Кид

15

„Махни се от мен! Аз не те искам.“

Думите на Преследвания Елен звъняха в ушите на Уолф. Той беше вбесен от факта, че тя го отпрати. Но не чувстваше само гняв. Ужилването на отблъскването го изненада. Откакто престана да бъде малко момче, той не си позволяваше да се интересува какво мисли за него някое друго човешко същество. Беше научил добре уроците си като син на много бащи. Или така си мислеше. Но съзнаваше, че все още може да бъде наранен.

Когато Преследваният Елен изглеждаше, че не разбира какво той иска от нея, бе лесно да се убеди, че веднъж щом тя разбереше как се чувстваше той, щеше да се промени и да дойде с желание при него. Шокира се, когато откри, че тя желаеше друг. И изпита още по-голям шок, когато осъзна на път за вкъщи, че когато се опитваше да си представи Преследвания Елен под себе си, друга жена заемаше мястото й. Една жена със златисти очи и кехлибарена коса.

Това, което почувства, когато видя Преследвания Елен с белия мъж, не беше толкова резултат на ревност, колкото наранена гордост. Тя предпочете друг мъж пред него. От друга страна съзнаваше, че ако друг мъж докосне Малката, ще го убие. Уолф не знаеше кога желанието му за Преследвания Елен е умряло. Само знаеше, че това, което чувстваше към нея сега, не бе същото, както преди да срещне Малката.

Колкото повече се приближаваше до дома си, толкова по-нетърпелив ставаше да види пленницата си. Спомни си Малката, както изглеждаше на лунната светлина, когато погали с билката тялото й. Спомни си я спяща на леглото от животински кожи във вигвама си, където я остави на следващото утро. Не можеше да разбере защо я намира толкова привлекателна. Но съзнаваше, че сега не искаше толкова да принуди една нежелаеща Преследван Елен да дойде с него, когато държеше като пленница бялата жена със златистите очи.

Брат й я искаше обратно.

Устните на Уолф се изкривиха в дива усмивка. Белият мъж имаше Преследвания Елен. Честно беше Уолф да задържи жената в замяна.

Стана почти тъмно, когато той стигна до селото. Уолф се опита да си представи какво ще прави Малката, когато я види отново. Представи си я седяща до огъня до неговия вигвам, приготвяща вечерята му. Затова, когато пристигна там и не намери някаква следа от огън, нито пък от пленницата си, яростта, която мислеше, че е овладял, избухна отново.

Той крачеше из селото, кимайки на тези, които го поздравяваха край огньовете си, но отказваше да се спре. Не попита дали някой знае къде може да е пленницата му, защото не искаше те да разберат, че я търси. Това щеше да им каже повече, отколкото би искал да знаят за неговия интерес към нея.

Когато той прекоси цялото село, без да открие и следа от нея, потърси вигвама на майка си. Отстрани с ръка кожата на входа и без даже да спре, за да я поздрави, попита:

— Къде е тя?

— Добре дошъл, сине мой. Кого търсиш?

— Ти знаеш кого имам предвид. Бялата жена. Къде е тя?

Старата жена се закиска.

— Нетърпелив си за своята жена, а?

Уолф се намръщи.

— Ако знаеш къде е тя, кажи ми.

Нощното пълзене уви по-здраво одеялото около раменете си.

— Може би е потърсила одеялото на друг.

Очите на Уолф се превърнаха в цепки. Устата му стана на черта. Той знаеше, че тя го дразни, но почувства едно пристягане в корема.

— Тя не харесва апахите. Не би направила такова нещо.

Старата жена се изкиска отново.

— Може би тя не харесва хората. Но притежава една слабост в сърцето си към едно малко момче апахе.

Уолф се намръщи.

— Белият Орел?

— Не. Той не иска да има нищо общо с нея. Тя е взела Пакостника под крилото си.

Уолф напусна обиталището на майка си и се запъти към малкия вигвам, където Пакостникът прекарваше нощите си. Той стоеше изолиран в края на лагера. Огън гореше пред мъничкия вигвам, изграден от клони и жената, която той търсеше, седеше там с кръстосани крака, разбърквайки едно гърне с каша.

— Какво правиш тук? — попита Уолф. — Ти трябва да си в моя вигвам и да ме чакаш, за да ми сервираш.

Усмивката, която започна да се появява върху лицето на Клер, замръзна.

— Аз готвя вечеря за едно малко момче, което иначе ще остане гладно — отговори тя.

— Къде е Пакостникът?

— Той отиде да ми донесе малко вода — каза Клер. — Ти намери ли Анабет?

— Да.

Ръката на Клер спря да бърка.

— Беше ли тя с някого?

— С брат ти.

Главата на Клер подскочи нагоре. Тя погледна в очите на Уолф.

— Ти не…? Е ли той…?

— Твоят брат е с Преследвания Елен. Тя избра да остане с него, вместо да дойде с мен. — Той почака малко и каза: — Така че аз ще те задържа — като своя жена.

— Какво? — Клер изпусна лъжицата и го зяпна. Тя уви ръце около себе си, за да се защити. — Ти не искаш да кажеш това!

— Аз не казвам това, което не мисля! — отговори Уолф.

— Ти не можеш…

В този момент Пакостникът се върна с кошницата вода и я постави на земята до Клер.

— Няма какво повече да се каже.

— Здравей, Уолф. — Шестгодишният изглежда усети напрежението между двамата възрастни и потърси начин да го разсее. — Малката сготви малко храна. Ще я споделиш ли с нас?

Уолф видя копнежа в очите на момчето и предпазливия начин, по който се държеше то, за да поеме отказа на предложението си, който бе сигурно, че ще последва.

Но Уолф беше изминал твърде много мили в мокасините на това момче.

— Ще ми е приятно да се присъединя към вас до твоя огън.

Усмивката на момчето бе тържествуваща. Само тя можеше да бъде достатъчна награда за Уолф. Но топлият поглед на одобрение, който му хвърли бялата жена, стана причина в гърлото му да плъзне едно горещо удоволствие, което зачерви бузите му. Той се опита да претендира, че не прави нищо специално, но одобрителните погледи на Малката и доволната й усмивка даваха ясно да се разбере, че тя мисли другояче.

Пакостникът сервира на Уолф най-хубавата порция каша и раздели останалото с Клер. Уолф се изненада приятно колко вкусна беше храната.

— Какво си сложила вътре, за да е толкова вкусно? — попита той.

Клер измърмори нещо, което Уолф не можа да чуе.

— Какво каза?

— Чубрица. — Тя погледна нагоре с очи, които светеха от спомена за това, което се бе случило между тях.

Пулсът на Уолф се забърза.

Преди той да може да продължи по темата, Пакостникът каза:

— Аз уча Малката как да говори с езика на Апахе. — Детето се усмихна на възрастната си ученичка и каза: — Покажи на Уолф какво си научила.

Клер покорно изрецитира на Апахе думите, означаващи всички предмети около огъня, докато Пакостникът ги показваше. Тя произнесе толкова лошо думата „огън“, че Уолф и Пакостника се разсмяха.

Клер се усмихна, когато видя щастливото лице на малкото индианско момче. Каква разлика имаше сега от недоволния му вид, когато Уолф му се скара заради подгонения из лагера скункс.

Когато смехът утихна, Уолф хвана китката на Клер и я изправи на крака.

— Вече е време да си отиваме.

— Не можем да оставим Пакостника сам тук.

— Той спи тук.

— Но той е толкова малък, за да остане тук сам.

— Аз не се страхувам — каза Пакостникът, изпъчвайки напред мъничките си гърди.

Клер разбра, че е засегнала гордостта на момчето.

— Аз съм сигурна, че нямаш нищо против да останеш тук — каза тя. — Но ако Уолф те покани в неговия вигвам, ще дойдеш ли?

Клер остро изгледа Уолф, предупреждавайки го да не смее да отрече поканата и после срещна изпълненият с надежда поглед на момчето.

Момчето апахе очевидно знаеше чия е последната дума за едно такова предложение. Очите му се преместиха от Клер върху Уолф.

Уолф се намери в трудна ситуация. Той не се чувстваше по-отговорен за Пакостника, отколкото всеки друг член на племето. Ако момчето му поискаше храна, той му даваше. Ако то правеше бели — което ставаше често — той му се караше за това, Уолф се отнасяше със симпатия към положението на Пакостника, защото то беше същото като неговото. Но никога не бе стигнал толкова далеч, че да покани шестгодишния да сподели вигвама му.

Бялата жена го направи. Уолф чакаше тя да го помоли да приеме момчето. Но тя не каза нищо, а само го гледаше с широко отворените си златисти очи. Това му стигаше. Очите й изразяваха думите, които нямаше нужда да се произнасят.

— Пакостнико, — каза Уолф на края, — аз те каня да дойдеш в моя вигвам.

Момчето се ухили.

— Аз приемам поканата ти.

Клер постави длан върху ръката на Уолф и после се наведе напред, за да прошепне на ухото му:

— Ти направи едно прекрасно нещо. — Тя го пусна, преди той да е готов да се раздели с нея и започна се суети наоколо, за да загаси огъня и да прибере нещата на Пакостника, които той щеше да вземе със себе си.

Когато си тръгваха, тя протегна ръка и Уолф изумен видя, че момчето пъхна малката си длан в нейната. Обикновено Пакостникът не искаше да има нищо общо с никого. Уолф се изненада от желанието на момчето да приеме близостта, предложена му от бялата жена. И го осени мисълта, че никога не го бе виждал с друга жена, защото никой друг никога не си е направил труда да му предложи помощ.

Уолф не можа да не се намръщи, като помисли за шума и неудобството, които присъствието на малкото момче щеше да донесе във вигвама му. И какво щяха да кажат дългите езици от селото, когато научеха какво е направил той?

Грижа ли те е какво ще кажат те?

Уолф осъзна, че одобрението на бялата жена означаваше за него много повече, отколкото мнението на цялото останало село. Което го накара да се почувства неудобно. Трябваше ясно да й даде да разбере, че не можеше по този начин да кани всяка заблудена овца при тях във вигвама им. Сега той вече бе достатъчно населен, когато ставаха трима.

Детето беше толкова развълнувано, че му трябваше доста време, за да се успокои. Накрая, Клер легна долу до Пакостника и го прегърна с една ръка, за да го успокои.

Уолф гледаше, без да съзнава завистта в очите си. Искаше му се да е на мястото на това момче. Искаше тази жена да го прегърне. За да не види тя желанието му, той каза:

— Аз ще отида да се поразходя, докато момчето заспи. Тогава ще се върна.

Той видя как страхът проблесна в очите й, но тя бързо го скри. Уолф издаде един звук на отвращение, който я накара да се свие. След момент вече го нямаше.

Клер отказваше да мисли какво щеше да се случи, когато Уолф се върнеше във вигвама. Вместо това тя прегърна момчето и се замисли за сина си. Надяваше се, че индианската майка на Джеф беше намерила начин да облекчи страховете му, когато беше откраднат от нея преди три години.

Тя се бе опитала отново, когато Уолф го нямаше в селото, да стигне до Джеф и да говори с него. Но синът й не обърна внимание на английските думи, които тя изрече и я дразнеше на езика апахе. Когато тя се опита да го докосне, той извади нож и я заплаши.

Момчето в ръцете й изръмжа и Клер осъзна, че го е прегърнала твърде здраво. Но то не се опита да се освободи, а напротив се сгуши по-близо до нея. Клер не можеше да не види иронията в ситуацията. Тя се грижеше като майка за едно момче апах, докато собственият й син отказваше да я приеме.

Когато Пакостникът вече беше заспал от известно време и Уолф все още не се връщаше, Клер внимателно се отдели от детето и напусна вигвама за една разходка в нощния въздух. Тя почти се спъна в Уолф, като пристъпи навън. Той седеше там в тъмното.

Тя се поколеба, после седна до него и попита:

— Защо не влезеш вътре?

— Там беше твърде шумно — каза той с отвращение.

— Пакостникът изобщо не каза дума, след като ти го помоли да пази тишина.

— Това няма да продължи дълго. Няма да мине много време и той ще бъбри като сойка.

— Добре — каза Клер. — Децата винаги трябва да говорят, да задават въпроси, да се учат.

— Едно дете апах се учи само да бъде тихо. Да наблюдава и да слуша.

Клер се намръщи.

— Предполагам, че това е един добър урок за научаване, когато наоколо има опасност.

— Тези дни винаги съществува опасност за един апах — каза Уолф.

— Аз никога не съм го виждала да се смее и играе с другите деца.

— Аз ти обясних причината за това.

— Няма ли някакъв начин да се промени това положение?

Уолф замислено разтърка брадичката си.

— Ако някое семейство го осинови. Тогава може би…

— Защо ти не го направиш? — прекъсна го тя.

Уолф се дразнеше от навика на Малката да казва каквото мисли, когато си искаше. Никоя жена тук не смееше така да прекъсва мъжа си. И това, което тя предложи — то беше смешно.

— Защо трябва аз да искам да осиновя Пакостника? — Устните му се извика презрително. — Повярвай ми, той е заслужил името си.

— Трябва да го направиш, защото той има твоите очи. Защото е част от теб. Защото това ще е едно добро дело — каза бързо Клер.

Очите на Уолф се стесниха, докато я гледаше.

— Защото ти липсва собствения ти син и имаш нужда да се грижиш за друго дете?

— Никой не може да замени Джефри! Аз само помислих…

— Не — каза твърдо Уолф. — Аз не искам едно дете да спи между нас.

— Той няма да бъде между нас — спореше Клер.

Уолф срещна очите й и зачака тя да сведе поглед. Но тя продължи да го гледа открито. И той видя един начин, по който можеше да получи това, което искаше — и то на ниска цена.

— Аз ще повярвам на думите ти, Малката. Детето може да остане, но когато спим, ти ще бъдеш до мен. Момчето ще спи само.

Клер бе решила да понесе всичко необходимо по време на пленничеството си в индианския лагер, защото се надяваше някой ден да стигне до Джефри. Тя вярваше, че нямаше да бъде принудена към интимности с Уолф. Сега разбра колко наивна е била.

Но ако той щеше да я има и така, и така, нямаше ли да е по-добре, ако излезеше нещо добро от това? По този начин най-малкото, ако тя някога щеше да може да избяга от това място, момчето щеше да си има дом.

— Много добре — каза Клер накрая. — Съгласна съм с твоите условия.

— Влез вътре сега — каза Уолф. — И аз ще дойда след малко.

Клер не се колеба, не заспори, а просто се изправи, отстрани кожата на входа и влезе във вигвама. Тя подреди леглото си от трева от другата страна на просторното обиталище от спящото момче. Нямаше дрехи за смяна, така че легна долу облечена в кожите, които носеше от нощта, когато Уолф й ги даде до потока.

Клер чу тихите стъпки, сигнализиращи завръщането на Уолф във вигвама. Тя затаи дъх, лежейки напълно неподвижно в тъмнината. Той безпогрешно се насочи към нея и спря близо до главата й. Седна долу на земята до нея и събу високите до коленете мокасини.

Той протегна ръка в тъмното и я постави върху рамото й. Докосването му беше нежно.

— Спиш ли, Малката?

— Не.

Мазолестите му пръсти се плъзнаха между връзките на рамото й.

— Кожата ти е много мека — каза той.

Ръката на Уолф се придвижи нагоре по шията й, докато пулса й се забърза. Той почувства как цялото й тяло потръпна под ръката му. Легна долу до нея и я дръпна до себе си. Но тя остана скована в ръцете му.

— Няма нужда да се страхуваш, Малката.

— Аз… това е за първи път, как лягам с друг мъж, освен съпругът ми. Аз… това е толкова скоро — каза тя.

Уолф мълча почти цяла минута. Накрая каза:

— Аз не бързам, Малката. Мога да почакам, докато ти ме пожелаеш така, както аз теб.

Клер почти се засмя, почти зарида.

— Ти ще трябва да чакаш дълго.

Уолф премина с ръка по шията й и почувства как тя трепери. Усмихна се доволен в тъмното.

— Аз не мисля така.

Клер почувства как изчервяването плъпна по шията й. Срамуваше се от реакцията на тялото си при докосването на индианеца. Той беше враг. Тя трябваше да помни това, за да може да напусне това място, когато му дойдеше времето. Не можеше да си позволи да му се възхищава… или да го желае.

Мисълта, че можеше даже да разглежда възможността да спи с него трябваше да я ужасява. Но не ставаше така. Фактически, тя замръзна в ръцете му, защото тялото й бе прекалено податливо на неговото докосване. Клер се чувстваше объркана от чувствата, които изпитваше към мъж, за когото знаеше, че е дивак.

Тя затвори очи, стисна зъби и се опита с всички сили да го мрази.

Измина много време преди Уолф да почувства как жената в ръцете му се отпуска. Накрая чу бавното, спокойно дишане, което му подсказа, че тя е заспала, Той я притисна до себе си и се загледа в тъмнината.

Уолф чу шумолене от другата страна на вигвама.

— Пакостнико?

— Аз се събудих и не разбрах къде се намирам — каза малкото момче с уплашен глас.

— Ти си в моя вигвам. В безопасност си тук — каза Уолф.

— Къде е Малката?

— Тя е тук с мен.

— О!

Уолф разбра какво искаше момчето и, че то не трябва да го иска. Почувства едно странно стягане в гърдите си. Отвори уста, за да покани Пакостника при тях, но после я затвори. Не трябваше да подхранва надеждите на момчето, че положението му се е променило, само защото е бил поканен да прекара една нощ във вигвама на Уолф.

Сред апахите с едно копеле не се отнасяха зле. Но защото това момче бе различно, то живееше отделно от останалото племе. Уолф точно разбираше какво означаваше това. Достатъчно трудно бе да се оцелее в чергарския живот на апахите. Едно копеле носеше допълнителния товар да се справя само. Уолф не можеше да промени съдбата на Пакостника. Щеше да е по-добре, ако момчето приемеше истината за това какво представляваше и се научеше да живее с нея.

— Лека нощ, момче — каза той.

— Лека нощ, Уолф.

Уолф затвори очи и почака, докато слушаше как момчето се настанява, преди да заспи.

На сутринта, Уолф се опита да се обърне настрана, но не можа, защото нещо му пречеше. Нещо топло. Нещо с крака и ръце.

— Пакостнико!

Той се усмихваше боязливо, докато се отдръпваше от Уолф.

Уолф се намръщи жестоко, но Пакостника не изглеждаше загрижен. Да му се скарат изглеждаше достатъчно ниска цена за една прекарана нощ без страх. И Уолф не го удари, а гримасата върху лицето му бързо се смени от едно съвсем друго изражение, когато видя как жената в ръцете му се протяга и събужда. Пакостникът използва това разсейване на Уолф, за да избяга навън.

Клер все още почти спеше, но почувства едно твърдо мъжко тяло до себе, докато се протягаше. Една мъжка ръка я погали от рамото до бедрото, а после се плъзна надолу, за да покрие утробата й и да я дръпне обратно в нишата, образувана от бедрата му. Тя можа да почувства възбудата му и една ответна топлина дълбоко в корема си, където ръката му лежеше върху нея.

— Сам?

Уолф замръзна.

Клер се протегна, за да постави ръка върху бедрото на Сам. Само, че вместо да е облечена в дълги гащи, кожата, която напипа, беше гола. Очите й бързо се отвориха. За секунда се ориентира.

Не се намираше в леглото си в Уиндоу Рок; лежеше върху купчина трева на земята. И миризмата, която усещаше, не беше на кафе, а на лагерен огън. И не Сам лежеше до нея. Сам беше мъртъв.

Клер изстена и от устните й излезе един накъсан звук на отчаяние.

Воинът апах я придърпа по-близо до себе си.

— Аз съм Уолф. Аз съм апах. Ти си моята жена — прошепна той в ухото й. — Това, което е било преди, трябва да се забрави.

— Аз не мога да забравя! — извика Клер.

— Трябва да го направиш.

— Аз имах съпруг. Аз имам син. И нищо, което ти казваш, не може да промени това!

Клер се бореше, за да се освободи от прегръдката на Уолф, но той лесно я обърна под себе си. Хвана с едната си ръка нейните две ръце. Само теглото му беше достатъчно, за да я задържи под себе си.

— Не мърдай — каза той.

Клер се бореше срещу унизителната ситуация, както и срещу мъжа, който я създаде. Извиваше се под него и почувства ужасното — възбуждащо — усещане за неговата твърдост, притисната срещу нейната мекота.

Гърленият звук, който излезе от гърлото й, накара тялото на Уолф да се напрегне. Гласът му бе груб, когато каза:

— Съпругът ти е мъртъв. Синът ти има ново семейство. Нищо, което кажеш или направиш, няма да промени това.

Клер преглътна трудно. Почувства как сълзи изпълниха очите й и ги затвори. Една се изплъзна навън и се търкулна надолу по бузата й. Внезапно ръцете й бяха освободени и тя почувства, че е притисната в прегръдката на Уолф. Тя се съпротивлява съвсем кратко, преди да се подчини на утехата, която намери в ръцете му.

Уолф не знаеше как да разбира чувствата, които го изпълваха. Той знаеше, че отчасти е отговорен за разстройването на Малката. Но даже, ако я върнеше в мястото, откъдето я открадна, съпругът й нямаше да се върне. Или синът й. Той никога не бе прегръщал плачеща жена. Искаше да премахне болката й, за да се усмихне отново.

Устните му леко докоснаха челото й в жест на успокоение. Ръцете му отмахваха кехлибарената коса от лицето й и той избърса сълзите й с палеца си. Шепнеше думи на апахе, думи, които не си беше представял, че може да каже на някоя жена. Успокоителни думи. Думи, изразяващи нуждата му да я защитава. Да я предпази от всичко лошо. Да премахне цялата й болка.

Накрая сълзите й спряха. Тя хлъцна и звукът предизвика усмивката му.

Клер седна и се освободи от ръцете на Уолф. Избърса очите и носа си с ръкав.

— Аз не знам какво ми стана. Аз…

Една разправия отвън накара Уолф де скочи на крака и да изтича, преди Клер да завърши изречението си. Тя скочи и го последва навън. Бързо стана ясно, че Пакостникът здравата се беше потрудил да заслужи името си. Той стоеше заобиколен от поне четири по-големи момчета, които го дразнеха с лъковете и стрелите си.

— Какво става тук? — попита Уолф.

Четирите момчета обърнаха широко отворените си очи към воина апах. Те очевидно не бяха очаквали вмешателство в полза на Пакостника.

— Той искаше да дойде на лов с нас — каза едно от момчетата.

— Но той няма лък…

— Нито пък стрели.

Уолф премести погледа си от момчетата върху малкия досадник, натресен във вигвама му от бялата жена.

— Истина ли е това? — попита той Пакостника. — Нямаш ли лък и стрели?

Малкото момче рисуваше нещо с върха на мокасината си в прахта. Брадичката му, която почти лежеше на гърдите, леко се затресе.

— Така… — Уолф обърна пронизителните си тъмни очи към другите момчета. — Ние ще трябва да ти направим лък и стрели.

Четирите момчета стояха изумени от изявлението на Уолф.

— Но…

— Достатъчно! — каза Уолф. — Махайте се сега.

Четирите момчета се отдалечиха в различни посоки, като променливи ветрове. Уолф стоеше там и се чувстваше неудобно, несигурен защо предложи да свърши нещо, което щеше да изисква от него да прекарва още повече време с Пакостника. Правенето на първия лък и стрели за едно момче представляваше задача, която се падаше по право на член от семейството му — на бащата или на чичото.

Мокасината на момчето задълбочи кръга, който правеше в прахта.

— Наистина ли ще направиш това?

— Аз не казвам това, което не мисля.

Пакостникът погледна нагоре и очите му бяха пълни с възхищение от неговия нов герой. Уолф почувства как настроението му се подобрява.

— След закуска ще отидем заедно да потърсим едно черничево дърво, за да ти направим лък и фалшиво портокалово дърво за стрелите. После ти можеш да потърсиш пера от червеноопашат ястреб. Засега, отиди и донеси малко вода на Малката.

Пакостникът издаде един детски боен вик и влезе във вигвама, за да вземе нещо, в което да донесе вода.

Уолф се обърна, за да погледне бялата жена и видя, че очите й все още следваха едно от бягащите момчета.

Белият Орел.

Уолф може и да не беше обърнал внимание кои точно момчета дразнеха Пакостника. Но Клер видя много добре, че Джефри бе между тях. Тя хвана за един миг погледа на сина си, но той бързо се отвърна. Даже този кратък момент беше достатъчен, за да й каже, че Джеф не беше толкова безразличен към нея, както искаше да я накара да мисли.

Този инцидент й показа още една от промените в нейния син. Детето, което тя отгледа, не би било толкова жестоко, че да дразни едно по-малко момче. Или ако го направеше, тя бързо щеше да му посочи неговата грешка. Но децата апахи се учеха в едно по-безмилостно училище.

Клер не беше чак толкова съсредоточена върху Джеф, за да не съзнава какво предложи Уолф да направи за Пакостника. Тя срещна тъмноокия поглед на индианеца и му се усмихна.

— Ти направи едно прекрасно нещо.

— Момчето не е виновно, че няма оръжията на един воин.

— Сега ще ги има — каза Клер.

Уолф изръмжа. Дойде му на ум, че като се съгласи да помогне на Пакостника, се постави в ролята на негов баща. Последното нещо, което възнамеряваше да направи, беше да се ангажира по такъв начин с непослушното момче. Само че трябваше да признае, че се почувства добре, когато момчето го погледна. А получи и одобрението на Малката. Стресна се от собственото си благоговение, когато Малката заговори:

— Как ще кажеш „Обичам те“ на Апахе?

Уолф й каза думите и ги повтори с нея, докато тя ги произнесе правилно. Накрая той попита:

— Защо ти трябва да знаеш тези думи?

Тя наведе златистите си очи, докато му отговаряше.

— Човек никога не знае кога могат да му потрябват.

После тя се обърна и се отдалечи, оставяйки го да стои там, Уолф почувства в гърдите си стягане. Жената и момчето се промъкваха покрай бариерите, които той издигна преди години около себе си, за да остане в безопасност. Не знаеше какво да направи, за да ги държи на разстояние. И най-тревожен от всичко беше фактът, че не знаеше дали иска да направи това.

Защото той осъзна, докато учеше бялата си пленница как да казва „Обичам те“, че искаше тя да каже тези думи на него.