Кид

23

— Клер и аз отиваме на пикник — обяви Анабет една сутрин, няколко дни по-късно.

— Хубаво. Направете го на предната веранда — каза Джейк.

— Мислех, че ще можем да отидем долу до тополата при потока.

— Там не е безопасно.

— Защо не дойдеш и ти, за да ни наглеждаш? — попита Анабет. Тя му хвърли един кокетен поглед изпод дългите си ресници.

— Имам твърде много работа да върша.

— Тогава изпрати някой да ни наблюдава — настояваше Анабет.

— Моля те, Джейк — каза Клер.

Джейк погледна от Анабет към Клер и обратно.

— Много добре. Не мога да се справя и с двете.

— Благодаря, Джейк! — Анабет бързо го прегърна. — Блеки ще дойде с нас, за да ни предупреди, ако Ранкин се появи наоколо.

Когато Анабет щеше да го пусне, Джейк я задържа и я прегърна на свой ред.

— Внимавай — прошепна той в ухото й. — Гледай за Ранкин.

Анабет и Клер тръгнаха, носейки кошницата между тях. Кучето подтичваше до Анабет.

— Не мога да повярвам в промяната у това черно куче от първия път, когато го видях — каза Клер. — Или промяната в Джейк — добави тя.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Те бяха и двамата… самотни. А сега не са.

— Така бях и аз — каза Анабет с тих глас. — А сега не съм.

Листата на тополата вече се разлистваха и щом двете се настаниха под беседката от клони, те бяха фактически невидими за външния свят.

— Бях забравила колко чудесно е това! — каза Клер.

Анабет се настани на земята и Кучето бързо си намери едно удобно място и се сви до нея.

— Това е моето любимо място в Уиндоу Рок — каза тя.

— Джеф обичаше да идва тук — каза Клер. — След като апахите го взеха, аз не съм идвала насам.

— Как е Джеф, наистина?

— Той всъщност е добре. Аз просто искам…

Кучето се изправи и погледна отвъд беседката от листа. Космите на врата му настръхнаха. Едно ниско ръмжене започна в гърлото му.

Анабет и Клер размениха погледи. Имаше някой навън.

— Това е Ранкин — прошепна Анабет. — Басирам се за това.

— Какво ще правим? — прошепна Клер.

Анабет сложи ръка на шията на Кучето. Тя знаеше, че то ще нападне, ако не го задържи. И този път Ранкин щеше да го убие.

Анабет се наведе, за да прошепне на ухото на Клер.

— Ето какво ще направим…

Джейк закри очи от слънцето и погледна надолу към долината. Той можеше да се закълне, че видя едно черно куче да се движи там долу. Кучето? Защо Кучето се връщаше само? Къде беше жената, която то обикновено следваше? Къде беше Анабет?

— Аз дойдох за моята жена. Ти ще ми кажеш къде да я намеря сега!

Джейк беше толкова съсредоточен върху движението в долината, че индианецът го изненада напълно. Джейк невярващ зяпаше боядисания воин на кон, който се появи пред него и му препречи пътя.

— Уолф! Ние мислехме, че си мъртъв! — Джейк видя едва заздравялата рана върху слепоочието на индианеца, където куршум беше прорязал скалпа му.

Ноздрите на Уолф се издуха и устните му изтъняха.

— Аз търсих моята жена в къщата на белия човек. Не я намерих там. Какво си направил с нея?

Джейк почувства как косата на тила му се изправя от заповедническия тон на индианеца. Той си напомни, че Клер обичаше този мъж. Помисли колко щастлива щеше да бъде тя да види Уолф жив и се опита да не обръща внимание на борбеният инстинкт, който се надигна в него, когато срещна грубия поглед на индианеца.

— Клер и Анабет правят пикник под онова голямо тополово дърво долу до реката — каза Джейк. — Аз ще дойда с теб и ние ще ги намерим заедно.

Уолф не остана да чака Джейк. Той пришпори понито си в галоп и се насочи към потока, който течеше в дъното на долината.

— Ад и дявол! — Джейк пришпори жребеца си — в бърз галоп и скоро настигна индианеца. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурен ставаше Джейк, че движението, което видя, бе на Кучето. Той се застави да остане спокоен. Вероятно имаше някое просто обяснение защо Кучето не беше с Анабет. Нямаше да се паникьосва за нищо.

Освен това, бе изпратил един човек да пази двете жени. Той със сигурност щеше да даде сигнал, ако някой се появеше в земята на Уиндоу Рок.

Джейк погледна към индианеца и разбра, че не би искал да е мъжът, който щеше да докосне Клер против волята му. Страшно беше да се гледа в тъмните му очи. Пусти. Безмилостни. Джейк бе щастлив, че не му е враг.

Уолф не можеше да обясни на белия мъж празнотата, която почувства в себе си, когато се събуди два дни след битката с белите войници и откри, че Малката си е отишла. Когато се изправи пред Белия Орел, момчето не трепна пред неговата ярост. Белият Орел можа да каже само, че жената на Уолф поискала да си отиде вкъщи и затова той я отвел там.

Уолф се почувства опустошен, когато помисли, че Малката можеше да го напусне. Отне му още един ден размишление, за да осъзнае, че не искаше да живее живота си без нея. Той трябваше да я последва и нямаше да се върне в селото си сам.

Когато Уолф напускаше селото, Пакостникът се затича насреща му. Малкото дете задърпа гамашите на Уолф, за да привлече вниманието му и каза:

— Вземи ме с теб! Аз искам да помогна, за да намерим майка ми.

Уолф не отричаше правото на Пакостника да нарича бялата жена майка. Но момчето беше твърде малко, за да дойде на такова пътуване.

— Ти чакай тук и аз ще я доведа обратно при теб.

— Щом така казваш, татко — отговори тържествено Пакостникът.

Уолф отвори уста, за да отрече роднинството, но не каза нищо. Пакостникът щеше да бъде добър син — щом го отучеха малко от непослушанието му.

— Чакай тук — каза Уолф. — И не помисляй да тръгнеш след мен — извика той през рамо. На Пакостника не беше достатъчно да се каже нещо по един път.

Сега моментът на истината наближаваше. Щеше ли Уолф да накара Малката да се върне с него против желанието й? Щеше ли да бъде това необходимо? Джейк каза, че са го помислили за мъртъв. Затова ли Малката е избягала от селото? Затова ли не се беше скрила сред хълмовете както другите жени бяха направили?

Джейк видя разтревожения поглед върху острите черти на индианеца и се почуди какво Клер е намерила в мълчаливия човек. Но нямаше много време да размишлява над това, защото; внезапно почувства, че нещо не е наред. Те се намираха на не повече от половината път от мястото на пикника, когато Джейк разбра какво го разтревожи толкова.

— Пазачът!

— Къде? — попита Уолф. — Аз не виждам никой.

— Точно това е — каза Джейк със стоманен глас. — Аз изпратих един каубой с пушка да пази жените; и да се погрижи нещо да не им се случи. Няма го там, където трябва да бъде.

Джейк направи малка обиколка, за да провери мъжа, когото бе изпратил да наглежда Анабет и Клер. Най-лошите му страхове се потвърдиха, когато спря коня си до бора, където мъжът трябваше да бъде.

— Той е мъртъв — каза Уолф, след като погледна окървавеното тяло, проснато на земята.

Джейк се плъзна от коня си, за да види как е бил убит каубоят.

— Намушкан с нож. — Той яхна отново животното и го пришпори към тополата.

— Аз никога не трябваше да я изпускам от поглед — измърмори Джейк.

На половината път до тополата, те срещнаха Кучето. То лаеше яростно и се затича обратно към тополата и после отново към Джейк.

— Ад и дявол! — Джейк внезапно осъзна, че Анабет е изпратила нарочно кучето обратно. Тя беше спасила проклетото куче, вместо да го остави да я защитава!

Двамата мъже изминаха в галоп остатъка от пътя до тополата. Те прочетоха историята, оставена на мястото, където са били жените, сякаш бе изписана в книга.

— Четирима, може би петима бели мъже са били тук — каза Уолф. — Този, който е убил твоя пазач, се е присъединил към другите, когато те са напуснали това място.

— Те са довели един кон в повече, така че това е било планирано предварително — добави Джейк. Но Ранкин не би очаквал да намери Клер тук, защото Джейк каза, че тя е при приятели в Тексас. Значи един от конете е имал двама ездачи.

Джейк си спомни, че Ранкин-Риърдън искаше да се ожени за Клер. Затова ли Ранкин беше убил Сам при засадата? За да може Клер да стане вдовица?

Джейк почувства как стомахът му се свива. Студените му сиви очи срещнаха погледа на Уолф.

— Те ще убият жените, когато не им трябват вече.

— Защо са ги отвлекли? Имаш ли ти враг сред белите?

— Уат Ранкин — каза просто Джейк — Той търси откраднатото злато и смята, че Анабет знае къде е то. И аз мисля, че той отдавна планира да направи Клер своя жена.

— Ще отидат ли те в града на белия човек?

— Не. Те ще отидат в долината.

— Защо?

— Защото се предполага, че златото е скрито там.

— Хайде да тръгваме — каза Уолф. — Изпитвам нужда да пролея кръвта на врага си този ден.

Двамата мъже яздеха един до друг към долината. Кучето ги следваше, но отстрани, на известно разстояние от тях.

Но Уат Ранкин беше предвидил преследване. Джейк и Уолф все още се намираха на известно разстояние от долината, когато попаднаха на засада и бяха принудени да залегнат от един-единствен стрелец, който пазеше единствения вход в долината.

Джейк извади пушката си от калъфа на седлото и отвърна на огъня на бандита.

— Аз ще го държа зает, ако ти искаш да му направиш посещение — каза той на Уолф.

Очите на индианеца се стесниха.

— Ще бъде както ти казваш. — Уолф беше прекарал целия си живот, движейки се безшумно по скалистия терен, без да оставя даже наведено стръкче трева, показващо преминаването му. За него бе детска игра да се промъкне горе до белия мъж, лежащ с насочена пушка към каньона, водещ към долината.

Уолф не направи предупреждение и бандитът, нает от Уат в Санта Фе за няколко долара злато не издаде звук, когато умря с прерязано гърло от ухо до ухо.

Уолф махна на Джейк, който бързо се изкатери нагоре по пътеката, за да се присъедини към него.

Нямаше милост в очите на Джейк, когато погледна надолу към мъртвия бандит.

— Аз искам Ранкин. Остави го на мен.

— Кой точно е Ранкин? — попита Уолф.

— Той има дълга руса коса. От онзи тип, от който става хубав скалп. Не можеш да го сбъркаш.

Анабет гледаше Ранкин, който връзваше въжето, с което тя и Клер бяха завързани за един дървен стълб, вкопан в земята пред каменната къща.

— Джейк ще те убие за това — каза тя.

— Аз очаквам, че той наистина ще дойде скоро за теб — каза Ранкин. Но виждаш ли, Кид, ние ще го чакаме.

Анабет размени поглед с Клер, която бе завързана с гръб към Анабет от другата страна на стълба. И двете знаеха, че Ранкин беше прав. Джейк щеше да дойде. И както Ранкин ги бе завързал за този стълб, нямаше как Джейк да ги спаси, без да се изложи на огъня на скритите наблизо бандити.

— Сега ако ти ми кажеш къде е скрито онова злато, Кид, ние можем да се споразумеем — каза Ранкин.

— Аз ти казах, че не знам къде е то!

— Може би няколко часа на горещото слънце ще освежат паметта ти — каза Уат.

Анабет погледна нагоре към пролетното слънце, което много повече приличаше на лятно. Устата й вече съхнеше. Тя не се тревожеше толкова много за себе си и Клер, колкото от това какъв ефект можеше да има това изпитание върху децата, които те носеха в себе си.

Когато Ранкин ги остави и се премести на сянка до къщата, Клер попита:

— Ти добре ли си?

— Аз съм добре. Но твоето лице…

— Няма нищо.

Като обърна глава, Анабет разгледа добре огромното червено и розово охлузване върху шията на Клер.

— Ти не трябваше да се опитваш да се бориш с тях — каза Анабет. — Просто трябваше да ги оставиш да ме хванат.

— Аз не можех да направя това, Анабет. Само си мислех какво щеше да бъде, ако те преследваха мен? Ти нямаше да стоиш там, без да правиш нищо.

— Съжалявам, че те забърках в това — каза Анабет.

— Аз все още не мога да повярвам, че Уил Риърдън е също и един бандит, наречен Уат Ранкин.

— Ранкин беше мъжът, който застреля и уби Сам — каза Анабет.

— О, Боже — каза Клер. — Скъпи Боже. Знае ли Джейк?

— Той знае.

— И Ранкин те иска, — заключи Клер, — защото ти можеш да го заведеш до златото на Сам.

— Аз ти се заклевам, Клер, че не знам къде е то. Ти трябва да ми повярваш. Ако знаех къде е, щях да го върна отдавна. Моля те, не ме мрази, Клер. Аз толкова съжалявам за случилото се със Сам.

— Аз не те обвинявам, Анабет.

— Но аз бях там, Клер! Аз стоях на колене до Сам, когато той умря. И неговите последни думи… Той каза, че те обича, Клер. И че съжалява за Джеф.

— О, Анабет. Толкова много трагедии…

Двете жени помълчаха за малко, всяка заета със собствените си спомени. Накрая Клер каза:

— Колко мъже мислиш, че Джейк ще доведе със себе си?

— Шъг няма да остане там. И той със сигурност ще доведе неколцина от работниците.

— Те няма да могат да направят много, докато ни държат така като заложници, нали?

— Джейк ще измисли нещо.

Джейк изруга ужасно, когато видя двете завързани жени пред каменната къща.

— Как ще ги измъкнем оттам?

— Ще трябва да почакаме, докато падне мрака — каза Уолф.

— Не можем да ги оставим цял ден под горещото слънце!

— Това е малка цена, която може да се плати за безопасното им спасение — каза Уолф.

Джейк въздъхна тежко.

— Анабет носи моето дете.

— Аз съм виждал една жена апах да върви дълго време без вода и да износи здраво дете. Така ще бъде и с Преследвания Елен. Ще видиш.

— Надявам се, че си прав — измърмори Джейк.

— Ти си щастлив мъж — каза Уолф. — Аз се опитах да направя дете с моята жена, но това не се случи.

Джейк се ухили.

— Сега тук грешиш.

— Какво?

— Клер ни каза, че ще има твоето дете през есента.

— Защо не ми е казала?

— Предполагам, че не е имало време.

Но Уолф знаеше, че е било, защото тя е планирала да го напусне. Тя е знаела, че той никога няма да я пусне, ако му кажеше, че носи неговото семе. Тъмните му очи станаха опасни, когато той се обърна, за да огледа долината. Той щеше да убие мъжете, които заплашваха неговата жена. После щеше да я отведе у дома, където й е мястото. Никой нямаше да го спре. Нито брат й. Нито даже самата Малка.

— Аз ще отида да огледам наоколо, — каза Джейк, — за да съм сигурен, че Ранкин не е поставил други хора тук, преди да тръгне след Анабет.

— Аз също ще погледна — каза Уолф. — Ще се срещнем тук, когато слънцето залезе, за да направим каквото трябва да се направи.

В същия момент, в който двамата мъже напуснаха хълма, две малки глави се показаха отгоре.

— Аз не знам защо се оставих да ме забъркаш в това — каза Белият Орел.

— То беше заради нея и ти го знаеш — отговори Пакостникът. — Ние не можем да оставим майка ни да бъде пленена и да не направим нищо, за да я спасим.

— Уолф ще се погрижи тя да се измъкне в безопасност от това място.

— Той може да има нужда от помощта ни.

Белият Орел изгледа косо по-малкото момче. Той знаеше, че трябва да се подчинява на възрастните и въпреки това се остави да бъде убеден от Пакостника. Вероятно момчето щеше някой ден да стане водач на племето, защото говореше много гладко. Но те сега се намираха тук, и негова грижа бе да се погрижи Пакостникът да не направи нещата по-лоши, отколкото бяха. Винаги беше възможно по-малкото момче да е право. Ако останеха скрити, имаше шанс да помогнат с нещо по-късно, когато щеше да има нужда от помощ.

— Ела с мен — каза Белият Орел. — Нека се придвижим по-близо, за да чуем какво се говори.

— Спомняш ли си белите думи? — попита Пакостникът.

Белият Орел се намръщи.

— Повечето.

— Аз не мога да разбера как можеш да имаш майка като Малката и да искаш да я оставиш — чудеше се Пакостникът.

— Аз не съм се отказал от нея — отвърна Белият Орел. — Откраднали са ме.

— Тя не ти ли липсваше?

— В началото. Аз бях само толкова голям, колкото си ти сега, когато Счупеният Крак ме доведе в селото. Аз се страхувах, плачех за майка си. Но, тя не дойде, за да ме вземе.

— Защо?

Белият Орел прехапа долната си устна.

— Мислех си, че защото не я е грижа. Ядосах се много на нея и на белия си баща. Мразех ги затова, че са ме изоставили. Но Силният Плач беше добра майка. Скоро бях толкова зает с разни неща — неща, които никога преди не ми позволяваха да правя — за да мисля за белите си родители. — Той сви рамене. — Аз ги забравих.

— Малката никога не те е забравяла.

Белият Орел се намръщи.

— Не. Тя ме е помнила дълго време.

— Все още ли я мразиш? — попита Пакостникът.

— Не. Аз… Има спомени от времето, когато бяхме заедно, които изпълват сърцето ми с радост. Аз само се страхувах, че тя ще се опита да ме отведе от Счупения Крак и Силния Плач. Сега… аз не искам да я наранят.

— Добре, ние затова сме тук — каза Пакостникът. — Щом и двамата се погрижим за нея, тя със сигурност ще се върне в къщи невредима.

Двете момчета се промъкнаха надолу в долината, използвайки умения, които все още бяха нови за тях. Толкова нови, че направиха грешки. Заради които се намериха срещу дулото на една пушка с един едноок бял мъж, държащ спусъка.

— Не мърдайте от местата си, вие малки индиански копелета!

Имаше само секунда, за да реагират, но тя бе достатъчна за Белия Орел да блъсне настрана Пакостника. Изстрелът от пушката изрева в ушите им, но само няколко сачми попаднаха на плът.

Рошавият бандит направи грешката да помисли, че двете момчета са цялата опасност, пред която е изправен. Той се изправи, за да изпразни втората цев, когато Кучето му разкъса гърлото. Вторият изстрел попадна в земята, докато бандитът се свличаше на земята и писъкът му се задави в разкъсаната плът.

Джейк почти веднага се появи там, за да задържи Кучето. Той не беше сигурен, че сам нямаше да бъде ухапан, но щом заговори на животното, Кучето спокойно седна долу до убития бандит и облиза кръвта от челюстите си.

Бе ужасно да се гледа лицето на Уолф, но ръцете му бяха нежни, когато се протегнаха, за да погалят двете момчета.

— Колко лоша е раната ти? — попита той Белия Орел.

— Рамото ме боли малко — отговори детето.

Уолф обърна дивия си поглед към Пакостника, чиито очи все още бяха широко отворени от уплаха. Преди Уолф да може да каже нещо, Джейк се присъедини към индианеца.

Веждите на Джейк се повдигнаха, когато осъзна, че Уолф се грижеше за две индиански момчета. По-голямото не можеше да има повече от девет или десет години.

— Какво правят те тук?

— Ние дойдохме да помогнем на нашата майка — каза Белият Орел на английски.

— Джеф? — Косата на момчето беше по-тъмна, отколкото тази на Джеф, но зелените му очи — очите на Сам — гледаха неотлъчно Джейк. После Джейк позна носа на Сам, както устата и брадичката му. — Наистина ли си ти?

— Аз се казвам Белият Орел — каза момчето.

Джейк можа да види, че Джефри щеше да припадне от шока, като резултат от раната му. Той се обърна към Уолф и каза:

— По-добре да ги изведем оттук. Ранкин ще изпрати някой тук горе, за да види какво се е случило.

— Ела, Пакостнико — каза Уолф.

Белият Орел се изправи и започна да ходи сам, но Джейк го взе на ръце.

— Аз мога да вървя — протестира момчето.

— Просто се остави на чичо си Джейк, момче. Ние трябва да се движим бързо и така няма да оставим кървава следа за тях.

Белият Орел не можеше да спори за това. Фактически, не се чувстваше толкова добре, за да протестира много. Той облегна глава на рамото на чичо си и затвори очи.

Двамата мъже, заедно с двете момчета, се насочиха към далечния край на долината, където се намираше езерото. Кучето ги следваше на известно разстояние.

При езерото те срещнаха още един наскоро нает бандит. Скриха се в храстите, докато решат как ще е най-добре да се доближат до него.

— Не можем да си позволим да го оставим да стреля — каза Джейк. — Не трябва да дадем на Ранкин да разбере, че сме дошли в този край на долината.

— Остави това на мен — каза Уолф.

Този път Уолф направи грешка. Един камък се търкулна и стресна бандита.

— Кой е там? Говори, проклет да си или ще стрелям.

Уолф се намираше на открито, но остана съвсем неподвижен. Той видя как очите на бандита го отминаха, после се върнаха и забелязаха присъствието му.

— Мръсен индианец!

Джейк наблюдаваше как драмата се развива пред очите му, но все още държеше Джефри на ръце. Пакостникът бе този, който отвлече вниманието на бандита и така спаси живота на Уолф. Момчето се изправи и извика:

— Ахагейк! — После пъхна палци в ушите си и размаха пръсти към белия мъж. — Ела и ме хвани! — извика то на апахе. — Майка ти е кучка на койот! Ела и ме хвани, ти, малко койотче!

Бандитът така се стресна, че направи грешката да отмести прицела си от Уолф. Стрелата на индианеца намери целта си в сърцето му. Той падна на земята като камък.

Когато Джейк и момчетата се присъединиха към Уолф, Пакостникът държеше очите си сведени към земята. Той отново не се бе подчинил на възрастните.

Уолф постави ръка върху рамото на момчето и каза:

— Това беше постъпка на воин — да отклониш огъня на врага, за да спасиш някого. Аз съм благодарен за твоята храброст, Пакостнико.

— Ти не ми се сърдиш?

— Не съм казал това — каза Уолф със сардонична усмивка. — Ти можеше съвсем лесно да бъдеш убит. Аз щях да съжалявам за това.

Пакостникът засия пред Уолф.

— Аз ще запомня думите ти, татко. И ще се опитам да постъпвам по-добре.

Уолф почувства как гърлото му се стяга. От гордост за момчето. И от обич към него. И от надеждата, че винаги ще е достоен за възхищението на Пакостника.

Слънцето залязваше, което означаваше, че стана време двамата мъже да се върнат при каменната къща. Джейк направи една шина, за да обездвижи рамото на Джефри. Сачмите от огнестрелната рана трябваше да се извадят, но това можеше да се направи и по-късно. Засега кървенето спря.

— Аз искам да се грижиш за Белия Орел — нареди Уолф на Пакостника. — Ти ще останеш тук. Ще ме послушаш за това.

— Не се тревожи, татко. Ще направя, както ми каза.

Джейк остави Кучето да пази двете момчета докато той и Уолф се запътиха през долината, да спасят жените, които обичаха.

Уат Ранкин беше бесен.

— Как по дяволите те успяха да влязат в долината, без Фредерикс да ги види? — викаше той. Ранкин чу изстрела и изпрати Мексиканеца да види какво става.

— Не знам, сеньор — каза Солано. — Но едноокият е мъртъв. Аз проверих входа в долината и онзи мъж там също е мъртъв.

— Ами Прицъл? Той добре ли е? — попита Уат.

— Аз не отидох до езерото, сеньор. Помисли, че ще трябва първо да се върна тук.

Очите на Уат се присвиха. Мексиканецът беше прав. Ако онзи Рейнджър се намираше в долината през по-голямата част от следобеда, вероятността Прицъл също да е мъртъв беше голяма. Нямаше смисъл да изпраща Солано в същия капан, за да го убият.

— Ти ще останеш тук с мен — каза Уат. — Той огледа каменната къща, която помисли за истинска крепост, когато я видя за пръв път. Но от това, което знаеше за Рейнджъра, сега започваше да мисли, че къщата можеше да се превърне в смъртоносен капан.

Само че той имаше своите заложници. Двете вързани отвън жени бяха неговият билет за свободата, ако нещо не вървеше според плана му. Той възнамеряваше да ги използва, за да разбере къде е скрито златото. Вече бе преобърнал къщата да го търси, а също и пещерата зад нея. Но не намери нищо.

Настъпваше нощта. В тъмното Рейнджърът със сигурност щеше да се опита да се промъкне отгоре му. И щеше да успее, освен ако не намереше начин да освети мястото пред къщата.

Уат се обърна към Солано и каза:

— Искам да събереш колкото се може повече дърва за огън. Искам да запаля толкова голяма клада, че да освети целия отсамен край на долината.

— Си, сеньор.

Уат Ранкин беше вършил нещата по лесния начин през целия си живот. Струваше му се по-лесно да открие откраднатото вече злато, отколкото да напада друг дилижанс. Изглеждаше му по-лесно да убие Сам Чандлър и да вземе жена му, вместо сам да си намери жена. Сега разбираше, че ставките са били много по-високи, отколкото предполагаше. Съществуваше шанс — макар и малък — да не може да се измъкне жив от тази долина.

Може би трябваше да си остане един „честен собственик на ранчо“. На времето, собственият план изглеждаше толкова прост и сигурен за осъществяване. Сега му се струваше, че е загубил не само златото, но също и шанса си да има Клер Уиндоу Рок.

Той погледна към двете завързани жени пред къщата. Можеше да им се наслади, докато имаш тази възможност. Извади един нож от колана си се запъти навън, за да ги развърже.

Солано отиде да събира дърва и да запали огъня, точно както му казаха. Когато кладата ярко се разгоря, той се измъкна. Този Ранкин, той беше луд. Смъртта на бандитите, присъединили се към тях, гнетеше силно Мексиканеца. Той не харесваше малкия си шанс да се измъкне жив от долината.

Солано реши да увеличи този шанс, като избяга сега. Щеше да чака отвън, който и да излезеше от долината. И да се възползва от златото, ако те го намереха. Той щеше да оцелее там, където другите загинаха. Мексиканецът не се тревожеше от предателството си към Уат Ранкин. Един бандит се научаваше да мисли за себе си първо, последно и винаги.

Солано мълчаливо започна бягството си. Тъй както се бе научил да бъде през годините като преследван човек. Тих като изгрева.

Но имаше още един, даже по-тих, който го следваше.