Кома

Четвъртък, 26 февруари, 17:47 ч.

Сюзан почувства, че тежката таванска плоча бавно й се изплъзва, и стисна зъби. Едва я придържаше през тесните пролуки и вече усещаше, че пръстите й изтръпват. Чуваше мъжа от охраната да говори по радиостанцията. Ако плочата падне, с нея е свършено. Тя примижа до болка, за да отклони мисълта си от вдървените пръсти и напрегнатите мускули. Плочата се изхлузваше от металните държатели и всеки миг щеше да падне. Но ето че мъжът изключи предавателя и затвори прозореца. Незнайно как Сюзан продължаваше да се държи. Тя не чу излизането на мъжа, в следващия миг плочата се стовари с глух тътен, който разтърси целия висящ таван. Сюзан се ослуша напрегнато, докато кръвта нахлуваше болезнено в изтръпналите й пръсти. Отдолу не се чуваше никакъв звук. Тя се отпусна и пое дълбоко въздух.

Намираше се в таванското пространство над лабораторията за изследване на тъкани. По ирония на съдбата благодарение на разследването в Мемориалната болница бе научила за съществуването на междинно таванско пространство. А сега това й спаси живота. Слава богу, че имаше картотека, върху която да стъпи, за да повдигне плочата.

Сюзан извади етажните планове и се опита да ги разгледа на оскъдната светлина, която се процеждаше между плочите. Ала това се оказа невъзможно дори и след като очите й привикнаха с тъмнината. Като се огледа в мрака, забеляза един доста силен лъч светлина, който идваше от някакъв по-голям процеп в тавана, на около шест метра от нея. С помощта на отвесните колони, които бележеха стената, отделяща лабораторията от някакъв съседен кабинет, Сюзан успя да се добере до източника на светлина и да застане така, че да може да разгледа плановете. Търсеше главната шахта, като тази, която бе видяла в Мемориалната болница. Разчиташе, че ако е достатъчно голяма, ще се измъкне през нея. Но в легендата не откри нужното обозначение. Все пак забеляза някакъв правоъгълник, очертан в съседство на асансьорната шахта, и реши, че това е търсеният проход.

Придвижи се по протежение на стената на тъканната лаборатория, като използваше за опора отвесните колони, докато стъпи върху устойчивия таван над коридора. Той беше от бетон, за да издържа релсите на плъзгачите. Вече напредваше много по-лесно.

Колкото повече приближаваше към асансьорната шахта, мракът се сгъстяваше, появиха се безброй преплетени тръби, жици и тръбопроводи. Трябваше да се придвижва по усет, слепешком. На няколко пъти докосна паропровод и се опари. До носа й стигна миризмата на изгорена плът.

В пълна тъмнина Сюзан стигна до асансьорната шахта и усети, че бетонът продължава отвесно. Тя заобиколи, пипнешком проследи някаква тръба и разбра, че се спуска отвесно под ъгъл от деветдесет градуса. И други тръби следваха същата посока. Сюзан се надвеси и се взря в тъмнината. Някъде отдолу се процеждаше мъждива светлина.

Отново пипнешком тя определи размера на шахтата. Беше квадрат със страна около метър и двайсет. Стената откъм асансьора беше от бетон. Сюзан избра една тънка тръба. Като се смъкна в шахтата, опря гръб в бетонната стена и стисна тръбата с две ръце. После опря крака в отсрещните и се отблъсна назад към бетонната стена. По този начин, като някакъв алпинист в комин, тя започна да се спуска сантиметър по сантиметър надолу. Не беше никак лесно. Придвижваше се бавно и се опитваше, макар и невинаги успешно, да избягва тръбите на паропровода, от които й излизаха мехури. След време тя вече различаваше тръбите пред себе си. Вгледа се в неясните форми и разбра, че е достигнала таванското пространство на първия етаж. Напредъкът я зарадва. Но въодушевлението й се охлади при мисълта, че щом тя използва шахтата, за да се спуска надолу, някой може и да се изкачи по нея. И тогава осъзна колко лесно е да се стигне до Т-образния клапан върху подаващата кислород тръба в Мемориалната болница.

Сюзан продължи сантиметър по сантиметър да се спуска надолу. Под нея притокът на светлина и шумът от електрически машини все повече нарастваха. Като стигна до сутерена, тя разбра, че под нея няма висящ таван. Не можеше едновременно да се движи и да се прикрива. Продължи надолу, докато очите й различиха структурния под на първия етаж, после спря и като се вклини безопасно между тръбите и бетонната стена, разгледа обстановката.

Машинното отделение и генераторът в него бяха осветени от няколко работни лампи. Тръбата, по която Сюзан се бе спуснала, водопроводна, ако се съди по допира с нея, стигаше до пода. Но няколко други, по-големи тръби извиваха под ъгъл, прикрепени в метални рамки на около метър под бетонната плоча, и продължаваха хоризонтално под пода на първия етаж. Те минаваха високо над машинното отделение.

Сюзан стъпи върху една от тези тръби. Не беше акробат, но може би заложбите й на танцьорка бяха от значение. Притиснала глава и дясна ръка към твърдия бетон, тя се придвижваше приведена по тръбата, като се стараеше да не поглежда надолу.

Отначало залиташе, но постепенно доби увереност. Пред себе си виждаше стена, а отвъд нея имаше отново междинно таванско пространство. Все така притисната към тавана над себе си, Сюзан вървеше по тръбата като по опънато въже. Минаваше точно над генератора, на около метър от целта си, когато много близо до нея изненадващо блесна светлина и тя за малко не загуби равновесие. Някой бе включил осветлението в машинното.

Сюзан затвори очи, като притискаше ръце към тавана, а сводовете на обувките си — към тръбата, на която бе стъпила. Под нея някакъв мъж от охраната обикаляше бавно из машинното отделение с голям електрически фенер в едната ръка и пистолет в другата.

Следващите петнайсет минути вероятно бяха най-дългите в живота на Сюзан. Чувстваше се така уязвима с бялата престилка на фона на тъмния таван и тръбите, че не проумяваше как остава незабелязана. Мъжът внимателно претърсваше, даже и в шкафовете под работния тезгях, но нито веднъж не погледна нагоре. Ръцете й започнаха да треперят от напрежението да поддържа безопасно равновесие. После затрепериха и краката й, и то така, че тя се уплаши да не би обувките й да затракат своето издайническо съобщение по тръбата. Най-сетне мъжът си тръгна и загаси главното осветление.

Известно време Сюзан не помръдна. Опитваше се да се отпусне, да преодолее напрежението и появилото се виене на свят. Копнееше да стъпи на устойчивия таван на около метър от нея. Бе толкова близо и в същото време толкова далече. Тя премести десния си крак на по-малко от педя напред и прехвърли тежестта си върху него. После придвижи и левия. Ръцете и краката я боляха ужасно. Помисли си да се хвърли напред, за да достигне тавана, но се побоя да не вдигне шум. Затова продължи да се придвижва мъчително напред като гъсеница. Когато достигна устойчивата плоскост, тя легна по гръб и остави кръвта да нахлуе в изтръпналите й мускули.

Даваше си сметка, че не може да почива дълго. Трябваше да намери начин да излезе от сградата. Докато лежеше, тя отново прегледа етажните планове. Имаше два възможни изхода: през склада, който беше много близо до сегашното й местоположение, или в другия край на сградата, отвъд някакво помещение с надпис „Екс“. Според поясненията „Екс“ означаваше експедиция.

Мисълта за мъжа, който изнесе сърцето и бъбрека от стаята между двете операционни, накара Сюзан да предпочете втория вариант въпреки близостта на склада. Вероятно предстоеше транспортиране на органите, а тя знаеше, че органите за трансплантация трябва да се използват колкото е възможно по-бързо.

Като сгъна отново етажните планове, Сюзан се изправи на крака. Огледа изпокъсаната си мръсна престилка и тръгна, като се придържаше към устойчивия таван над коридора в сутерена.

Напредваше сравнително лесно, защото не бе съвсем тъмно. Както в машинното отделение, големи сектори от сутерена нямаха изобщо таван и пропускаха достатъчно светлина по пътя й, за да се движи с равномерен ход и с лекота да избягва тръбите.

В най-отдалечения ъгъл на сградата след още един поглед към етажните планове Сюзан разбра, че е достигнала целта си. Тя залегна върху устойчивото покритие над коридора, надвесила глава над висящия таван на стаята за експедиция. Съвсем внимателно повдигна една плоча, колкото да мушне пръсти под ръба й. С усилие я вдигна и погледна надолу. В стаята имаше хора!

Някакъв мъж, приведен над едно бюро, попълваше формуляр и тя не посмя да пусне плочата, за да не вдигне шум. Мъжът беше облечен в кожено яке с разтворен цип. На пода стояха два кашона от дебел изолиращ картон с ясни надписи: „Човешки органи за трансплантация — Горен капак — Чупливо — Спешна поръчка“.

Отвори се някаква врата, която тя не можеше да види. Появи се друг мъж — от охраната.

— Да вървим, Мак. Хайде да натоварим тези неща и да ги изнасяме оттук. Имаме работа да вършим.

— Нищо няма да взема, докато не се подготвят необходимите документи.

Мъжът от охраната излезе през една летяща врата в дъното на стаята. Сюзан успя да зърне помещение, което приличаше на гараж.

Шофьорът приключи с формулярите и хвърли един екземпляр в кошчето на плота. Другият прибра в джоба си. После натовари кашоните на количка и заднишком излезе през летящата врата.

Сюзан пусна плочата обратно на мястото й и бързо се придвижи към стената в другия край на коридора. Чу шума от затварянето на вратата на камион и поставянето на резе.

Близо до стената беше по-тъмно и Сюзан прокара ръка по нея, като очакваше да усети бетон, но напипа някакви плочи, изправени вертикално. Ясно чу воя на мотор, който не иска да запали. Натисна плочата, но изглежда, тя беше здраво закрепена на мястото си с метална лайстна. Моторът на камиона зацепи, задави се и млъкна. Стартерът отново заскимтя.

Сюзан отчаяно натисна лайстната, усети, че поддава, и повтори същото действие на още няколко места. Моторът на камиона отново изрева, задави се, но най-накрая замърка равномерно. Сюзан чу съвсем ясно грохота от вдигането на масивна гаражна врата. Пръстите й сграбчиха горния край на плочата като нокти на птица. Тя я задърпа към себе си, но плочата не помръдваше. Извади още от лайстната и задърпа отново. Плочата изведнъж излезе и Сюзан падна по гръб, но бързо се изправи и погледна през вертикалния отвор в подземния гараж. Точно под нея един сравнително голям камион бълваше изгорели газове. До входа стоеше мъжът от охраната, натиснал копчето за задвижване на вратата, и я наблюдаваше как се плъзга нагоре.

Сюзан скочи и падна на ръце и крака върху камиона. Ударът се изгуби сред шума на мотора и грохота от вдигането на гаражната врата. Камионът потегли, Сюзан се прилепи с разперени ръце и крака, но усети как от инерцията се плъзна назад. Опита се да се хване за нещо, каквото и да било, но напразно, напипваше единствено гладка метална повърхност. Задържа се някак, докато камионът мина през вратата на гаража, но когато заизкачва наклона към улицата, плъзгането й назад стана неудържимо. Стъпалата й се подадоха над задния ръб и тя с все сили притисна разперените си длани.

Преди да завие наляво по улицата, шофьорът удари спирачки. Сюзан се плъзна напред и безпомощно се завъртя. Изведнъж усети мразовития студ. Колата набираше скорост. Обхваната от безкраен ужас, Сюзан се примъкна към кабината и вкопчи вкочанени пръсти в един по-ниско разположен вентилатор. После камионът силно се друсна, тялото й подскочи нагоре, за да се тръшне само след миг върху металния таван. Брадичката и носът й се удариха толкова силно, че й се зави свят. Само смътно съзнаваше какво стана след това.

Съзнанието й се проясни съвсем неочаквано. Тя вдигна глава и разбра, че носът и устната й кървят. Огледа сградите наоколо и разпозна района — бяха стигнали Хеймаркет. Разбира се, камионът се бе отправил към летище „Логан“.

Камионът спря пред един светофар. Движението все още бе доста оживено. Сюзан се примъкна до кабината, извъртя крака и се изправи върху покрива й. После седна долу и пусна краката си върху капака. В този момент наведе глава и погледна шофьора през предното стъкло. Слисан, човекът седеше неподвижно, с втренчен невярващ поглед, и стискаше здраво волана.

Сюзан се плъзна от капака върху калника, после скочи на земята. Побърза да се изправи на крака и изтича между колите към Административния център. Шофьорът се посъвзе, отвори вратата и извика след нея. Но други сърдити крясъци и виещи клаксони го върнаха обратно в кабината. Светлинният сигнал се беше сменил. Като включи на скорост и тръгна, той си каза, че никой няма да му повярва, ако разкаже за случилото се.