Кома

Понеделник, 23 февруари, 12:16 ч.

Шон Бърман несъмнено беше много разтревожен, че е в болница и му предстои неотложна операция. Той разбираше много малко от медицина и въпреки че му се искаше да е по-добре осведомен, не си беше направил труда да разпита какво му има и как ще го лекуват. Страхуваше се от лекари и болести. Всъщност беше склонен да отъждествява тези понятия, вместо да ги разглежда като противоположности. За това и мисълта, че трябва да го оперират, накърняваше неговата чувствителност. Разумът му не можеше да приеме, че някой ще разреже кожата му с нож. Щом си го представеше, стомахът го присвиваше и по челото му избиваше пот. Опита се да не мисли за това. На езика на психиатрите тази реакция се нарича „отхвърляне на реалното“. И той го правеше доста успешно до идването си в болницата, следобеда преди заплануваната операция.

— Казвам се Бърман. Шон Бърман. — Той си спомни съвсем ясно процедурата при постъпването си. Вместо да мине бързо и лесно, тя беше отчайващо заплетена поради административната бъркотия в болницата.

— Бърман? Сигурен ли сте, че трябва да дойдете точно днес? — добронамерено го попита силно гримираната администраторка с маникюр в черно.

— Да, сигурен съм. — Той се чудеше на черния лак, който го накара да осъзнае, че болниците са своеобразни монополи. В един конкурентен бизнес някой разумно би предупредил администраторката да не носи черен лак.

— Ами съжалявам, но нямам вашите документи. Ще трябва да поседнете, докато се оправя с другите пациенти. После ще се обадя в приемната и веднага ще ви обслужа.

Това беше първата от серията неуредици, които съпътстваха постъпването му в болницата. Той седна и зачака. Голямата стрелка направи една пълна обиколка, преди да приключи всичко.

— Бихте ли ми дали талона си за рентген? — попита го млад, болезнено слаб лаборант.

Бърман беше чакал повече от четирийсет минути, преди да го повикат.

— Нямам такъв талон. — Бърман преглеждаше документите, които му бяха дали.

— Не е възможно. Всички постъпващи имат.

— Но аз нямам.

— Трябва да имате.

— Казвам ви, че нямам.

Въпреки явното огорчение нелепата процедура при постъпването в известен смисъл бе изиграла положителна роля. Бе ангажирала съзнанието му изцяло и изместила на заден план мисълта за предстоящата операция. Но като се озова в стаята си, където нерядко чуваше стенания, достигнали до него през открехнатите болнични врати, Шон Бърман бе принуден да посрещне открито очакващото го преживяване. Още по-трудно бе да не забелязва хората с превръзки и дори с тръбички, които стърчаха загадъчно от места по човешкото тяло, където нямаше естествени отвори. Веднъж попаднал сред болничното обкръжение, отричането на реалното престана да действа като резултатна психологическа защита.

Бърман опита и друга тактика — „формиране на реакция“, както биха се изразили психиатрите. Отдаде се на мисълта за предстоящата операция, докато поне привидно свикне с нея.

— Аз съм диетолог и бих желала да обсъдим какво меню ще изберете — каза пълна жена с бележник върху малка дъска за писане, която беше почукала рязко, преди да влезе. — Предполагам, че сте тук за някаква операция.

— Операция ли? — усмихна се Бърман. — Ами правят ми поне веднъж в годината. Хоби ми е.

Диетоложката, лаборантът и изобщо всеки, който влизаше при него, ставаше слушател на безгрижните му коментари по повод предстоящата операция.

До известна степен този метод за психическа защита бе успешен поне до утрото на събитието. Събуди се в 6:30 ч. от някакъв шум на дрънчаща в коридора количка. Колкото и да опитва, не можа отново да заспи. Невъзможно му беше да чете. Времето минаваше тягостно бавно, но все пак неумолимо наближаваше единайсет, когато беше планирана операцията. Стомахът му беше започнал да стърже от глад.

В 11:05 вратата на стаята се отвори с трясък. Пулсът му се ускори. Беше една от сестрите.

— Ще има закъснение, мистър Бърман.

— Закъснение ли? И колко още ще чакам? — Бърман се насилваше да бъде учтив. Агонията на очакването вземаше своя данък.

— Не мога да ви кажа. Трийсет минути, час… — Сестрата вдигна рамене.

— Но защо? Вече умирам от глад.

В действителност Бърман не беше гладен, а твърде възбуден.

— Операционната е задръстена. Ще дойда по-късно да ви дам предоперативните лекарства. Сега просто почивайте.

Сестрата излезе. Бърман остана с отворена уста, готов за нов въпрос, за още стотина въпроса. Да почива? Ама че късмет! Всъщност до появата на Сюзан той цяла сутрин непрекъснато се бе обливал в студена пот — страхуваше се от всяка следваща минута и едновременно с това искаше времето да тече по-бързо. На няколко пъти бе усетил безпокойство и се беше запитал дали тревогата му отговаря на сериозността на очакваната лекарска намеса. Ако наистина беше така, никога не би могъл да се подложи на действително тежка операция. Той се опасяваше, че ще го боли, че обещаното подобрение от 98% може да се окаже заблуда, че ще трябва да носи гипс няколко седмици след операцията. За упойката не се безпокоеше. Ако изобщо мислеше за нея, то по-скоро се притесняваше, че може да не го приспят напълно. Не желаеше местна анестезия. Предпочиташе да не усеща нищо.

Бърман не се безпокоеше за възможните усложнения, нито пък за своята тленност, защото все още беше твърде млад и здрав. Ако беше помислил за тези неща, би се поколебал дали да се подложи на операция. Това открай време си му беше недостатък — да не забелязва гората заради отделните дървета. Веднъж проектът му за една сграда, спечелил награда за архитектура, беше отхвърлен от местния градски съвет само защото не подхождаше на околната среда. За щастие Бърман не подозираше какво е сполетяло Нанси Грийнли.

Сюзан Уилър му се яви като звезда в облачна нощ. В неговото свръхвъзбудено състояние на тревога тя бе дух, дошъл да му помогне да прекара времето и да го успокои. Беше направила дори нещо повече — отвлече мислите му от собственото му коляно и скалпела. Беше се вглъбил в нейните обяснения и твърде краткото й откровение. Дали защото беше привлекателна или пък явно умна, или просто защото самият той бе емоционално податлив, но остана очарован и доволен и се чувстваше безкрайно по-добре, докато слизаше с асансьора към операционната зала. Сети се, че инжекцията на мис Стърнс навярно също е допринесла за това му състояние, защото започна да усеща леко замайване.

— Сигурно виждате доста хора, които отиват на операция — легнал по гръб с ръце под главата каза Бърман на санитаря, когато асансьорът наближи втория етаж.

— Ъхъ — неопределено отвърна санитарят, като си чоплеше ноктите.

— Оперирали ли са ви някога тук? — попита Бърман, като се наслаждаваше на спокойствието и безчувствеността, които обхващаха крайниците му.

— Не. Никога не бих се оперирал тук — отсече санитарят и погледна към етажния индикатор. Асансьорът плавно спря на втория етаж.

— Защо не?

— Видял съм прекалено много, струва ми се — отговори санитарят, като го избутваше в коридора.

Докато го закарат до операционната предзала, Бърман вече беше обхванат от щастливо опиянение. Инжекцията, направена по нареждане на анестезиолога, д-р Норман Гудман, беше един кубик инновар — сравнително нова комбинация от изключително силни реактиви. Бърман се опита да заговори жената на съседната количка, но езикът не му се подчини и той се изсмя на безплодните си усилия. Опита се да закачи една минаваща край него сестра, но не успя и отново се изсмя. Времето престана да го интересува, а мозъкът му вече не запомняше какво става.

Долу в операционната нещата се развиваха добре. Пени О’Райли, вече дезинфекцирана и в стерилен операционен екип, беше внесла и подредила на стенда инструментите, от които се вдигаше пара. Мери Абрузи, помощната сестра, бе донесла пневматичния турникет.

— Само един остана, доктор Гудман — каза Мери, като натискаше с крак педала, за да изравни височината на операционната маса с тази на количката.

— Напълно сте права — каза одобрително д-р Гудман. Той остави няколко капки да изтекат на пода, за да изчезнат мехурчетата от системата. — Този случай ще приключи бързо. Доктор Спалек е един от най-пъргавите хирурзи, които познавам, а пациентът е млад и здрав. Обзалагам се, че до един часа ще излезем оттук.

Доктор Норман Гудман бе щатен служител в Мемориалната болница от осем години, а в Медицинския институт работеше по съвместителство. Имаше си лаборатория на четвъртия етаж в сградата на Хилман, където държеше голям брой маймуни. Интересите му бяха свързани с разработката на нови концепции за анестезията посредством селективен контрол върху различни мозъчни зони. Той предвиждаше, че опиатите ще бъдат усъвършенствани до такава степен, че да станат достатъчно специфични, за да се променя самата ретикуларна формация. По този път щеше да се намали количеството им, необходимо за контролиране на анестезията. Всъщност само преди няколко седмици той, заедно с асистента си в лабораторията, д-р Кларк Нелсън, се беше натъкнал на едно производно на бутирофенона, което беше забавило електрическата активност само в ретикуларната формация на една маймуна. Съвсем съзнателно си беше наложил да не се поддава на излишен ентусиазъм толкова рано, особено когато резултатите са от едно-единствено животно. Но по-късно резултатите се бяха възпроизвели. До момента беше изследвал осем маймуни и всички бяха реагирали по един и същ начин.

Д-р Гудман би предпочел да зареже всичко останало и да посвети всяка минута в денонощието на новото си откритие. Беше нетърпелив да пристъпи към по-изтънчени опити с опиата, особено върху хора. Д-р Нелсън беше дори още по-нетърпелив и оптимистично настроен. Д-р Гудман доста трудно успя да го разубеди да не пробва върху себе си една малка субфармакологична доза.

Но д-р Гудман знаеше, че истинската наука почива на основата на ревностна методология. Трябваше да се напредва бавно, но обективно. Необмислените опити, твърдения или разкрития на постигнатото можеха да са пагубни за всички заинтересовани. Ето защо д-р Гудман трябваше да обуздава ентусиазма си и да се съобразява с нормалното си разписание и задължения. Иначе би трябвало да разгласи откритието си, а поне засега нямаше такова желание. И тъй, в понеделник сутринта той трябваше „да подава газ“, казано на професионален жаргон. Или по-точно — да посвети известно време на клинична анестезия.

— По дяволите! — рече д-р Гудман и се изправи. — Мери, забравил съм да донеса ендотрахеална тръба. Бихте ли изтичали до стаята ми за една от осми размер?

— Ей сега — каза Мери Абрузи и бързо се запъти към вратата.

Д-р Гудман разграничи фитингите на газовите линии на кислорода и райския газ и ги включи в източниците на стената.

Шон Бърман бе последният му случай за 23 февруари 1976 година. През този ден той вече беше анестезирал безпроблемно други трима пациенти. Една сто и двайсет килограмова жена, надута от газове и с камъни в жлъчката, беше единственият потенциален проблем. Д-р Гудман се беше опасявал, че тази огромна маса затлъстяла тъкан би могла да поеме такива големи количества анестетик, та излизането от упойка да се окаже трудно. Но нищо подобно не се случи. Въпреки че операцията продължи по-дълго от очакваното, пациентката се събуди бързо и екстубацията беше извършена почти незабавно след завързването на последния кожен шев.

Другите два случая бяха най-обикновени — оголване на вена и хемороид. Последният случай на д-р Гудман, Бърман, беше за менисектомия на дясното коляно и той очакваше да бъде в лабораторията си най-късно до 1:15 часа. Всеки понеделник сутрин д-р Гудман благодареше на щастливата си звезда, че се е оказал достатъчно предвидлив и е развивал изследователските си наклонности. Намираше клиничната анестезия за много досадна — твърде лесна, твърде шаблонна и страшно скучна.

Единственият начин да не се побърка от досада през тези понеделнишки сутрини, обичаше да казва той на съседа си, беше, като разнообразява непрекъснато техниката си на работа, за да осигурява храна на мозъка си и да го принуждава да мисли, а не просто да блуждае. Ако нямаше противопоказания, предпочиташе балансирана анестезия, което значеше, че не се налага да дава на пациента някаква свръхдоза от което и да е вещество, а по-скоро да балансира нуждите с няколко различни. Невролептичната анестезия беше любимият му метод, защото в някои отношения тя представляваше един предтеча, макар и в най-груб вид, на анестетиците, които той търсеше.

Мери Абрузи се върна с ендотрахеалната тръба.

— Мери, вие сте прелест — каза й д-р Гудман, като проверяваше дали е подготвил всичко. — Мисля, че сме тип-топ. Какво ще кажете, да вкараме пациента, а?

— С удоволствие. Няма да обядвам, докато не приключим с този случай. — И Мери Абрузи излезе за втори път.

Тъй като при Бърман не бяха отбелязани противопоказания, Гудман реши да проведе невролептична анестезия. Знаеше, че Спалек, като повечето хирурзи-ортопеди, не се интересува от вида упойка. „Просто го приспете достатъчно дълбоко, за да мога да поставя проклетия турникет, това е всичко, което искам от вас.“ Така обикновено отговаряха ортопедите на въпроса кой анестетик биха предпочели.

Невролептичната анестезия е един балансиран метод. На пациента се дава силен невролептичен реагент (транквилант) заедно със силен аналгетик (или нещо обезболяващо). Странично действие и на двете вещества е да предизвикват сън. От позволените за употреба средства д-р Гудман предпочиташе дроперидол и фентанил. След тях пациентът се приспиваше с пентотал и сънят му се поддържаше с райски газ. За парализиране на скелетната мускулатура и необходимата за хирурга релаксация се използваше кураре. По време на операцията се вкарваха съответни количества от невролептика и аналгетика за поддържане на необходимата степен на анестезия. През цялото време пациентът трябваше да бъде наблюдаван внимателно, а на д-р Гудман това му харесваше. Когато беше зает, времето му минаваше по-бързо.

Вратата на операционната се отвори. Мери Абрузи тикаше количката на Бърман, а един санитар й помагаше.

— Ето ви бебето, доктор Гудман. Спи дълбоко.

Свалиха преградите за ръцете.

— Хайде, мистър Бърман. Време е да се прехвърлим на масата. — Мери Абрузи разтърси леко рамото му. Той успя да отвори само наполовина очи. — Трябва да ни помотаете, мистър Бърман.

Макар и малко трудно, успяха да го преместят. Той премлясна, обърна се настрани и дръпна чаршафа до шията си — явно мислеше, че е в леглото си у дома.

— Е, хайде, юнак, обърни се по гръб! — предума го Мери Абрузи и закрепи дясната му ръка отстрани до тялото. Бърман очевидно не съзнаваше какво става около него. Поставиха маншета на пневматичния турникет около дясното му бедро. Мушнаха петата в клуп, който висеше от стоманен статив в долния край на операционната маса. Така целият му десен крак беше във въздуха. Тед Колбърт, асистиращият специализант, започна да подготвя коляното, като го дезинфекцираше с физохекс.

Д-р Гудман веднага се залови за работа. Часът бе 12:20. Кръвното налягане на Бърман беше 110/75 с ритмичен пулс от 72 удара. Лекарят включи една система с умение, което не даваше ясна представа за трудностите при боравене с дебелия венозен катетър. Цялата процедура — от влизането под кожата до закрепването му с лейкопласт — му отне по-малко от минута.

Мери Абрузи прикрепи пластинките на проводниците от сърдечния монитор и в стаята отекнаха високите, но със слаба амплитуда звуци.

Когато апаратът за анестезия беше оборудван и готов, д-р Гудман прикрепи една спринцовка към иглата на системата.

— Хайде, мистър Бърман, сега искам да се отпуснете — пошегува се той, като се усмихваше на сестрата.

— Ако се отпусне още, ще се излее от масата — засмя се тя.

Д-р Гудман инжектира венозно 6 милилитра инновар, същата комбинация от дроперидол и фентанил, която беше използвана и като премедикация. После провери рефлекса на клепача и констатира, че Бърман вече е потънал в дълбок сън. Ето защо д-р Гудман реши, че няма нужда от пентотал. Вместо него той подаде сместа от кислород и райски газ, като държеше черната гумена маска над лицето на Бърман. Кръвното налягане беше 105/75, а пулсът ритмично отброяваше 62 удара в минута. Последва инжектиране на 0,40 милиграма Д-тубокурарин, един наркотик, за който съвременното общество беше задължено на народите по Амазонка. След няколкото леки мускулни спазми по тялото на Бърман последва релаксация и спиране на дишането. Д-р Гудман извърши бързо интубацията и започна да изпълва с въздух дробовете на пациента с обдишващия мях, като едновременно с това прислушваше двустранно гръдния кош със стетоскопа си. И двата дроба се обдишваха равномерно и изцяло.

Щом задействаха пневматичния турникет, д-р Спалек се втурна в залата и операцията започна. С един драматичен замах хирургът се озова в ставата.

— Voila! — Вдигнал скалпел във въздуха и леко наклонил глава, той се възхищаваше от делото си. — А сега с ръката на Микеланджело.

Пени О’Райли завъртя очи в отговор на неговото самохвалство. Тя му подаде ножа за менискуса с лека усмивка.

— Миропомажи го — протегна се той към специализанта, за да напръска с течност острието.

След това мушна ножа в ставата и го въртя сляпо в продължение на няколко минути, с лице, обърнато към тавана. Режеше само по усет. Чу се слаб стържещ звук, после нещо изхрущя.

— Окей — каза д-р Спалек със стиснати зъби, — ето го и виновника. — И измъкна повредения хрущял. — Сега искам всички да погледнат. Вижте това малко скъсване на вътрешния ръб. То е създавало проблемите на този приятел.

Д-р Колбърт отмести поглед от хрущяла към Пени О’Райли. И двамата кимнаха одобрително, докато тайно се питаха дали малкото скъсване не е причинено от сляпото въртене на менискусния нож.

Доволен от себе си, д-р Спалек отстъпи назад и свали ръкавиците.

— Доктор Колбърт, защо не го затворите вие? Четири нули хромни, пет нули обикновени и шест нули копринени за кожата. Аз ще бъда в офиса. — И излезе.

Известно време д-р Колбърт се рови безрезултатно в раната.

— Как смятате, колко време ви е нужно? — попита д-р Гудман над етерната преграда.

Д-р Колбърт вдигна поглед.

— Петнайсет-двайсет минути, предполагам. — Той пое в дланта си един форцепс и иглата от Пени О’Райли.

При първия шев Бърман мръдна. В същото време д-р Гудман усети напрежение в обдишващия мях. Разбра, че Бърман се опитва да диша. Кръвното се повиши на 110/80.

— Сигурно полека-лека излиза от упойката — каза д-р Колбърт, като се опитваше да разграничи слоевете тъкан в раната.

— Ще му дам глътчица от тази сладка отрова. — Д-р Гудман инжектира още един кубик инновар, тъй като спринцовката с инновар беше все още в системата. По-късно той призна, че навярно това е било погрешно. Трябваше да използва само аналгетика — фентанил. Кръвното налягане веднага реагира и със задълбочаването на анестезията спадна отново и се закрепи на 90/60. Пулсът се ускори до 80 удара в минута, след което се успокои на 72.

— Сега е добре — каза д-р Гудман.

— Добре. Хайде, Пени, подавай ми хромните игли, че да затварям ставата — каза Колбърт.

По-нататък той продължи отлично. Затвори ставната капсула, а после и подкожните тъкани. Не разговаряха. Мери Абрузи седна в ъгъла и включи малък транзистор. В стаята се разнесе тиха рок музика. Д-р Гудман започна да пише последните си бележки в протокола по анестезията.

— Кожни игли! — поизправи се приведеният над коляното д-р Колбърт.

Чу се познатото шляпване на иглодържателя, поставен в отворената му ръка. Като повдигна долния край на маската си, Мери Абрузи смени дъвката си с нова.

Появи се вентрикуларна екстрасистола, последвана от компенсираща пауза. Д-р Гудман вдигна очи към монитора. Специализантът помоли за още игли. Д-р Гудман увеличи притока на кислород, за да изчисти наличния райски газ. Тогава последваха още два необичайни ектопични импулса и сърдечният ритъм се увеличи на деветдесет удара в минута. Вниманието на операционната сестра беше привлечено от доловената промяна в ритъма и тя погледна д-р Гудман. Доволна, че той е наясно какво става, тя продължи да подава кожни игли на специализанта, като плясваше заредения иглодържател в ръката му веднага щом той я протегнеше.

Д-р Гудман спря притока на кислород, като си мислеше, че миокардиумът, или сърдечният мускул, е особено чувствителен към високите дози на кислорода, които очевидно се намираха в кръвта. По-късно призна, че това също би могло да е грешка. Той започна да обдишва Бърман с въздух под налягане, защото пациентът все още не дишаше сам.

Бързо една след друга последваха няколко серии от странните екстрасистоли, от които сърцето на самия д-р Гудман подскочи от уплаха. Той знаеше твърде добре, че такива серии от вентрикуларни екстрасистоли често са непосредствен предвестник на сърдечен блок. Ръцете му видимо трепереха, докато надуваше маншета на апарата за кръвно налягане. То беше 80/55 — спаднало без очевидна причина. Д-р Гудман погледна към монитора, тъй като вентрикуларните екстрасистоли зачестиха. Сигналът на монитора се чуваше все по-ускорено и крещеше тревожната си информация в мозъка му. Погледът му мина през апарата за анестезия, после през резервоара с въглероден двуокис. Умът му бясно търсеше отговор. Почувства някакво олекване в червата и се наложи съвсем съзнателно да стегне мускула на ануса си. Обхвана го ужас. Нещо не беше наред. Вентрикуларните екстрасистоли станаха толкова чести, че нормалните съвсем се изгубиха според неразгадаемата крива на електронния монитор.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя д-р Колбърт и вдигна поглед от своите шевове.

Д-р Гудман не отговори. Треперещите му ръце търсеха спринцовка.

— Лидокаин! — викна той на помощната сестра. Опита се да изтегли пластмасовата капачка на иглата, но тя не излизаше. — Господи! — изкрещя и в безсилието си запрати спринцовката в стената. Разкъса опаковката на друга игла и успя да й свали капачката. Мери Абрузи се опита да му държи банката с лидокаин, но ръцете му така трепереха, че той я грабна от нея и заби вътре иглата.

— Проклети боже, това момче ще направи блок! — Втренчен в монитора, д-р Колбърт не можеше да повярва на очите си.

Иглодържателят беше все още в дясната му ръка, а в лявата стискаше форцепс с фино назъбена повърхност.

Д-р Гудман напълни спринцовката с лидокаин, като междувременно изпусна банката и тя изтрака по плочите на пода. Той се опитваше да преодолее своето треперене и да вкара иглата в системата, но успя само да си прободе показалеца, на който изби капка кръв. Зад него от транзистора се носеше виенето на Глен Камбъл.

Преди д-р Гудман да вкара лидокаина в системата, мониторът изведнъж се върна към равномерния си предкризисен ритъм. Той погледна екрана, на който се изписваше познатият нормален електронен сигнал. После грабна обдишващия мях и напълни дробовете на Бърман с въздух. Кръвното налягане отчете 100/60, а пулсът спадна постепенно на 70 удара в минута. Капките пот се сляха и по моста на носа му се стекоха върху протокола по анестезията. Собственият му пулс беше над 100. Д-р Гудман реши, че клиничната анестезия невинаги е скучна.

— За бога, за какво беше всичко това? — попита д-р Колбърт.

— Нямам никаква представа — отговори д-р Гудман. — Но вие свършвайте. Искам да събудя това момче.

— Може би мониторът нещо не е в ред — опита се да бъде оптимистка Мери Абрузи.

Специализантът завърши кожните шевове. Д-р Гудман настоя да забавят с няколко минути изпускането на турникета. Когато го направиха, пулсът леко се увеличи, после отново стана нормален.

Специализантът започна да гипсира крака на Бърман. Д-р Гудман продължи да го обдишва, като наблюдаваше непрекъснато монитора. Сърцето поддържаше нормален ритъм. В промеждутъците между компресите на обдишващия мях той се опита да отрази случилото се в протокола по анестезията. Когато гипсовата отливка беше завършена, д-р Гудман зачака да види дали Бърман ще започне сам да диша. Нямаше никакво усилие от негова страна, затова д-р Гудман продължи да го обдишва. Погледна часовника. Беше 12:45 ч. Чудеше се дали да даде нещо за противодействие на фентанила, за да се опита да освободи дишането, което явно бе потиснато от него. В същото време му се щеше да намали лекарствата на Бърман до минимум. Собствената му лепкава от пот кожа живо му напомняше, че Бърман не е обикновен случай.

Той се питаше дали Бърман започва да излиза от упойка, въпреки че не диша самостоятелно. Реши да провери рефлекса на клепача, за да разбере. Нямаше реакция. Вместо да поглади клепача, д-р Гудман го повдигна и забеляза нещо много странно. Обикновено фентанилът, като други силни наркотици, свиваше силно зениците. А тези на Бърман бяха огромни. Черното почти изпълваше ясната роговица. Той посегна и взе миниатюрното си фенерче. Насочи лъча в окото на Бърман. Рубиненочервеното отражение проблесна, но зеницата не помръдна.

В пълно недоумение д-р Гудман повтори опита си още два пъти. Направи го и за трети път, преди той самият да припадне. На глас каза само две думи: „Боже господи!“.