Кома

Сряда, 25 февруари, 22:41 ч.

Белоус беше крайно изтощен. Наближаваше единайсет, а той още не беше свършил. Преди да си тръгне, трябваше да мине и на визитация в „Пети Биърд“. Избута количката с папките на пациентите от сестринската стая и се запъти към офиса. Чаша кафе щеше да го освежи. Отвори вратата и онемя: Сюзан съсредоточено пишеше нещо.

— Извинете. Сигурно съм объркал болницата. — Белоус се престори, че се готви да излезе. — Сюзан, какво, по дяволите, правиш тук? — подхвърли той през рамо. — Дадоха ми да разбера, че вече си „персона нон грата“. — В гласа му неволно прозвучаха нотки на раздразнение. Много му се събра този ден, а върхът бе злополучното посещение в дома на Уолтърс.

— Кой, аз ли? Грешите, сър. Аз съм мис Скарлет, новата сестра от десети „Уест“ — произнесе Сюзан с превзет южняшки акцент.

— Господи, Сюзан, стига с тия глупости.

— Идеята беше твоя, не помниш ли?

— Какво правиш тук?

— Не виждаш ли? Лъскам си обувките.

— Добре де, я да почнем отначало. — Белоус затвори вратата и се подпря на плота. — Сюзан, нещата станаха много сериозни. Естествено, радвам се да те видя, наистина. Чудесно прекарахме снощи. Господи, сякаш цяла седмица оттогава. Но ако беше видяла какво се разигра тук днес следобед, щеше да разбереш защо вече не издържам. На всичко отгоре ми заявиха, че ако продължавам да те прикривам, а и да подпомагам твоята, цитирам, „идиотска мисия“, ще бъда изгонен и ще се наложи да си търся друго място за специализация.

— О, горкото момче! Няма я мама да му избърше нослето.

Белоус извърна поглед встрани, като се опитваше да се овладее.

— Така доникъде няма да стигнем. Как не разбираш, Сюзан, аз рискувам много повече от теб.

— Дяволите да те вземат! — Лицето й пламна от гняв. — Какъвто си егоист, не виждаш по-далече от носа си. Готов си да се откажеш дори ако виждаш, че животът на родната ти майка зависи от това.

— Милостиви боже! Каква черна неблагодарност! Какво общо има майка ми?

— Нищо, разбира се. Абсолютно нищо. Не се сетих какво друго е поне отчасти равностойно на твоята специализация в изопачената ти ценностна система. И затова споменах майка ти.

— Говориш глупости, Сюзан.

— Глупости значи. Виж, Марк, толкова си притеснен за кариерата си, че дори си ослепял. Нещо по мен не ти ли прави впечатление?

— Моля?

— Какво „моля“? Къде е клиничният ти опит, острата наблюдателност, която се предполага, че си придобил по време на обучението си по медицина? Какво мислиш, е това тук, под окото ми? — Тя посочи удареното място. — Ами това? — Въпросът й прозвуча почти нечленоразделно, тъй като бе издала напред долната си устна, за да покаже раната.

— Прилича на ударено… — Белоус посегна да прегледа раната, но Сюзан го отблъсна.

— Долу тия мръсни лапи. Той, представете си, рискувал. Е, добре, слушай тогава. Днес следобед някакъв тип ме нападна и ми изкара ума. Знаеше всичко за мен, всяка моя стъпка през последните дни. Познава дори семейството ми. Включи и него в заплахата. А ти ще ми разправяш, че рискуваш повече от мен!

— Наистина ли те нападнаха? — не можеше да повярва Белоус.

— Я стига, Марк. Няма ли да измислиш нещо по-умно? Остава да кажеш, че нарочно съм се ударила, за да карам хората да ме съжаляват! Попаднах на голяма игра, така да знаеш. Боя се, че е замесена цяла организация. Само не знам как, защо и кой.

В продължение на няколко минути Белоус гледаше Сюзан с невиждащи очи, като прехвърляше мислено невероятния разказ, а и онова, което сам бе преживял същия следобед.

— Не мога да ти покажа рани, но аз също преживях кошмарен следобед. Помниш ли лекарствата, за които ти споменах? Онези, дето откриха в лекарския офис на операционното. Шкафчето се водеше на мое име и нямаше начин да не ме замесят. Реших да изясня веднъж завинаги нещата, като намеря Уолтърс и разбера от него защо това шкафче все още е зачислено на мен, след като вече имах друго. Но Уолтърс не се появи днес. За първи път от толкова години. Отидох у тях… — Белоус въздъхна и докато си наливаше кафе, си спомни зловещите подробности. — Беше се самоубил, нещастникът, намерих го в банята.

— Самоубил се е, така ли?

— Ами да. Явно е разбрал, че лекарствата са открити, и е избрал най-лесния начин за спасение.

— Сигурен ли си, че се е самоубил?

— В нищо не съм сигурен. Дори не видях бележката. Извиках полицията, а подробностите научих от Старк. Само не ми казвай, че не е било самоубийство. О, боже, само това не! Нищо чудно и мен да заподозрат. Какво те накара да предположиш такова нещо? — Белоус беше напрегнат.

— Нищо конкретно. Просто още едно странно съвпадение. Тези лекарства може и да се окажат важни.

— Знаех си аз, в главата ти непременно ще се роди нещо такова. И затова не исках да ти кажа за лекарствата. Все пак няма ли да ми обясниш какво търсиш тук по това време. Искам да кажа, че не е редно, Сюзан. Това е всичко. — Белоус замълча и взе една от папките пред нея. — Всъщност какво, по дяволите, правиш?

— Най-сетне се добрах до болничните листове на коматозните пациенти. Не на всички, но засега и това е напредък.

— Господи, ти наистина си изумителна. Изгониха те от болницата, а на теб изобщо не ти пука, връщаш се и намираш начин да си ги доставиш. Не вярвам да са ги оставили на видно място, та всеки, който мине, да се порови в тях. Всъщност как попаднаха у теб?

Белоус я загледа в очакване, като отпиваше от кафето си.

Сюзан само се усмихна.

— Ами да! — плесна се Марк по челото. — Сестринската униформа!

— Подейства като магия. Трябва да призная, че идеята ти беше страхотна.

— Я по-полека. Нямам никакви претенции за авторство! Как точно го направи? Накара ония от охраната да отворят кабинета на Маклиъри или на кой беше там?

— Браво, Марк, поумняваш.

— Ти даваш ли си сметка, че това е вече наказуемо?

Сюзан кимна утвърдително и наведе очи към купчината листове, изпълнени с нейния ситен почерк.

Белоус проследи погледа й.

— Поне улесняват ли тази… тази твоя кампания?

— Страхувам се, че не особено. Или поне аз не успявам да се ориентирам. Хубаво щеше да е, ако разполагах с всички папки. Дотук хората са сравнително млади — от двайсет и пет до четирийсет и две години. А по отношение на пола, расата и социалния произход данните са най-разнородни. Не мога да открия нищо общо в прекараните заболявания. До момента на изпадане в кома жизнените показатели и развитие не сочат нищо тревожно. Различни са и лекуващите лекари. От подложените на операция само двама са имали един и същ анестезиолог. Упойките, както се очакваше, са различни. Има някои съвпадения при предоперативните назначения. Няколко случая са получили демерол и фенерган, но при останалите анестетиците са съвсем различни. В два случая е използван инновар. Но в това няма нищо необичайно. Още не съм проверила в операционните дневници, но повечето, ако не и всички хирургически случаи са от зала номер осем. Това наистина е малко странно, но пък зала осем е използвана най-често за по-кратките операции, а именно при тях най-често е наблюдавана кома с внезапно начало. Лабораторните изследвания, общо взето, са нормални. О, между другото, изглежда, на всички е правена пълна тъканна и кръвна характеристика. Такава ли е обичайната практика?

— При повечето операции се прави кръвен тест, особено ако се очаква голяма загуба на кръв. Тъканна характеристика рядко се прави, въпреки че от лабораторията понякога проверяват ново съоръжение или серуми. Виж как е записано на фиша от лабораторията.

Сюзан запрелиства обратно страниците на папката пред себе си, докато открие съответния протокол.

— Не е включено в разходите.

— Обяснението е налице. Лабораторията ги е правила за своя сметка. В това няма нищо необичайно.

— На всички пациенти от вътрешното отделение по една или друга причина е била включена система.

— Това важи за около деветдесет процента от постъпилите на лечение.

— Зная.

— Дотук нищо особено.

— Засега трябва да се съглася с теб. — Сюзан замълча, замислено прехапала долната си устна. — Марк, преди да се въведе ендотрахеалната тръба, анестезиологът парализира пациента със сукцинилхолин.

— Сукцинилхолин или кураре, но обикновено е сукцинил.

— И той не може да диша, нали?

— Точно така.

— Възможно ли е свръхдоза сукцинилхолин да стане причина за хипоксия? Щом дишането спре, до мозъка не стига кислород.

— Сюзан, в мига, в който подаде сукцинилхолина, анестезиологът следи пациента като ястреб, дори диша вместо него. Ако дозата сукцинилхолин е завишена, това просто означава, че той обдишва пациента по-дълго време, за да може организмът да преработи опиата. Парализиращият ефект е напълно обратим. Освен това, ако нещо такова се върши злонамерено, би трябвало всички анестезиолози в болницата да бъдат замесени, а това едва ли е възможно. А може би още по-важно е, че в същото време и хирургът наблюдава цвета на кръвта и разбира дали пациентът получава необходимия кислород, следователно абсолютно невъзможно е физиологичният статус на болния да се промени, без единият или двамата да забележат. Когато в кръвта има кислород, тя е яркочервена. Спадне ли нивото му, кръвта добива тъмен синкаво-кафеникав цвят. Анестезиологът междувременно обдишва пациента, следи пулса и кръвното налягане и наблюдава сърдечния монитор. Сюзан, градиш хипотези за някаква непочтена игра, а не знаеш защо, кой и как. Не си сигурна дори дали има жертва.

— Виж, в това съм сигурна, Марк. Може да не е непозната болест, но все пак е нещо. И още един въпрос. Откъде идват упойващите газове, които анестезиолозите използват?

— Различно. Халотанът пристига в метални контейнери, като етера. Той е течен и се подава във вид на газ. За райски газ, кислород и въздух има инсталация за централно захранване. За всеки случай в операционната винаги има и бутилки с кислород и райски газ. Сюзан, имам още малко работа и после съм свободен. Какво ще кажеш да пийнем нещо у дома?

— Тази вечер не, Марк. Искам да си отспя и имам да свърша още някои неща. Все пак благодаря. Трябва също да върна тези болнични папки в скривалището им. След това възнамерявам да поогледам операционна зала номер осем.

— Сюзан, мисля, че трябва да изчезнеш от тази болница, преди наистина да си загазила.

— Имате право на мнение, докторе. Само че вашият пациент не е склонен да ви послуша.

— Струва ми се, че се увличаш.

— Наистина ли? Е, може да не зная кой, но разполагам с няколко заподозрени…

— Без съмнение… — Белоус се размърда неспокойно. — Очакваш да отгатна или сама ще ми кажеш?

— Харис, Нелсън, Маклиъри и Орън.

— Ти не си с всичкия си!

— До един се държат подозрително и гледат час по-скоро да ме изгонят оттук.

— Не смесвай защитната реакция с чувството за вина, Сюзан. Всеки лекар преживява тежко усложненията на своите болни, независимо от причината.