— Искам да мога да говоря със сина си. — И може би да го убедя да избяга с мен от това място.

Уолф остави долу месото и избърса мазнината от пръстите в бедрата си. Това бе навик, който всеки апах следваше, за да нахрани по този начин краката си и така да ги поддържа силни за бягането.

— Аз говорих със Счупения Крак. Той казва, че е нямало жена наблизо до каньона, където е намерил Белия Орел.

— Аз си бях в къщи. Синът ми беше с баща си.

— Ти нямаш мъж, който да споделя одеялата ти.

Клер рязко обърна глава.

— Откъде знаеш това?

— Аз погледнах във всеки прозорец на къщата до голямата скала, за да намеря Преследвания Елен. Ти спеше сама.

— Мъжът ми бе неотдавна убит от бандити.

— Значи нямаш мъж, който да ловува за теб и да те предпазва от враговете ти?

Клер пое дълбоко въздух.

— Не. Нямам мъж. Всичко, което ми остана е земята, където живеех със съпруга си. И сега синът ми.

— Ти нямаш син — каза Уолф с твърд глас. — Сега Белият Орел има нови майка и баща.

— Но той е мой син — извика Клер.

— Достатъчно! Той е един апах! Ти няма да ме учиш.

Уолф присви очи. Даже Преследваният Елен не смееше така да му противоречи. Един воин апах не приемаше заповеди от никого — нито от мъж, нито от жена.

— Ако трябва да остана тук, ще бъде по-лесно, ако говоря езика — изтъкна Клер. — Моля те.

Уолф се поколеба. Да удовлетвори молбата й означаваше да прекарва повече време с нея. Мисълта да седне до нея и да гледа в златистите й очи, докато я учи на думите от езика апахе, описващи неговия свят, причини едно стягане в тялото му. Изкушаваше се да й откаже, да избегне ситуацията, защото не се чувстваше удобно в нея. Но това означаваше да признае пред себе си странната власт, която тя имаше над него. И това той не можеше да направи.

— Ще стане както ти искаш, Малката — каза той накрая. — Аз ще те науча на думите.

Клер сключи длани между коленете си, за да не почне да ръкопляска. Сега имаше шанс да стигне до Джефри. Щом веднъж научеше думите…

— Кога можем да започнем? — попита тя.

— Остави ме да се храня на спокойствие, жено.

Клер сведе очи, не искайки той да забележи триумфа й. Насили се да хапне малко сушено месо и даже малко от печената юка, за чието приготвяне помогна и тя се оказа не най-вкусният зеленчук, но не и най-лошият, който беше опитвала.

Те почти привършваха вечерята си, когато чуха писъци и викове, последвани от още писъци. Изглеждаше, че шумът се приближава към тях. Клер се вгледа в мрака, за да открие някакъв знак за причината на тази суматоха. Получи отговор под формата на едно животно на черни и бели ивици, което фактически претича през краката й.

— Недей…

Каквото и предупреждение щеше да даде Уолф, то се изгуби във вика на Клер.

— Скунк! — Тя подскочи нагоре и подплаши животното, което вдигна опашка и я изпръска със струя течност. В сенките някой рязко се спря и се отказа да преследва скункса по-нататък, защото животното вече остави вонящата следа след себе си. Като подарък за Клер.

Клер се задави от отвратителната миризма, която я покриваше от глава до пети.

— Това е Пакостникът!

— Голям пакостник — сопна се Клер. Тя изглежда не можеше да си поеме и глътка въздух, която да не я задушава.

— Пакостникът! — каза Уолф отново.

Внезапно едно шестгодишно момче се появи пред Уолф усмихнато до уши.

— Ти ли ме извика?

— Няма нищо смешно — скастри го Уолф. — Ти ли пусна това животно в лагера?

Усмивката изчезна и се смени с недоволна физиономия.

— Това беше само един малък скункс.

Носът на Уолф го защипа, когато усети идващата от бялата жена воня.

— Той беше достатъчно голям — измърмори Уолф.

— Правилно ли те чух? — Клер държеше дрехите си далеч от тялото, сякаш това щеше да попречи на ужасната миризма да се пропие в кожата й. — Наистина ли това дете умишлено е подгонило този скункс към мен?

Уолф въздъхна. Пакостникът заслужаваше името си. За такова малко дете той причиняваше твърде голям хаос в лагера.

— Махай се, Пакостнико! Не те искаме тук.

Въпреки че беше ядосана на детето за това, което се случи, Клер не можа да не забележи как момчето замръзна, когато Уолф заповяда да си отива. Но не се чувстваше съжаление във вдигнатата му брадичка и стиснатата челюст, когато то изгледа Уолф, а после се обърна и изтича в тъмното.

— Ела, аз ще те отведа до реката, за да се измиеш. Миризмата няма да изчезне напълно, но поне ще можеш да дишаш отново.

Клер го последва с благодарност до потока. Тя не можа да се въздържи да не попита:

— Къде са родителите на момчето? Не могат ли да му забранят да прави такива неща?

— Майка му е мъртва. Баща му… Момчето е като мен. Няма баща.

— Умрял ли е?

Уолф поклати глава.

— Майка му е спала с твърде много мъже. Пакостникът има много бащи.

Клер беше объркана.

— Аз не разбирам. Как може едно момче без баща да има много бащи?

— Всеки мъж, който е споделил одеялата с майката на Пакостника е помогнал за създаването му. По някоя част от всеки мъж може да се намери в момчето. Той има моите очи — каза Уолф.

— Твоите очи? Ти също си спал с майка му?

Уолф кимна.

— Аз съм един от неговите бащи. Мнозина твърдят, че са взели участие при създаването му.

Клер си спомни тъмнокафявите очи на момчето. Те не бяха толкова черни, като тези на Уолф, нито така широко поставени. Но наистина, погледът им беше същият като неговия — пронизващ и непокорен.

— С кого живее Пакостникът? Кой се грижи за него? — попита Клер.

Уолф сви рамене.

— Той се храни там, където има излишна храна. Спи в един вигвам накрая на селото.

— Искаш да кажеш, че никой не иска да има нищо общо с момчето — а само с части от него — обвини го Клер. — После осъзна казаните от Уолф думи, че момчето било като него.

— Така ли беше и с теб? По този начин ли си израснал сам?

— Аз имах майка.

Клер се опита да си представи дали имаше някаква разлика и ако наистина бе така, доколко съществена. Тя погледна Уолф с нови очи. Изгнаник ли е бил и той, като това дете, принудено да прави поразии, за да бъде изобщо забелязано? Гордо и непокорно, когато единственото внимание, което получаваше, бе един вик: „Махай се и ни остави сами!“

Сърцето й се отвори за Пакостника. И за Уолф. Въпреки че бяха апахи. Въпреки че тези хора откраднаха сина й. Трудно й беше да мрази всички апахи, когато се превърнаха в отделни личности. Като Нощното Пълзене. И Пакостникът. И Уолф. И собственият й син, Белият Орел.

— Можеш да се съблечеш ей там — каза Уолф. — По-късно дрехите ти трябва да се заровят.

Клер се плъзна зад храстите, които Уолф й показа и с благодарност свали кожената дреха. Сега не беше време за фалшива скромност. Тя не можеше да дочака да се отърве от смърдящите дрехи. Нощта бе тъмна. Тя й стигаше за наметка.

Освен това, Уолф каза, че не я желае.

Такива бяха думите му, но Клер си спомни, че тялото му реагира по друг начин. Той можеше да я има гола по всяко време през изминалата седмица, като просто го поискаше. Но не го направи. Остави я на спокойствие да върши женската работа.

Нито пък беше бита, измъчвана или притеснявана по някакъв друг начин.

Клер се усмихна тъжно. Както вонеше сега, бе малко вероятно някой мъж да пожелае да стои близо до нея. Най-малкото още няколко дни.

Когато тя се съблече, излезе иззад храстите, потопи се в студения поток и пъхна глава под водата. Щом излезе на повърхността, можеше отново да диша.

Беше толкова тъмно, че гласът на Уолф сякаш се чуваше от нищото.

— Изтрий се с пясък — посъветва я той. — Това ще помогне за изчезването на миризмата.

Клер се пресегна долу, събра шепа пясък и започна леко да разтрива с него кожата си.

— Аз ще се върна след малко.

— Почакай! Къде отиваш? — Но него вече го нямаше. Клер се разсмя. Тя беше напълно гола по средата на едно индианско село и единствените дрехи, които можеше да облече, воняха на скункс. Използва отсъствието на Уолф, за да се изчисти колкото се може по-щателно. Когато свърши, почувства цялото си тяло охлузено от студената вода и грубия пясък.

Тя се разтрепери. Предположи, че Уолф е отишъл да й донесе някакви дрехи. Какво толкова го забавяше?

— Ти си много красива.

Клер замръзна на място. Тя бе излязла от водата, защото въздухът беше по-топъл и стоеше притисната до една от тополите, растящи край потока. Постепенно различи силуета на индианеца, застанал на няколко крачки от нея. Кожата върху ръцете й настръхна. Но не от студ. Заради…

Предчувствие. Страх. Вълнение. Многото емоции, които я обзеха, оставиха Клер без дъх.

— Донесе ли ми нещо да облека?

— Да. Донесох ти и още нещо, което мисля, че може да помогне. — Той направи крачка към нея.

— Не се приближавай повече.

Той направи още една крачка.

Тя нямаше къде да отиде, нямаше къде да избяга. Сърцето й силно туптеше. Усети едно странно къркорене в корема си.

— Не се страхувай, Малката. Аз няма да те нараня. — Думите му бяха успокояващи, а гласът — тих и мелодичен. Но той продължи да се приближава.

Луната се показа и Клер можа да види блестящите му очи в тъмнината. Той стоеше пред нея без изобщо да я докосва. Клер можа да почувства топлината му. Тя се отдръпна, когато той протегна ръка. Но вместо пръстите му, почувства нещо студено и гладко до кожата си. Той започна да го втрива в раменете й, покрай нейната ключица и надолу по гърдите.

— Какво е това? — успя да попита тя.

— Чубрица.

Миризмата й беше почти толкова силна, колкото и другата, пропита в кожата й, но много по-приятна. Клер постави ръката си върху тази на Уолф, за да спре движението, което й причиняваше такива тревожни усещания.

Уолф изтърси чубрицата от ръцете си и взе още от една кожена кесия, която висеше на колана му. Той смачка листата с могъщите ли длани и след това раздели ароматната зеленина в двете си шепи.

Започна отново от раменете й, натискайки достатъчно силно, за да може билката да изпусне аромата си в кожата й. От раменете ръцете му се придвижиха навътре върху гърдите й. Когато стигнаха корема, дланите му се плъзнаха в противоположни посоки, всяка търсеща по една бедрена ябълка и после се обърнаха надолу точно до гнездото от косми над бедрата й.

Клер затаи дъх. Помисли, че и той направи същото.

Вместо да продължат надолу, ръцете на Уолф се плъзнаха около страните и накрая върху бутовете й. Сега ръцете му напълно я заобикаляха и Клер никога не бе изпитвала такова напрежение като сега.

Тя чувстваше всяко движение на Уолф. Тялото му беше напрегнато. Един мускул на челюстта му подскачаше. Въпреки студената нощ, тънък слой влага блестеше върху кожата му на лунната светлина. Тъмните му очи бяха присвити и ноздрите разширени.

Клер разпозна бавните, внимателни движения на едно животно, притиснало плячката си и решаващо кога да направи скока, с който щеше да довърши лова си.

Клер трябваше да си поеме въздух или да умре. Потресаващо беше да го признае, но тя бе толкова възбудена, колкото и мъжът пред нея. И ужасното нещо бе, че тя разбра, че намерението му, когато той започна да разтрива тялото й с чубрицата, не е да я прелъсти. Но резултатът се получи точно такъв.

Тя усети момента, в който и той разбра истината в ситуацията. Остави въздухът да излезе от дробовете й, после се протегна и постави върховете на пръстите си върху гърдите му, за да го спре. Или поне така й се струваше.

Топлината на неговата плът, меката кожа над оплетените мускули я привличаха, така че ръката й се придвижи със същата бавна ласка като неговата ръка. Тя премина през едно мъжко зърно, което се стегна в твърда пъпка и после надолу по твърдия като дъска корем, който несъзнателно потрепна при докосването й.

Клер потрепери от вълната желание, която я заля, заплашвайки да подкоси коленете й. Тя не знаеше каква магическа паяжина беше изплел той, не разбираше как може да желае един мъж, който я е отвлякъл и я държеше като пленница.

Но го желаеше.

Тя не се опита да разбере какво става. Не се съпротивляваше на това. Ако индианецът я желаеше, тя беше негова. Всичко, което оставаше да се види, бе дали той щеше да приеме подаръка, който тя му предлагаше.

— Уолф?

Тя почувства как той потръпва под ръката й. Очите му бяха с натежали клепачи, а дишането накъсано. Огънят, който гореше в нея, не го остави безразличен.

Той придвижи чубрицата нагоре по гърба й, притискайки телата им по-близо едно до друго. Чувството за гладката му, гореща плът срещу гърдите й беше такова прекрасно усещане, че й се стори почти непоносимо.

— Уолф?

Той рязко отстъпи назад с развълнувани гърди и напрегнато тяло. Обърна се и направи няколко крачки встрани, след това се върна с кожите и й ги подхвърли.

— Облечи това.

Клер почувства много неща, когато Уолф я отблъсна. Унижение. Гняв. Облекчение. Съжаление. И пак гняв. Играеше ли Уолф някаква сложна игра с нея? Но един поглед към пулсиращата вена на слепоочието му, към неговите напрегнати рамене и бедра я убеди, че и той беше споделил лудостта, която я обзе.

Клер стъпи в полата с ресни и завърза връзките на кръста си, след това облече ризата през глава и я завърза отпред. Можеше да каже даже в тъмнината, че дрехите бяха направени майсторски. Пръстите й се движеха по сложните украшения от игли на бодливо свинче.

Можа да почувства очите му върху себе си, които я галеха, докато дланите й приглаждаха меката кожа над тялото.

Уолф измърмори нещо, което тя не разбра.

— Какво каза?

За момент си помисли, че той нямаше да й каже. Но Уолф повтори бавно думите на езика апахе.

— Какво означава това? — попита тя.

— Това е първият ти урок — каза той. — Човек не трябва да желае това, което не може да има.

Той се обърна и се отдалечи, оставяйки я да стои там.

На Клер й трябваше малко време, за да разбере значението на казаното от Уолф. Тя бързо видя недостатъка в думите му. Нямаше кой да попречи на Уолф да вземе това, което искаше. Освен самият той.

„Къде си ти, Джейк, чудеше се тя. Знаеш ли вече, че ме няма у дома? Търсиш ли ме? Намери ме скоро. Моля те, намери ме скоро!“