Кид

22

Пролетта дойде твърде бързо за Уолф. Той се беше надявал, че Клер ще бъде с дете. Но не стана така. Въпреки че я държа достатъчно дълго в одеялото си през дългите зимни нощи, семето му не намери плодовита почва. Той не можеше да я погледне, без да я пожелае. Научи се да оценява разума й, желанието й за работа и острия й език, когато виждаше някаква несправедливост, която искаше да поправи. Той внимаваше да не казва нищо за чувствата си към нея. Те бяха толкова силни, че го плашеха.

Мислеше, че тя може би го обичаше малко. Една нощ през зимата тя толкова се възбуди, че по време на любенето им извика думите „Обичам те!“ на апахе.

Тя не ги повтори отново. Той се страхуваше да го повярва, да не би да не излезе истина. Тя имаше властта да го унищожи, само ако го знаеше. Той се въздържаше да й предложи част от себе си от страх, че това няма да е достатъчно. Беше се заклел като млад мъж винаги да върви сам по пътя си. Сега не знаеше как да постъпва по друг начин.

Той продължаваше да мисли, че Малката изведнъж щеше да дойде на себе си и да види каквото другите виждаха през целия му живот. Че той не заслужаваше любовта и вниманието, които тя му даваше. Затова претендираше, че не е чул любовните й думи. Държеше душата си на разстояние от нея. Остана в безопасност. И въпреки че не живееше сам, почувства едно отчаяние на духа, от което можеше да завие като самотния вълк, на когото беше наречен.

Лагерът все още спеше, когато Уолф напусна вигвама си, за да се спаси от сърдечните връзки, които го свързваха с жената и малкото момче, спящи вътре. Ставаше все по-трудно да каже даже на себе си, че не ги обича. Беше време да признае накрая, че ги обича и двамата.

Той не се отдалечи много от вигвама, когато забеляза колко е тихо. Огледа терена за някакви врагове, но не забеляза нищо подозрително. Нито пък видя индианеца на пост, който трябваше да стои върху далечния хълм. Уолф замръзна на мястото си и обърна лице по вятъра.

И помириса смъртта.

— Войниците. — Той можа да помирише вонята на немитите им тела, изсъхналата пот по страните на техните коне и страха в сърцата им.

Той вървеше бързо, но без да тича, от един вигвам в друг. В този случай разстоянието между обиталищата беше голям недостатък. Докато събуждаше всеки воин, те също отиваха да будят другите. Скоро цялото село се събуди, но все още атаката не идваше. След като всеки беше нащрек, Уолф се върна във вигвама си, за да събуди Малката и Пакостника.

Клер незабавно усети напрежението в Уолф, когато той грубо я разтърси, за да я събуди. Когато той започна да събира оръжията си — своите боздуган, лък и стрели, както и ножа си, тя разбра, че става нещо много лошо.

— Нападат ли ни?

— Войниците. Вземи Пакостника и иди да се скриеш горе на хълмовете. Ще бъдеш там в безопасност.

— Те сигурно няма да ме наранят — протестира тя.

Той й хвърли един пронизващ поглед.

— Те ще те отведат далеч от тук. Това ли искаш?

Той дойде. Моментът на истината и нямаше време да се мисли какво е добро и какво лошо.

— Върви! — каза Уолф, не й давайки време за отговор. — Аз ще те намеря, когато свърши битката.

— Внимавай! — прошепна тя, докато му помагаше да преметне колчана през рамото си.

Уолф се спря за достатъчно дълго време, за да я целуне силно.

— Ти си ми скъпа — каза той. — Тичай бързо, Малката. Грижи се за себе си и за Пакостника.

Когато я пусна и двамата осъзнаха, че Пакостникът го нямаше повече във вигвама.

— Ахагейк!

Клер никога не бе чувала Уолф да използва този израз на апахе, но достатъчно добре знаеше какво означава. На Уолф му беше дошло до гуша.

Момчето бе непоправимо.

— Не се тревожи за Пакостника — каза Клер. Аз ще го намеря и ние ще отидем да се скрием хълмовете. Тръгвай сега. Тръгвай!

Уолф се колебаеше, но накрая се отвърна от нея. След момент той изчезна сред скалистата местност.

Клер чу изстрели, писъците на ранени мъже и смразяващите кръвта викове на нападащите индианци. Тогава, внезапно, всичко се обърка. Облечените в сини мундири войници препускаха из селото, стреляйки във всичко, което се движеше включително в жените и децата.

— Спрете да стреляте! — извика им Клер на английски. — Вие убивате жени и деца!

Войниците не й обърнаха внимание. Дали от страх или от жажда за кръв, те унищожаваха селото, подпалвайки вигвамите и посичайки, или застрелвайки всички индианци, които можаха да намерят.

Обезумяла, Клер потърси в мелето Пакостника — и го намери да стои до Уолф със заредена стрела в мъничкия си лък. Тогава, пред ужасените й очи, червен цвят се появи върху слепоочието на Уолф. След секунда тя видя как Пакостника беше свален на земята с приклада на пушка.

— Нееее! — Тя се запрепъва към падналите и тела, но не беше изминала и четири стъпки, кога то две малки ръце я хванаха за полата и я спряха.

— Ела с мен!

Това беше Джеф. Той й заговори на английски. Пусна полата й и я хвана за ръка, дърпайки я по посока на хълмовете и безопасността.

— Конете не са далеч от тук. Ела с мен.

— Но Уолф… и Пакостника.

Белият Орел погледна натам, където двамата лежаха неподвижно на земята.

— Ти не можеш да им помогнеш сега. Трябва да избягаме или ще ни убият. Ела!

— Но, Джеф…

— Името ми е Белият Орел — каза той яростно. — Баща ми се бие с белите войници. Майка ми избяга в хълмовете, за да се скрие, докато стане безопасно да се върне тук. Аз дойдох само за да ти помогна да напуснеш невредима това място.

Джеф беше дошъл да я спаси, макар че все още отричаше да е неин син. Замаяна, Клер го следваше, тичаше, докато страната я заболя, докато краката й се умориха и заплашваха да се подгънат под нея. Накрая те стигнаха изолирания каньон, където се намираха конете. Той бързо оседла две понита, помогна й да се качи върху едното и лесно яхна другото.

— Къде отиваме? — попита Клер.

— Аз ще те отведа обратно при твоите хора — каза Белият Орел. — Ще те отведа обратно, където ти е мястото.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам?

— Аз пътувах веднъж дотам със Счупения Крак. Той ми показа откъде съм дошъл.

— А можеш ли да намериш пътя обратно — би ли могъл да се върнеш обратно по всяко време? — попита Клер с недоверие.

— Аз знам пътя от много луни — отговори той безстрашно.

Клер беше като оглушала по време на дългото пътуване обратно до Уиндоу Рок. Синът й знаеше как да се прибере в къщи и все пак беше останал сред апахите.

— Защо? — попита тя накрая. — Защо не се върна вкъщи, когато си могъл? Защо ме отхвърли, когато дойдох в селото?

— Другият ми живот е останал зад мен — каза той тихо. — Аз съм един от индианците сега. Страхувах се, че можеш да се опиташ да ме вземеш от майка ми и баща ми. Сега няма да съм щастлив да живея сред белите хора. Предпочитам да съм апах.

Това беше един трагичен край на всичките надежди. Синът й бе направил избора си. Клер можеше евентуално да го накара да остане с нея, но сърцето й не й даваше да го направи. Тя се чудеше дали е имало нещо, което е трябвало да направи по друг начин. Но истината беше, че не мислеше така. Това представляваше една трагедия, започнала дълго преди Клер да дойде в Ню Мексико. Една трагедия, която е започнала, когато белия човек се е настанил в земите, които някога са принадлежали на индианците.

Колко отдавна бе задвижена веригата от събития, които доведоха до загубата на сина й? Имало ли е начин, по който тя е можела да я избегне? Ако не беше срещнала Сам? Ако не се бе омъжила за него? Ако не се бяха преместили в Ню Мексико? Ако Сам не беше взел Джеф със себе си в онзи отдавна отминал ден?

Тя никога нямаше да знае. И това нямаше значение. Тя трябваше да приеме фактите, които не можеше да промени или щеше да полудее от мъка. Джеф сигурно е запазил някакъв скъп спомен за нея, иначе нямаше да предприеме това пътуване. Тя трябваше да се задоволи с тази троха, защото просто нямаше да получи целия хляб.

Трудно беше да се каже кой се изненада повече, когато вратата на ранчото в Уиндоу Рок се отвори и Клер се намери срещу една много бременна жена.

— Как се добра дотук? — попита Анабет Клер. — Уолф с теб ли е?

Клер се огледа в тъмнината за Джефри, но нейният син — не, индианецът Белият Орел — вече си бе отишъл.

— Това е една дълга история. Мога ли да вляза вътре?

— Разбира се. Джейк! — извика тя. — Това е Клер!

Джейк дотича и сграбчи сестра си в прегръдката си, от радост завъртайки се в кръг с нея.

— Не мога да го повярвам! Как стигна дотук?

Веднага, щом Джейк пусна Клер на земята, той разбра, че нещо ужасно се е случило. Златистите й очи бяха изпълнени със сълзи, които потекоха, докато тя се задушаваше от плач.

— Уолф е мъртъв. Убит от войниците. Те нападнаха на разсъмване. Те го застреляха… застреляха го в главата…

Джейк вдигна Клер на ръце, когато тя припадна и я отнесе в спалнята, която бе споделяла със Сам — спалнята, която той споделяше с Анабет през зимните дълги месеци. Джейк седна до Клер и видя на светлината от фенера до леглото опустошенията, които мъката беше причинила върху лицето й.

Джейк премахна няколко паднали кичура от лицето й. Това беше всичко, което можа да измисли да направи. Как можеше да я утеши? Бе мразил индианеца, защото я открадна. Но не беше желал Уолф да умре по този начин. Джейк искаше да облекчи болката на Клер, но не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.

Той се обърна към Анабет и попита:

— Как се е добрала дотук? Довел ли я е някой?

— Не знам — каза Анабет.

Джейк постави ръка върху рамото на Клер.

— Клер?

Тя се бе свила на кълбо във фетална позиция откъсвайки се от него, откъсвайки се от целия свят.

— Остани с нея — каза Джейк. — Аз искам да погледна навън.

Джейк намери следи от две неподковани понита. Някой беше дошъл с Клер, някой по-лек от нея, според следите от копитата. Който и да е бил, отишъл си е отново, отвеждайки втория кон със себе си.

Когато Джейк отново отиде да погледне Клер, откри, че тя се е преместила в спалнята на Джеф. Тя лежеше на леглото с лице, скрито във възглавницата, която заглушаваше риданията й. Лежеше отново свита в тази фетална позиция, със свити колене до гърдите.

Анабет седеше до Клер с ръка на рамото й. Тя погледна нагоре към Джейк със сълзи на очи.

— Тя страда толкова много. Не можем ли да направим нещо?

Той поклати безпомощно глава.

Анабет му протегна ръка и той я пое и седна до нея на малкото легло. Когато Клер се придвижи към Джейк, той я издърпа в скута си. Прехвърли свободната си ръка около Анабет и я притисна здраво към себе си. Той седя там дълго време с по една ръка около всяка жена, прегръщайки ги здраво.

Джейк се опита да си представи как би се чувствал, ако Анабет бъдеше убита и разбра, че нямаше да може да го понесе. Смъртта беше толкова окончателна. Тя отнасяше избора. Той прегърна Клер по-здраво до себе си, искайки да поеме нейната болка и сам да я изпита.

Анабет чувстваше една буца в гърлото си, толкова голяма, че я задушаваше. Колко ужасно бе трагедията да се откъсне от теб този, когото обичаш! Колко по-лошо беше това от доброволното напускане на някой любим човек. Анабет чакаше да дойде пролетта, за да напусне Джейк и да се върне в долината. Тя видя сега, че никога нямаше да го направи. Животът щеше да бъде твърде празен без него.

Тя вдигна глава от рамото на Джейк и погледна нагоре, за да намери очите му трезви и чертите напрегнати. Тя се наведе и го целуна по устата. След това пое дълбоко въздух, изпусна го и каза:

— Аз те обичам, Джейк.

Той въздъхна дълбоко. Смееше ли да й повярва? Смееше ли да й отговори със същите думи? Ако го направеше, щеше ли тя да остане с него? Джейк я притегли по-близо. Но не каза нищо.

Полека-лека риданията на Клер затихнаха и накрая тя спря да плаче. Мълча дълго време в скута на Джейк. Накрая ръката й се повдигна и пръстите й започнаха да опипват плата по яката на ризата му.

— Джейк?

— Да, Клер?

— Джеф ме върна в къщи.

— Защо той не остана?

— Предпочита да живее като апах.

Джейк стегна прегръдката си.

— Толкова съжалявам, Клер.

Очите й се изпълниха със сълзи, но тя се усмихваше.

— Той е щастлив, Джейк. Повече, отколкото някога можех да си представя.

— Значи ти се отказваш от него?

— Моят син умря в деня, когато апахите го откраднаха. Аз срещнах едно момче — апах на име Белият Орел, което много приличаше на него.

Нямаше нищо, което Джейк можеше да каже, за да я утеши.

— Поне имам нещо от Уолф, останало в мен — каза Клер.

— Какво е то?

— Неговото дете.

— Ти си бременна? — изтърси Анабет.

Устните на Клер се извиха нагоре в една тайнствена усмивка.

— Бебето ще се роди през есента. — Усмивката й изчезна, когато тя продължи: — Аз никога не можах да кажа на Уолф, че ще става баща. — Гласът й затихна до едва доловим шепот, когато тя каза: — Той умря, без да знае.

През следващите няколко дни Клер остана стаята на Джеф. Тя не говореше много, но и не плачеше често. Джейк и Анабет се държаха един до друг, отрезвени от трагедията на Клер и осъзнали какво представляваха един за друг, за да рискуват да се изгубят.

Когато се събраха заедно през първата нощ, след като Анабет каза на Джейк, че го обича, Джейк изпита невъобразимо неудобство да я погледне. Той прегърна главата й под брадичката си, за да не се налага, да я погледне в очите. Анабет с желание скри лице в широкото му рамо.

— Аз трябваше да го кажа по-рано — бързо каза Анабет. — Че те обичам, искам да кажа. Чувствам го от дълго време.

— Бих искал да мога да повярвам, че всичко ще се нареди добре — призна Джейк с тих глас.

— Но не го вярваш?

— Започвам да вярвам. Аз знам, че не искам да те загубя, Кид. — Той замълча и после каза: — Аз също те обичам.

— Нали не го казваш само защото аз го казах? Или заради бебето, нали, Джейк?

Той поклати глава.

— Бебето няма нищо общо с това, какво аз чувствам към теб. — Джейк постави ръката си върху корема й, който беше закръглен от тяхното дете. — Аз не мога да обещая, че ще бъда добър баща. Понякога се тревожа, че няма да знам какво да правя.

— Аз също — каза Анабет. — Но другите хора изглежда все някак си се справят. Значи и ние можем.

— Понякога хората не вършат много добра работа — каза Джейк.

— Като майка ти ли?

— Аз се опитвах да разбера защо тя направи всичко това. И не мисля, че някога ще го разбера.

— Тя е мъртва отдавна, Джейк. Не мислиш ли, че е време да я погребеш веднъж завинаги? Тя не може повече да те нарани. И аз никога няма да го направя.

Тя обърна лицето си към него и каза:

— Кажи ми, че ме обичаш, Джейк. Искам да го чувам отново и отново. И аз ще ти казвам тези думи толкова често, колкото искаш, за да знаеш, че наистина ги мисля, че никога няма да спра да го мисля. Аз те обичам, Джейк.

Той я целуна с цялата нежност, която чувстваше.

— Аз те обичам, Кид.

— Законът все още ме търси, ти знаеш.

— Не съм забравил. — Но Джейк беше мисли през цялата зима над този проблем. И той намери, в сърцето и в ума си това, което мислеше, че е разрешението на проблема.

— Фактически Кид Калуун е този, когото законът търси — каза той. — Единствената личност, която аз виждам в тази стая е една прекрасна жена на име Анабет.

— Уат Ранкин знае, че Анабет и Кид са едно също лице, а и Солано е там някъде навън.

— Аз ще се справя с Уат Ранкин и Солано, ако се наложи. Има ли други проблеми, от които се страхуваш, Кид?

— Само един. Имам една болка. Точно тук. — Ръката на Анабет се плъзна от гърдите към издутия й корем и оттам към мястото между бедрата й, така че стана съвсем ясно къде можеше да бъде тази болка.

Джейк беше щастлив да я облекчи, независимо къде се намираше тя.

Той започна, като махна един кичур коса от челото на Анабет. Отнасяше се с нея, сякаш тя бе достатъчно чуплива, за да се счупи, като сваляше дрехите й една по една, увеличавайки напрежението между тях, докато откри вече нестройното й тяло.

— Ти си толкова красива — прошепна Джейк, докато галеше закръгления й корем.

— Ти ме караш да се чувствам красива, Джейк, Той я засмука, както тяхното дете щеше да суче и Анабет почувства как тялото й се свива от удоволствие. Той я целуваше надолу по корема до гнездото от косми отдолу. Когато я целуна там, Анабет почти изскочи от леглото.

— Джейк! Какво правиш?

— Обичам те. Целувам те.

Устните и езикът му я докосваха така интимно, че огнени езици от удоволствие преминаваха през нея. Един нисък стон излезе от гърлото й. Той я вдигна до устата си и я любеше, докато тя не затрепери от страст и тялото й не се изпъна като тетива на лък и после избухна в серия от разтърсващи освобождения.

— Джейк! — извика тя. — Джейк, аз искам…

— Какво искаш, Кид? — прошепна той.

— Искам теб.

Той целуна тялото й нагоре. Когато накрая стигна устата й, тя можа да усети вкуса си върху устните му.

— Аз те обичам, Джейк.

На Джейк му харесваше да чува тези думи. Той беше бавен и нежен, когато съблече Анабет, но бързаше много, когато фактически разкъса своите. Щом се съблече, той притисна тялото си до Анабет и прехвърли единия от краката й над своя крак. После повдигна корема й с две ръце, докато навлизаше в нея отзад.

Анабет се облегна назад върху тялото на Джейк разтревожена, защото единствената негова част, която можеше да докосне, бяха бедрата му. Тя докосна извивката на вътрешното му бедро и със задоволство чу възклицанието на Джейк.

Ръцете на Джейк се разхождаха по тялото й, галейки гърдите, корема й и накрая малката пъпка, скрита сред пружиниращите косми между бедрата й.

Анабет почувства как напрежението се покачва, докато Джейк бавно и нежно се тласкаше вътре нея. Дъхът й спря в гърлото, когато тя се опита да му каже колко много й харесваше това, което той правеше.

Устата му намери тила й и я захапа, после успокои мястото с устни и език. Нейните уши също получиха своята порция внимание, докато той дразнеше висулките им със зъбите си. Влажния му дъх в ухото й изпрати тръпки надолу по гръбнака.

Потръпващото й освобождаване я изненада. Цялото й тяло се напрегна и тя чу вика на Джейк, докато той свършваше заедно с нея.

Джейк остана в нея. Анабет се отпусна до не го, чувствайки силата на изпотеното му тяло, сигурна от знанието, че тя го обичаше, както и той я обичаше и че сега те щяха да могат да живеят щастливо по-нататък.

Само че нещата стават обикновено различно от начина, по който ги планират хората. Както научи Клер. Както Джейк и Анабет щяха съвсем скоро да научат.