Кома

Вторник, 24 февруари, 8:05 ч.

За Сюзан беше невероятно трудно да напусне удобното си топло легло, когато на другата сутрин аларменият механизъм включи радиото, за да я събуди. Това, че пееше Линда Ронщад, се оказа от голямо значение, защото извика донякъде приятни асоциации в съзнанието й и вместо да изключи радиото, тя остави ритъмът да изпълни цялото й същество. До края на песента тя се беше събудила напълно и умът й започна да отсява събитията от предишния ден. Нощта, поне до три часа сутринта, бе прекарала съсредоточена върху голямата купчина статии от списания, учебници по анестезиология, собствените й учебници по вътрешни болести и по клинична неврология. Беше натрупала огромно количество записки; библиографията нарасна до близо сто статии, които смяташе да открие в библиотеката. Задачата, която си бе поставила, се усложняваше и изискваше много усилия, но същевременно я очароваше и увличаше още повече. Ето защо се чувстваше и по-непреклонна да осъществи замисъла си. Този ден й предстоеше да свърши много неща.

С душа, обличането и закуската се справи похвално бързо. Докато закусваше, прегледа бележките си и осъзна, че трябва да прочете отново последните няколко статии от предната вечер.

Докато стигне до спирката на метрото на Хънтингтън Авеню, Сюзан се убеди, че времето не се е променило, и я хвана яд, че Бостън е бил основан толкова на север. Има късмет да намери място в старата мотриса и щом седна, разгърна материала от компютъра. Искаше още веднъж да провери броя на посочените случаи.

— Радвам се да те видя, Сюзан. Да не би да отиваш на лекции?

Сюзан вдигна поглед към ухиленото лице на Джордж Найлс, който се беше хванал за лоста над главата й.

— Никога не бих пропуснала лекция, Джордж, ти добре ме познаваш.

— Май си пропуснала визитацията. Минава девет.

— Мога да кажа същото и за теб. — Тонът й уж беше приятелски, но и малко заядлив.

— Посъветваха ме да се прегледам в Студентската поликлиника, да не би да имам фрактура на черепа от вчерашното шоу в операционната.

— Няма ти нищо, нали? — попита Сюзан с искрена загриженост.

— Абсолютно нищо. Трудно е само да закърпя нараненото си себелюбие. Единствено то пострада. Но лекарят в поликлиниката каза, че егото трябва да заздравее самичко.

Сюзан се засмя. Найлс също се разхили.

Мотрисата спря на Североизточния университет.

— Да отсъстваш половината първи ден от обучението си по хирургия в Мемориалната и после да пропуснеш визитацията на следващия ден, това е достойно за похвала, мис Уилър. — Джордж прие сериозен вид. — Съвсем скоро ще можете да се кандидатирате за кръшкач на годината сред студентите медици. Ако продължавате в същия дух, ще можете да оспорвате рекорда, поставен от Фил Гриър по време на обучението по патология във втори курс.

Сюзан не отговори, а се зае отново с листовете от компютъра.

— Върху какво работиш все пак? — попита Найлс и се завъртя така, че да надникне през рамото й.

Сюзан отново вдигна глава.

— Подготвям речта си по случай връчването на Нобеловата ми награда. Бих ти я прочела, но се страхувам да не пропуснеш лекцията.

Мотрисата се гмурна в тунела и пое пътя си под града. Разговорът стана невъзможен. Сюзан се зае отново с разпечатката от компютъра. Искаше да бъде абсолютно сигурна в цифрите.

С частните лекарски кабинети „Осми Биърд“ напомняше на десети. Сюзан тръгна по коридора и се спря пред стая 810. Върху старата махагонова врата ясно изпъкваше черен надпис: „Отделение по вътрешни болести, проф. Дж. П. Нелсън, доктор на медицинските науки“.

Нелсън беше завеждащ отделението, с длъжността на Старк, но в областта на вътрешните болести и техните подспециалности. Той също имаше власт в медицинския център, но не беше толкова влиятелен, нито пък тъй енергичен като Старк. И все пак се изискваше известна смелост от страна на Сюзан, за да дръзне да приближи това величие от Олимп. Малко колебливо тя бутна махагоновата врата и се озова пред любезно усмихната секретарка, която носеше очила с телени рамки.

— Името ми е Сюзан Уилър. Обадих се преди няколко минути с молба да се срещна с доктор Нелсън.

— Заповядайте. Наша студентка ли сте?

— Да — отговори Сюзан, без да е сигурна какво точно значи това „наша“.

— Имате късмет, мис Уилър, че сварихте доктор Нелсън тук. Струва ми се, той ви помни от лекции или нещо подобно. Както и да е, скоро ще ви приеме.

Сюзан благодари и се оттегли на един твърд черен стол в чакалнята. Извади бележника със записките си, но се усети, че разглежда стаята и секретарката, и прави изводи за стила на живот на д-р Нелсън. Според ценностната система в Медицинския институт неговото положение представляваше окончателен триумф в резултат на дългогодишни усилия и добър шанс. А нейният шанс беше може би проучването, с което се бе заела. Човек се нуждаеше от помощ само за първия успешен пробив, след който вратите напред се отваряха сами.

Вратата към вътрешния кабинет се отвори и я върна към действителността. Двама лекари в дълги бели престилки излязоха и продължиха да разговарят на прага. Сюзан дочу някои откъслечни фрази. Изглежда, ставаше дума за огромно количество лекарства, намерени в едно от шкафчетата в офиса на хирурзите. По-младият от двамата възбудено шепнеше. Другият имаше топли проницателни очи, буйна прошарена коса и блага усмивка — неизменните черти на утвърдения лекар с дългогодишна практика. Това сигурно беше д-р Нелсън. Изглежда, той се опитваше да успокои колегата си, като му говореше нещо и го потупваше по рамото. Веднага щом той си тръгна, Нелсън се обърна към Сюзан и й махна с ръка да го последва.

На бюрото му цареше бъркотия — копия от статии, разпилени книги и купчини писма. Сякаш преди години из стаята бе вилняло торнадо, без после някой да си е правил труда да въдвори ред. Мебелировката се състоеше от голямо бюро и старо кресло, тапицирано с вече напукана кожа. То проскърца, когато д-р Нелсън тежко се стовари върху него. Двете по-малки кожени кресла бяха обърнати към бюрото. Той посочи едното от тях на Сюзан, взе лулата си и отвори кутийката с тютюн, поставена на бюрото. Преди да напълни лулата си, я удари няколко пъти в дланта на лявата си ръка. Не му направи впечатление, че от нея падна пепел и се разпиля по пода.

— О, да, мис Уилър — започна д-р Нелсън, след като погледна някаква бележка върху бюрото си. — Помня ви от часовете по диагностика. Завършили сте Уелзли.

— Радклиф.

— Радклиф, разбира се. — Той поправи нещо в бележката. — Какво можем да направим за вас?

— Не зная как да започна. Силно ме заинтригува проблемът за продължителната кома и се заех да го проуча.

Д-р Нелсън се облегна назад и столът му изскърца недоволно. Той срещна върховете на пръстите си, без да допира длани.

— Това е чудесно, но комата е обширна тема и което е по-важно, тя по-скоро е симптом, отколкото отделно заболяване. Важна е най-вече причината. Каква е причината за комата, от която сте се заинтересували?

— Не зная. С две думи, тъкмо от това се интересувам. Занимава ме този вид кома, при който, изглежда, причината не е изяснена.

— Какви са пациентите, които ви интересуват — спешни случаи или лежащо болни? — попита д-р Нелсън с леко променен глас.

— Лежащо болни.

— Да нямате предвид редките случаи на кома по време на операция?

— Ако наричате седем случая рядкост.

— Седем — той дръпна продължително няколко пъти от лулата си — е доста преувеличено, струва ми се.

— Цифрата е точна. Шест случая по време на операция. В момента има още един горе, опериран вчера, който изглежда ще попадне в същата категория. Освен това има поне пет подобни случая от вътрешното отделение, пациенти, приети с оплаквания, които съвсем не предполагат кома.

— Как получихте тази информация, мис Уилър? — попита д-р Нелсън със съвсем друг глас. Първоначалната любезност беше изчезнала. Той я гледаше, без да мига.

Сюзан не долови тази видима промяна в настроението му.

— Получих информацията от тази компютърна справка. — Тя се наведе напред и подаде листата на д-р Нелсън. — Случаите, които споменах, са отбелязани с жълто. Ще се уверите, че не греша. Но това са случаите на кома само през миналата година. Не зная каква е била честотата на заболяването преди това и мисля, че на всяка цена трябва да разполагам с данните от компютъра за предишните години. Така ще се получи по-добра представа дали процесът е статичен или динамично расте. А може би още по-важно е да се изясни дали няколкото случая на внезапна смърт тук, в болницата, спадат към същата непозната категория. Компютърът и тук може да помогне. Всъщност това е поводът да дойда при вас. Питах се дали всъщност ще ме подкрепите. Това, от което се нуждая, е пълна свобода при използване на компютъра и възможност да получа болничните папки на тези пациенти. Дойдох при вас, защото имам интуитивното усещане, че това представлява някакъв неизяснен проблем в медицината.

След като изложи целта на посещението си, Сюзан си позволи да се облегне назад. Чувстваше, че е представила всичко пълно и точно. Ако д-р Нелсън желаеше да прояви интерес, то със сигурност имаше достатъчно основания.

Той не заговори веднага, а продължи да я гледа. Прочете и материала от компютъра, като непрекъснато всмукваше и пуфкаше леко с лулата си.

— Цялата тази информация е много интересна, младо момиче. Аз, разбира се, съм запознат с проблема. Данните обаче имат и друго обяснение и мога да ви уверя, че високата честота на проявление се дължи на… ами, честно казано… имаме късмет, че през последните пет-шест години не сме имали такива случаи. Статистиката си отмъщава по особен начин… изглежда, така се е получило и този път. Що се отнася до вашата молба, страхувам се, че не съм в състояние да я удовлетворя. Вие несъмнено разбирате, че едно от главните условия при учредяването на нашето централно бюро за компютърна информация бе създаването на съответни гаранции относно поверителния характер на по-голяма част от съхраняваната информация. Не мога да ви позволя неограничен достъп. Всъщност този вид начинание е… как да кажа… хм… извън… или над това, с което студент на вашето ниво може да се справи. Мисля, че ще е най-добре за всички, и за вас също, ако ограничите изследователските си интереси върху тематика от по-научно естество. Сигурен съм, че бих намерил място за вас в нашата чернодробна лаборатория, ако проявявате интерес.

Сюзан дотолкова беше свикнала да я поощряват в заниманията й, че отказът на д-р Нелсън напълно я слиса. Не само че не беше заинтересуван, но явно се опитваше да разубеди и самата нея.

Тя се поколеба, после стана.

— Много благодаря за предложението. Но така съм се захванала с това проучване, че смятам да продължа поне още известно време.

— Както искате, мис Уилър. Съжалявам, но аз не мога да ви помогна.

— Извинете, че ви отнех от времето — каза Сюзан и посегна към разпечатката от компютъра.

— Страхувам се, че не можете да разполагате повече с тази информация — каза д-р Нелсън и постави ръка върху листа, преди Сюзан да постави своята.

За секунда тя се поколеба и не дръпна ръката си. С неочаквания си отговор д-р Нелсън още веднъж я хвана неподготвена. Изглеждаше абсурдно, че той наистина ще се осмели да конфискува материал, който вече бе имала. Тя не каза нищо повече и като отбягваше погледа му, си взе нещата и излезе. Още в същия момент д-р Нелсън вдигна телефона.