Кид

21

Когато времето стана по-студено и листата се оцветиха в жълто и злато, Клер призна, че животът й е пълен с хубави неща. Едно момче, което имаше нужда от нея. Един мъж, който я желаеше. Но като всички хора, тя искаше това, което не можеше да има. Тя желаеше Белият Орел да я признае като своя майка.

Това нямаше да се случи.

Тя се опитваше да си каже, че това няма значение. Че й стигаше знанието за доброто състояние на Джеф. Но това не й беше достатъчно. Тя изпитваше една постоянна болка в гърлото си, едно мощно свиване, поради което трудно преглъщаше, когато го виждаше да играе с другите момчета апахи.

Тя се опита да скрие чувствата си от Уолф, но той знаеше. Когато и да я видеше да гледа Белия Орел, той й намираше някакво занимание — кожена риза, затвърдяла на едно място и имаща нужда от омекчаване с твърд камък или кошница, която трябваше да бъде поправена с върбови пръчки. Но той никога не поиска от нея да спре да обича момчето. Изглежда разбираше, че тя не може да направи това.

Дойде денят, когато апахите преместиха селото си надолу от високите планини, за да се спасят от режещия студ и дълбоките снегове на зимата. Те отново построиха домовете си в равнината, внимавайки да се скрият колкото се може по-добре между ниските хълмове и скалистата местност.

Клер се изненада, когато откри, че семейството на Белия Орел беше избрало място за вигвам си на не повече от двеста крачки от нейната собствена врата. Сега тя се срещаше със сина си всеки ден. Пакостникът започна да прекарва повече време с Белия Орел и неговите приятели.

Момчетата не се отнасяха лошо с Пакостник въпреки че Клер внимателно го наблюдаваше страх, че щяха да го направят. Тя скоро отслаби наблюдението си, тъй като дните минаваха и нищо по-сериозно от едно обелено коляно не се случи с Пакостника, при игрите му с по-големите момчета. Никога не й дойде на ум, че нещо липсваше, когато по-големите момчета — осем девет-десетгодишни — решиха да отидат да плуват и поканиха Пакостника с тях.

Клер събираше мескитови зърна, които сега бяха узрели в равнината и просто махна с ръка, докато Пакостникът подтичваше към подхранваното от извор езеро. Тя бе научила от Нощното Пълзене как да смила зърната на брашно, използвайки един каменен хаван и дръжка. После брашното се оформяше в нещо, което изглеждаше като хлебче. Или зърната се сготвяха и разбъркваха в един вид каша. Или целите зърна просто се готвеха и ядяха с парченца месо — само че тогава беше необходимо да се изплюва семето.

Съзнанието й бързо премина от Пакостника към нощите й с Уолф. Всяка нощ, в която не отсъстваше от селото, той идваше при нея. Защото трябваше да ловува и защото често излизаше за нападения, той често отсъстваше по цяла седмица. Когато се връщаше, той я търсеше — и я взимаше в постелята си.

Клер започна да очаква моментите, в които той я взимаше в прегръдките си. Тя се опитваше да не мисли за Сам и за това, сякаш предаваше неговата памет. Сам би искал тя да е щастлива. И тя беше щастлива повече, отколкото бе мечтала. Защото беше влюбена.

Тя не бе сигурна кога се случи това. Само знаеше, че чувствата й на възхищение от индианеца бяха прераснали в нещо повече. И тя се влюбваше все повече в него с всеки изминат ден. Тревожеше се за него всеки път, когато той напускаше лагера, особено след като една нощ Уолф й разказа за битката си с един войник. Синекракият така бил стиснал в юмрука си косата на Уолф, че той не могъл да се измъкне.

— Аз помислих, че ще трябва да я отрежа, за да се освободя! — После той намигна, сякаш това беше една голяма шега.

Само че Клер изобщо не намираше за толкова смешна мисълта, че Уолф се е намирал в такава опасност. Неговият разказ накара кръвта й да закипи и тя му показа острата страна на езика си. Тогава той се ядоса.

— Аз съм воин и трябва да се бия с враговете си — каза той. — Няма да стана страхливец поради страховете на една жена.

— Тогава продължавай и нека те убият! — нареждаше тя. — Не ме интересува. Обаче кажи на хората си какво да правят с мен, когато няма да те има. Аз няма да стана жена на някой друг апах! Не мога да го понеса!

Тогава Уолф я притегли към себе си, положи я долу и навлезе в нея.

— Ти си моята жена — каза той яростно. — Ако друг мъж те докосне, аз ще го убия!

Клер се задушаваше, докато извиваше тялото си нагоре към неговото и стискаше с ръце дългата му черна коса.

— Бъди внимателен, Уолф. Аз не искам да те загубя. — Тя почти му каза, че го обича.

Уолф я напълни със семето си и я държа здраво до себе си през цялата нощ. Той не даде никакви обещания, че ще внимава и тя не посмя да каза нищо, когато на другата сутрин той препусна за друго нападение. Тя погледна нагоре в очите му, докато той тръгваше и му даде да разбере обичта, която изпитваше към него. Той просто се обърна пришпори понито си в галоп.

Дълбоко замислена, Клер вървеше към езерото. Когато започна да съзнава заобикалящата действителност, тя чу звуците на плискаща се вода и писъците на децата. Само, че тя разбра, че това не бяха деца — а само едно дете. И то пищеше от ужас.

Клер пусна кошницата с мескитови зърна и се затича към езерото. Това, което видя, когато пристигна там, потвърди най-лошите й страхове. Пакостникът се блъскаше във водата, очевидно неспособен да се задържи на повърхността. Другите момчета стояха наоколо и гледаха.

Тя се изкуши да скочи вътре след него, но нямаше представа колко дълбока е водата и не можеше да плува.

— Помогнете му! — извика тя.

Момчетата я погледнаха с презрение. Те продължиха да подхвърлят подигравки и обиди към борещото се момче.

Очевидно това беше някакво изпитание, само че ако Пакостникът не го издържеше, това щеше да му струва живота. Клер не можеше да стои и да не прави нищо. Тя започна да търси някакъв клон, за да го протегне към момчето. Но наоколо нямаше достатъчно дълъг клон.

Накрая тя се обърна към сина си и извика:

— Джефри, моля те. Ти не можеш да го оставиш да се удави!

Белият Орел се обърна с гръб към нея. Но той каза на другите момчета:

— Може би Пакостникът е твърде малък, за да научи това. Да го оставим да порасне малко, а?

Другите момчета се спогледаха. Никое не искаше да признае, че са направили грешка, но сега, когато Белият Орел предложи, те всички изглеждаха готови да спасят Пакостника. Само че когато погледнаха към борещото се във водата момче, идеята да скочат във водата при него им се стори много по-опасна, отколкото преди.

Клер вече беше готова да скочи сама в ледената вода, когато внезапно Уолф се появи. Той оцени веднага ситуацията и след момент Пакостникът стоеше до нея, борейки се за въздух, докато се опитваше да се освободи от погълнатата вода, Уолф само трябваше да погледне останалите момчета, преди те да се разпръснат, без да кажат дума, оставяйки Пакостникът и Клер сами с него на брега на езерото.

— Те щяха да го оставят да се удави! — каза Клер на Уолф. — Нямаше да си помръднат пръст, за да го спасят!

— Едно момче апах трябва да се научи да е прав много неща — каза Уолф. — Плуването е само едно от тях.

— Обаче той наистина е твърде малък, за да го научи!

Уолф сви рамене.

— Обикновено това става в по-голяма възраст каза Уолф. — Но уроците са същите.

— Аха! — каза Клер. — Значи това са уроци. Какво си мислеха, че правят тези момчета, като го хвърлиха така в езерото?

— Те само си играеха — каза Уолф и гласът му стана по-твърд, докато Клер продължаваше тирадата си. — И Пакостникът научи един урок.

— Какъв урок? — попита Клер.

Уолф погледна надолу към мокрото до кости момче. Той повдигна с пръст брадичката на Пакостника, докато го принуди да срещне неговия поглед.

— Какво научи днес, Пакостнико?

Момчето примига поради водата по ресниците си и каза:

— Да не стоя твърде близо до водата. Да ритам с крака, за да се задържа на повърхността. И да нямам доверие на никого.

Уолф се обърна, за да срещне изумения поглед на Клер.

— Виждаш ли? Той е научил много хубави уроци.

— Да не вярва…

— Това е добър урок — каза Уолф с груб глас. — Който и аз научих.

Клер поклати с недоверие глава. Нищо чудно, че Уолф никога не изрази чувствата си към нея. Той никога нямаше да й има достатъчно доверие, за да й даде сърцето си. Тя почувства в гърдите си чувство на разочарование.

— Ела, Пакостнико, ще намеря нещо да облечеш, докато дрехите ти изсъхнат.

Тя се отдалечи и остави Уолф да стои там.

По-късно, когато размишляваше над случилото се, Клер осъзна, че и нещо добро произлезе от следобедните събития. Въпреки че Белият Орел не призна съществуването й, той все пак се опита да накара другите момчета да не се подиграват на Пакостника. Той я чу. И реагира на думите й.

Надежда. Тя мислеше, че се е отказала от нея за сина си. Но сега разбра, че не е така. Че никога нямаше да го направи. Някой ден Джефри щеше да дойде при нея и те щяха да говорят заедно за миналото. И може би тогава тя щеше да го остави зад гърба си.

Уолф дойде при нея тази нощ без извинение за това, което й разкри за себе си по-рано през деня. Той не можеше да си позволи да й вярва — или на който и да било друг. Доверието можеше да донесе само болка.

По-добре беше да се живее всеки ден както дойдеше. Да се погребе дълбоко в нея, да получи удоволствие от тялото й и да даде такова в замяна. Той се бе научил да не зависи от никого за щастието си. Не мислеше, че може да оцелее, ако тази жена му предложеше щастие, само за да си го грабне обратно по-късно.

Дългите зимни нощи минаваха бавно. Двама самотни хора намериха утеха от болката в прегръдките си. Но това представляваше откраднато удоволствие, защото всеки момент и двама очакваха то да се стопи като пролетните снегове.

Пролетта дойде, преди всеки от тях да бъде подготвен за това. Даже и ако не очакваха най-лошото, никой от тях не можеше да предвиди събитията, които накрая щяха да ги разделят.