Кид

14

Джейк търсеше една жена, но това не беше Клер. Анабет изчезна в тъмнината и му отне почти цял час, за да я намери, въпреки че беше на кон, а тя пеша. Когато настигна Анабет, Джейк скочи от седлото и тръгна до нея, водейки коня след себе си.

Пистолетът на Уат все още висеше в ръката й, Той се пресегна надолу, взе го от нея и го хвърли колкото можа по-надалеч. Тя отново бе негов затворник.

— Ти си луда, знаеш ли това, Кид?

Анабет засия от присъствието на упорития мъж, който отново я намери.

— Защото не можах да убия един невъоръжен човек ли? Не ми издържаха нервите.

— Ти просто не си един хладнокръвен убиец, Кид. Няма от какво да се срамуваш. — Джейк постави ръка рамото й една абсолютно братска ръка и веднага усети меката плът под пръстите си.

Неговото докосване можеше и да е братско, но чувствата му, за нещастие, не бяха. Но точно сега нямаше време да се мисли за нищо друго, освен да се отдалечат на мили от бандитите, които Джейк беше сигурен, че ще ги последват.

— Ранкин и другите двама ще ни настигнат много скоро. Ако тази твоя долина е толкова добре скрита, както казваш, аз бих предложил да се насочим натам.

— Предпочитам да отида сама.

Гласът на Джейк стана по-твърд.

— Нямаш избор. Трябва да се разреши малкият проблем със златото на Сам.

Анабет му хвърли един поглед. Но далечният звук от подкови не й даде възможност да каже това, което искаше.

Джейк се хвърли на седлото и подаде ръка на Анабет.

— Ела, Кид. Трябва да се махаме оттук.

Анабет протегна ръка, хвана неговата и той я издърпа горе зад себе си.

— Дръж се здраво. Ще трябва да бягаме.

Анабет хвана Джейк за кръста и го сграбчи здраво, когато жребецът хукна в галоп. Препускаха така няколко мили, след което преминаха в тръс, после отново препуснаха и все в посока на долината. Бандитите останаха по следите им през цялата нощ.

Анабет помисли да измъкне револвера на Джейк от кобура и да поиска свободата си. Спря я разбирането, че ако го оставеше в тази суха местност без кон и оръжие, той или щеше да умре от жажда, или преследващите ги бандити щяха да го убият. Така че тя язди с него през нощта, разкъсвана от мисълта, че чувствата й към Рейнджъра я принудиха да постави неговата съдба пред своята.

Както бяха принудени да яздят заедно, Анабет чувстваше Джейк по начин, по който би предпочела това да не става. Неговият корем, върху който се намираха сплетените й длани, беше твърд и мускулест. Тя положи бузата си върху гърба му и почувства свиването и местенето на сухожилията и костите.

Постоянната им близост й причини едно странно напрежение дълбоко в корема, което ставаше все по-лошо с течение на времето. Усещаше гърдите си пълни и напрегнати, и само като се притискаше към Джейк можеше да облекчи любопитната болка в тях.

Джейк накрая спря на зазоряване след цяла нощ, през която мислеше, че ще се пръсне от желание за жената, която се притискаше до него, Той прехвърли крак през шията на коня, за да слезе от него и после се протегна нагоре, зала помогне и на Кид. Трябваше да я държи на ръка разстояние, но вместо това я плъзна долу по цялата си дължина.

Което се оказа една голяма грешка.

Стресната, тя гледаше надолу към него, към очевидното доказателство за неговата възбуда и след това срещна погледа му с широко отворени сини очи, които изглеждаха едновременно твърде невинни и твърде знаещи.

— Би трябвало два пъти да помислиш, Кид, преди да гледаш така някой мъж — каза той с накъсан глас.

— И ти ли го чувстваш?

— Да чувствам какво?

— Нещо като болка. Тук. — Тя протегна ръка надолу и я постави върху утробата си.

Джейк се засмя и изстена едновременно.

— В мен гори огън, готов да те изгори, Кид.

Едно малко възклицание се отрони от устните на Анабет, когато Джейк хвана ръката й и я постави върху твърдата дължина, сигнализираща неговото желание.

— Боли ли това? Както аз го чувствам? — попита тя.

Джейк не можеше да си представи такава невинност, която можеше да зададе подобен въпрос. Но също така не можа да се въздържи да не отговори.

— Искаш ли да премахна тази болка?

— Можеш ли?

Един груб смях излезе от Джейк.

— Попитай ме отново, когато не бягаме, за да си спасим кожите, Кид. — Той знаеше, че прави грешка, но не можеше да я пусне, без да я докосне поне веднъж. Постави ръка на корема й и видя как очите й се затвориха, докато плъзваше ръката си надолу към процепа между краката й.

Джейк почувства как пулсът му подскочи, когато тя разтвори крака, за да направи място за него. Тя се пресегна и го хвана за ръцете, за да не падне, докато извиваше цялото си тяло срещу ръката му.

Тихият, шепнещ звук, който тя издаваше, докато ръката му се движеше по нея, причини едно ответно напрежение в неговите слабини. Той плъзна ръце по корема й и встрани, за да обхване бутовете й, а после я дръпна силно срещу себе си.

Котешкият звук, който тя издаде, докато твърдостта му се притисна към нейната мекота, предизвика ответен стон от гърлото му.

— Кид, заради теб ще убият и двама ни.

— Опасно ли е? — попита тя.

Само защото не увеличаваме разстоянието между нас и бандитите по следите ни. Трябва да спрем, Кид.

— Но то е много приятно — протестира Анабет. Ръцете й се плъзнаха нагоре по ръцете на Джейк до раменете му, после се пъхнаха в косата на тила му.

Джейк потръпна от могъщата реакция на тялото си от докосването й. Погледна надолу в сините очи, тъмни от желание и устните, на които не можеше да устои.

— Кид.

Цялото тяло на Анабет потръпваше от очакване, когато Джейк наклони глава. Устните му бяха влажни и топли. Тя почувства разочарование, когато той започна да вдига главата си, но след момент Джейк се върна за още. Този път той целуна само горната й устна и след това долната. Накрая езикът му премина между тях и когато тя въздъхна от удоволствие, проникна вътре в устата й.

Анабет никога не си бе представяла такова сливане на устни и езици, което позволи на Джейк да усети вкуса й, както и на нея да вкуси в отговор неговия. Езикът му се плъзгаше навътре и навън от устата й, като я дразнеше и я оставяше с желание за още. Дланите му държаха бедрата им слети и Анабет посрещна лекия му натиск, като реагира на нуждата на тялото си за по-голяма близост.

Атаката дойде без предупреждение.

Силни ръце откъснаха Джейк от Анабет и се впиха в гърлото му. Джейк препъна нападателя си и двамата паднаха на земята, всеки хванал за гърлото противника си. Двамата мъже ръмжаха от усилията при борбата и се задавяха от прахта, който вдигаха.

В сивия полумрак преди изгрева, Анабет само след секунда разбра с кого се бореше Джейк.

— Уолф! О, не, Уолф! Спри!

Глухи за присъствието й, двамата мъже бяха сключени в смъртна схватка. Хвърчаха юмруци. Пукаха пръсти. Удряха се глави. Когато ножът се появи в ръката на Уолф, Анабет разбра, че трябва да направи нещо, за да не се убият един друг.

После над главите им прозвучаха изстрели, двамата мъже замръзнаха и погледнаха нагоре към жената, която държеше оръжието на Джейк насочено срещу тях.

— Ставайте и двамата! — заповяда тя с леден глас.

Двамата мъже се отдръпнаха един от друг и се изправиха, с разтворени крака и квадратни рамене, гледайки се леко наведени напред и готови да започнат борбата отново, когато това малко препятствие бъдеше отстранено.

— Защо си с този мъж? — попита Уолф на езика Апахе. — Ти си моя!

Анабет настръхна. Тя отговори на същия език:

— Аз не съм твоя собственост! Или негова! Той ме спаси от онези, които искаха да ме убият.

— Затова ли му позволяваш да те прегръща? — изрева той.

Анабет не можеше да направи нищо, за да спре изчервяването, което оцвети бузите й. Нито пък можеше да каже нещо, което щеше да задоволи Уолф, така ядосан, както беше. Затова тя не каза нищо.

— Ти ще дойдеш с мен — заповяда Уолф на английски.

Когато той протегна ръка за нея, ръката на Джейк се стовари върху китката му.

— Не я докосвай.

— Тя ми принадлежи — каза Уолф през стиснатите си зъби. — Аз ще ти върна жената, наречена Клер.

Сърцето на Джейк спря.

— Какво? Ти имаш Клер?

Уолф се ухили и освободи ръката си.

— Аз я оставих да спи в моя вигвам. Ти можеш да я получиш в замяна на Преследвания Елен.

Един мускул подскочи върху челюстта на Джейк, докато той скърцаше със зъби. Изборът, който индианецът му предложи, изобщо не беше избор.

— Как си хванал сестрата на Джейк? — попита Анабет. — Какво прави тя в селото ти?

— Аз дойдох до къщата на белия човек, за да те взема — и взех нея по погрешка — каза той.

— Ти би ме взел против волята ми? — Анабет не можеше да повярва.

— Твоето място не е при белите хора. Ти си моя — каза Уолф, сякаш това обясняваше всичко. Колкото се отнасяше до него, наистина бе така.

— Ами, ако аз не искам да ти принадлежа? — попита тя. — Ами, ако предпочитам да бъда с него? — Анабет кимна към Джейк.

— Тогава аз ще го убия. И ще те взема със себе си — каза Уолф.

— Тя няма да ходи никъде, където не иска да отиде — каза Джейк.

Уолф прехвърли пронизващия си поглед върху белия човек.

— Тогава ти никога няма да видиш сестра си отново.

— Само докосни сестра ми и ако трябва да загубя целия си живот, за да те намеря, ще го направя — каза Джейк. — Искам Клер обратно. Недокосната.

— Тогава ще трябва да убедиш Преследвания Елен да дойде с мен — каза Уолф.

— Аз няма…

Изстрели прекъснаха Джейк. Той залегна и видя, че бандитите ги бяха настигнали. Той изруга под нос. Когато се обърна, индианецът си беше отишъл. И Анабет с него.

Или така помисли той. Когато Джейк яхна коня си и го пришпори, той разбра, че скоро двете следи се разделяха в различни посоки. Последва следата на Кид, бързащ да я настигне преди бандитите — или индианецът — да го направят.

Фактически, Уолф беше сграбчил Анабет и я дърпаше известно време след себе си. Но тя се освободи и му се озъби:

— Аз няма да бъда твоя жена, Уолф. — Те бяха тичали с всички сили дотогава и тя го предупреди почти без дъх: — Ако се опиташ да ме отведеш в селото си, ще избягам.

— Ела с мен…

— Не! Махни се от мен! Аз те не искам.

Лицето на Уолф побледня. Но той не продължи да спори повече. Обърна се в друга посока и след моменти се сля с местността.

Анабет продължи да тича. Тя знаеше, че Джейк ще я последва. Нямаше намерение да затруднява задачата му да я намери. И наистина, само след няколко минути, Джейк се появи зад нея, наведе се надолу и я вдигна горе в скута си.

— Аз ще взема сега оръжието.

Анабет му подаде пушката и Джейк я прибра в калъфа на седлото.

— Ще нарани ли той Клер? — попита Джейк.

— Апахите не водят война срещу жени и деца.

— Те убиха сина на Клер.

— Понякога се случват инциденти. Но не вярвам да се отнасят лошо с Клер. Само мъжете получават…

— Мъчения до смърт? Това ли искаше да кажеш?

— Това, което апахите са научили за мъченията, го знаят от испанците. И мексиканците. И американците. — Тя постави длан върху ръката на Джейк, за да го успокои. — Клер ще бъде добре.

— Ще я пусне ли той?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Той ще… — Джейк преглътна трудно. — Той ще я изнасили ли?

Анабет погледна Джейк.

— Не знам. Ако реши, че я желае…

— Но той по-скоро би пожелал теб.

— Уолф и аз израснахме заедно. Ние бяхме като брат и сестра. Аз не изпитвам към него… това, което изпитвам към теб.

Тя почувства как бедрата на Джейк се напрегнаха под нея. Почака, за да може той да я попита, какво тя чувстваше към него.

Джейк я държеше здраво, но не каза нищо, а само пришпори жребеца отново в галоп. Небето започваше да просветлява в розови и жълти цветове и една прекрасна зора се показваше на хоризонта.

Те яздиха през по-голямата част на деня без някакви признаци за преследване. Накрая Анабет попита:

— Мислиш ли, че им се изплъзнахме?

— Съмнявам се.

— Сега сме немного далеч от долината. Можеш да ме пуснеш долу.

Ръцете му се стегнаха за момент, преди да я пусне, за да се плъзне до земята. Тя се запъти направо към нещо, което изглеждаше солидна каменна стена. Вдигна една клонка и започна да замита следите им по пясъка.

— Какво правиш? — попита Джейк.

— Ние вече отминахме веднъж входа в долината. Искам да съм сигурна, че не оставяме следи за бандата.

Джейк се обърна и погледна обратно стената на високия каньон. Той не видя нищо, което да прилича на отвор. Нищо чудно, че долината е останала скрита, Джейк се обърна и насочи жребеца в посоката, от която дойдоха, търсейки отвора към долината. Той спря коня и почака Анабет да изтрие всички следи, които направи.

Тя посочи към една малка вертикална сянка в скалата.

— Там.

Чак когато Джейк се намери до него забеляза, че скалата е надвесена над друга каменна стена по-навътре и че можеше да се язди в цепнатината.

— Спри там — предупреди го Анабет, като го последва вътре. — Този тунел продължава известно време, преди да влезеш в долината. В него има няколко капана заради нежелани посетители.

Тунелът на места се стесняваше, така че стремената на Джейк се допираха до стените. На едно място Анабет показа на Джейк къде се намира един подготвен каменен сипей. Късо въже се простираше близо до земята през тесния тунел и можеше да препъне човек или животно.

— Какво ще стане, ако някой задейства този сипей?

— Няма да можем вече да напуснем оттук долината — каза тя.

— Има ли друг изход?

Анабет отвори уста, за да каже на Джейк истината, после я затвори отново. Той все още беше човек на закона, решен да я изправи пред съда. Тя можеше да има нужда от предимството да бъде единствената, която знаеше другия изход на долината. Тя избегна отговора на въпроса, като каза:

— Не се тревожи. Те няма да намерят входа. Никой не го е правил. И никой няма да го направи.

— Надявам се, че си права — измърмори Джейк. Той видя светлината в края на тунела и забави ход, за да може Анабет да води в долината. Изуми се от размерите й — високи скали от всички страни и декари тревиста долина, простиращи се пред него.

Някога, много отдавна, един вулкан е изригнал и хълмовете разтопена лава са се разделили и потекли около този остров земя. Лавата е изстинала, оставяйки една девствена долина, хваната в извисяващата й се прегръдка. Той видя каменната къща, облегната до стената недалеч от входа на долината, като крепост срещу нежелани посетители.

— Можеш да оставиш коня си зад къщата — каза Анабет. — Там отзад има една пещера с изворна вода.

Джейк започна да се възхищава от плана на къщата, с източника й от прясна вода. Това трябва да е било идеално скривалище за някой като Буут Калуун. Тунел, който трудно можеше да се открие, освен ако не попаднеш точно отгоре му. С капани за залавяне на натрапниците. И една крепост, за да се отблъсне всеки, който успееше да премине първата отбранителна линия.

— Влез в къщата и аз ще направя малко кафе. — Анабет се зае със стъкването на огън в огнището, докато Джейк се настани начело на масата. Най-после той се намираше в долината, но намирането на златото на Сам изведнъж му се стори не толкова важно нещо. Важното беше да намери Клер.

— Можеш ли да ме отведеш до селото, където този апах държи Клер като пленница?

Анабет спря да прави каквото вършеше, за да погледне Джейк с празни очи.

— Даже ако знаех къде се намира, пак нямаше да те заведа.

— Защо?

— Уолф ще те убие.

— Не мога просто да я оставя там.

— Уолф знае как да стигне дотук. Той ще дойде отново да ме види. Когато го направи, аз ще говоря с него. Веднъж щом разбере, че аз няма да променя решението си, той със сигурност ще пусне Клер.

— И какво трябва да правя аз междувременно? Просто да седя тук и да чакам?

Тя посочи една книга на масата.

— Можеш да четеш това. Може би ще намериш отговор в нея, къде Буут е скрил златото на приятеля ти.

— Какво е това?

— Буут си водеше дневник. Аз го прочетох, но в него няма никакви тайни.

Джейк се намръщи. Все пак това беше по-добро, отколкото бездействието. Той чете през целия ден, търсейки някакво указание, някакъв намек къде Буут може да е поставил откраднатото от Сам злато. Според дневника, Буут нямаше какво особено да каже за престъпния си живот. Това, което Джейк намери в дневника, бяха рисунки с необикновена красота.

На Анабет. На долината. На Сиера Стар. Те му даваха една съвсем различна представа за бандита, който е бил чичо на Анабет. И обясняваше отчасти, защо тя не беше закоравелият престъпник, който можеше да бъде.

Докато Джейк четеше, Анабет излезе да се поразходи сама до края на долината. Какво ли правеше Уолф сега, чудеше се тя. Какво щеше да направи той, ако дойдеше в долината и намереше Джейк тук? Какви думи можеше да използва, за да го убеди, че Клер трябва да бъде върната у дома й?

Анабет отсъстваше почти целия следобед.

Когато се върна в къщата, намери Джейк отвън. Той беше поставил жребеца на място, където можеше да пасе трева, докато разресваше косъма му до златист блясък.

Анабет намери едно удобно място в тревата и седна с кръстосани крака, за да го гледа как работи.

— Намери ли нещо в дневника на Буут? — попита тя.

— Нищо.

— Какво ще правиш сега?

— Предполагам, че ще тръгна да търся съкровището.

Анабет откъсна стрък трева и го засмука с уста.

— Изглежда, че това ще отнеме известно време.

— Колкото и дълго да трае, аз ще намеря това злато.

Анабет въртеше тревата между пръстите си.

— Ами Клер?

Устните на Джейк се опънаха.

— Уолф ще дойде тук — за теб. Когато дойде, аз ще го чакам.

— Джейк…

— Не си губи времето да се тревожиш, Кид. По-добре помисли дали някога Буут е казал нещо, което може да ни посочи местонахождението на това злато.

Сега изглеждаше неотложно да помогне на Джейк да намери златото и да го изведе от долината, преди Уолф да се е завърнал. Може би беше време да разкрие думите, които Буут прошепна, докато лежеше умиращ. Може би Джейк щеше да ги разбере.

— Буут каза нещо за златото, преди да умре. Ръката на Джейк спря във въздуха.

— Какво?

— Само две думи.

Джейк изпусна гребена и падна на коляно до нея.

— Какви две думи?

— Аз щях да ти кажа и преди, обаче те нямат никакъв смисъл за мен, така че не виждам как биха могли…

Джейк постави върховете на пръстите си върху устните й, за да спре нейното бърборене.

— Просто ми кажи какво каза той.

— Задната врата.

— Това ли е всичко? Само задната врата?

Анабет сви рамене.

— Виждаш ли какво имах предвид? В това няма никакъв смисъл. Къщата няма задна врата, а само предна и една отстрани, която води към пещерата. Аз не мога да си представя какво е искал да каже, ако не е било къщата.

— А какво ще кажеш за един заден изход от долината? Съществува ли такава пътека?

Анабет наведе очи, за да не може Джейк да разбере, че лъже.

— Аз не знам такова нещо.

— Ами пещерата зад къщата? — попита Джейк. — Колко дълбока е тя? Има ли втори изход?

Анабет сключи вежди.

— Тя е само това, което изглежда. Можем да я разгледаме заедно, ако искаш.

— Ние? Означава ли това, че смяташ да ми помогнеш в търсенето на златото? — попита Джейк.

— Колкото по-скоро го намериш, толкова по-бързо ще свърши всичко това.

Джейк почувства прилив на раздразнение.

— И после какво, Кид? Твоят приятел апах ще ме издебне от храстите?

— Аз не искам да отида на бесилото, ако това имаш предвид — отговори Анабет.

Спорът можеше да се разгорещи, ако не беше прекъснат внезапно от шум на падаща скала откъм входа на долината.

Някой в тунела бе попаднал на капана.

Уат никога нямаше да намери входа за долината, ако не беше Кучето. Той, Мексиканецът и Змията обиколиха цялата каменна стена, без да намерят нещо, наподобяващо вход към тайно скривалище.

Точно когато вече се отдалечаваха, се появи едно огромно черно куче. То просто изчезна в скалата, сякаш премина през стената. Уат разтри очи и погледна отново, но кучето го нямаше.

— Нека се върнем обратно там — каза той на другите двама мъже.

— Не, сеньор — каза Мексиканецът. — Аз не отивам там долу.

— Ти или отиваш там долу или няма да получиш дела си от златото.

— Един мъртъв човек не може да харчи злато, сеньор.

— Както желаеш — каза Уат. — Хайде да вървим, Змия.

Двамата бандити препуснаха до мястото, където изчезна кучето. Въпреки че знаеха, че отворът е там, все пак им беше трудно да го намерят.

Никой от двамата мъже не се зарадва, когато видяха колко тесен е тунелът, водещ навътре.

— Ти влез пръв — каза Уат на другия мъж.

— Защо ти не влезеш пръв?

— Аз съм шефът тук. Аз давам заповедите — каза Уат.

Змията се поколеба за момент. После, защото се страхуваше да каже не, той направи както му казаха. Внимаваше. Движеше се бавно. Гледаше за капана, който знаеше, че е там. И когато го намери — една заредена пушка, свързана с жица — той го обезвреди, след което се забърза и продължи по-навътре в тунела спокоен, че можеше да се справи с всичко на пътя си.

Уат следваше бандита, вървейки доста назад, за да може да избяга в случай на нужда. Той чу тревожния вик на Змията и после грохота на падаща скала. Огледа тавана и стените на тунела. Можеше ли срутването отпред да събори тези стени и да го погребе?

Уат се паникьоса. Той не можеше да обърне коня си в тясното пространство, но панически пришпорваше назад животното от тунела.

Когато накрая Уат отново почувства слънцето на гърба си, от копитата на коня хвърчаха искри.

Той трепереше и се огледа, за да е сигурен, че няма никой наоколо, който можеше да види колко е уплашен. Избърса с банданата си потта от лицето, после слезе от коня и пристъпи в отвора на тунела.

— Змия! — Почака за отговор и извика отново. — Змия! — Нямаше отговор и само зловещото ехо от гласа му се върна отново. Ясно стана, че никой не можеше да влезе по този път в скривалището на Буут. Но това означаваше, че и никой не можеше да излезе.

Солано чу виковете и се приближи, за да се присъедини към Уат.

— Къде е Змията, сеньор?

— Това беше капан — каза Уат. — Змията е мъртъв. — Той посочи към скалната стена. — Можеш ли да намериш друг път, за да влезем вътре?

Мексиканецът погледна нагоре към извисяващите се върхове.

— Може би има и друг път за там. Но да се изкачи тази стена — това ще е трудно нещо.

— Намери ми път за вътре — каза Уат. — Ако го направиш, половината злато е твое.

— Ако златото е там — каза тихо Мексиканецът.

— То е там — каза Уат. — Къде другаде може да бъде? Момичето също е вътре. Можеш да се басираш за това. Веднъж да влезем в тази долина и тя ще ни каже като нищо къде е златото. Бива ме да убеждавам хората да ми казват това, което искам да знам.

Солано не се съмняваше в това. Той щеше да свърши своята част от работата и да намери път за долината. И да остави на другия мъж да се погрижи за момичето. Той беше стар човек. Щеше да е хубаво да си получи своята част от златото и да се върне в Мексико.

Ако Ранкин го оставеше жив.

Мексиканецът не хранеше илюзии за истинската природа на приятеля си, който организира Бандата Калуун за убийството на мъжа, техен водач от години. И виж какво излезе от това! От шестимата бандити, които яздиха в Бандата на Буут, преди Уат Ранкин да се появи, той остана единственият. Нямаше доверие на Ранкин, но преценяваше, че е в безопасност, докато намереха златото.

Щом това станеше, щеше да се наложи да пази гърба си.

Когато Джейк видя Кучето да пресича долината, той се зарадва малко прибързано. То сигурно е показало на бандитите входа в долината.

— Очевидно един от тях е задействал капана в края на тунела — каза той.

— Мислиш ли, че някой от тях се е промъкнал? — попита Анабет.

— Дали са го направили този път или не, сега те знаят със сигурност къде е долината.

Беше само въпрос на време, преди да намерят път, за да влязат. Което означаваше, че той трябваше да се състезава с времето, за да намери златото и да измъкне себе си и Кид оттук.

— Ето го Кучето. То трябва да е подушило входа за долината! — Анабет се запъти към тичащото животно.

— Не го пипай — предупреди Джейк. — Приближиш ли се до него, ще ти откъсне ръката.

— На мен не ми изглежда лошо — каза Анабет. Но забави приближаването си към огромното куче.

— Видът му може да лъже. Ти стой тук. Аз ще отида да видя кой е открил тунела. — И дали е излязъл жив от другата страна.

— Идвам с теб.

— Виж, Кид…

— Аз познавам повече от теб това място, Джейк. Мога да помогна.

Той спря да спори с нея и се затича към тунела. Спря на място, където все още имаше прикритие и провери дали всичко е наред около отвора в долината. Камъни запушваха дупката.

— Изглежда, че няма да се върнем обратно по този път — каза Джейк.

Анабет надничаше зад рамото му.

— Виждаш ли някой?

— Не, но това не означава, че някой не се крие наблизо. Ти чакай тук, а аз ще отида да хвърля един поглед.

Джейк можеше със същия успех да говори на стена. Анабет не остана на мястото си и две секунди, преди да го настигне отново.

— Виж какво, Кид. Когато ти казах да останеш на мястото си, то беше за твое добро. Ами ако там има някой с револвер?

— Могат да застрелят теб толкова лесно, колкото и мен. — Тя погледна ранения му крак. — По-лесно — добави после с вдигнати вежди.

Джейк стисна зъби и продължи да върви — да куца — към входа в долината.

Тъжната картина, която намериха, им показа ясно, че никой не е излязъл оттам жив. Само една ръка се протягаше от камъните — и нищо повече.

Анабет посочи един пръстен върху един от пръстите на ръката.

— Аз познавам този пръстен. Носеше го Змията. — Още един от убийците на чичо й беше мъртъв. — Някак си му подхожда да завърши така живота си.

— Как така? — попита Джейк.

— Защото змиите винаги се крият под камък. — Анабет вдигна един плосък камък и завърши погребението, като покри с него ръката на Змията.

— Ранкин знае, че ние сме тук, нали? — попита тя.

Джейк изгледа остро Анабет.

— Да. Ако не е умрял и той под свлачището.

— Свлачището беше подготвено да стигне само за един човек — каза Анабет.

— Тогава той сега търси друг път, за да влезе в долината. Ще го намери ли?

— Има го — призна Анабет с тих глас.

— Ще ми покажеш ли къде се намира?

— За да ме пъхнеш в затвора и да се върнеш тук сам да търсиш златото? Не, Джейк, аз не съм толкова луда. Можеш да се опиташ да го намериш сам.

Джейк я грабна за раменете и я обърна с лице към себе си.

— За теб това място не е безопасно вече.

— Това е моят дом. Тук са погребани баща ми и чичо ми. И аз ще остана тук.

— Какво ще стане, ако Ранкин те последва тук? А той ще го направи.

— Аз ще го чакам.

Той видя в нея решението на бандита Кид Калуун за отмъщение. Трябваше да свърши работата си тук и да я изведе от долината.

Джейк я хвана за ръка и я повлече след себе си.

— Нека отидем да намерим онова злато.