Кома

Понеделник, 23 февруари, 7:30 ч.

Бостънската Мемориална болница едва ли може да се нарече архитектурна забележителност въпреки големия брой архитекти в областта. Централната сграда е интересна и привлича погледа. Построена е преди повече от век от блокове кафяв камък, подбрани с усет и умение. Но постройката е малка и неудобна, само на два етажа. Проектът предвиждал големи общи отделения, каквито вече не се предпочитат. Ето защо сега я смятат за крайно непригодна. Само полъхът от миналото, просмукал болничните зали, все още държи проектантите и ремонтните бригади на почетно разстояние.

Безбройните по-големи сгради представляват образци на американската готика. Милиони тухли се срещат под различни ъгли с милиони други, за да придържат мръсни прозорци и плоски еднообразни покриви. Строежът е извършван на отделни етапи, съвпадащи с допълнителна заявка за легла или наличност на средства. Гледката не е приятна, с изключение може би на няколко по-малки сгради, предназначени за изследователска работа. В тези случаи, изглежда, не са липсвали нито пари, нито способни архитекти.

Всъщност малко хора изобщо забелязват вида на сградите. Цялото е по-внушително от сбора на отделните части; възприятието до голяма степен се замъглява от безбройните нюанси в емоционалната реакция. Тези сгради не са обикновени постройки. Те съставляват известната бостънска Мемориална болница, побрала цялата тайнственост и очарование на съвременната медицина. Страхът и вълнението влизат в противоречив диалог, когато лаиците приближат към нея. А за професионалиста тя е светилище — апогеят на академичната медицина.

Вярно, че и местоположението на болницата не е особено благоприятно. От едната страна смайващ брой надлезни шосета образуват огромна скулптурна група от ръждясваща стомана над плетеница от жп линии, които водят към Северната гара. А от другата се намира нов жилищен комплекс, предвиден за семейства с ниски доходи. Изглежда, известната с продажността си бостънска управа е провалила благородния замисъл. Блоковете приличат на жилища за бедни поради липсата на външно оформление. Но наемите са безбожно високи и в тях живеят само богаташи. От болницата се вижда и една занемарена част на бостънското пристанище с черна като кафе вода, подсладена с газове от канализацията. Болницата е отделена от водата с едно циментирано игрище, осеяно с нахвърляни вестници.

Този понеделник от 7:30 часа сутринта в операционните зали на Мемориалната болница цареше оживление. В интервал от пет минути двайсет и един скалпела разрязаха отпуснатата човешка плът и планираните операции започнаха. Съдбата на значителен брой хора зависеше от направеното или ненаправеното, откритото или неоткритото в тези двайсет и една зали. До два-три часа следобед темпото не отслабваше. Към осем-девет вечерта обикновено се оперираше само в две зали, но екипите там често продължаваха работа чак до трескавото начало в седем и половина на следващата сутрин.

В пълна противоположност на оживлението в операционното отделение хирургическият офис предоставяше спокойствие и тишина. В него имаше само двама души, тъй като почивката за кафе започваше след девет часа. Единият беше мъж с болнава физиономия, твърде стар на вид за своите шейсет и две години. Той се опитваше да почисти мивката, без да изважда двайсетината кафени чашки, струпани там и наполовина пълни с вода. Казваше се Уолтърс, макар че малцина знаеха дали това е собственото му име или фамилията. По документи се водеше Честър П. Уолтърс. Никой, дори самият той, не беше наясно какво означава „П“-то. Беше служител в операционното отделение на Мемориалната болница от шестнайсетгодишна възраст и никой не се осмеляваше да го уволни, въпреки че не вършеше почти нищо. Често се оплакваше, че не е добре и наистина изглеждаше зле. Кожата му беше с нездрав пепеляв цвят и той все покашляше. В гърдите му нещо хъхреше непрестанно, но той не се и опитваше да се изкашля достатъчно силно, за да прочисти гърлото си. Сякаш му стигаше да осигури достъп на въздух до бронхите, без да мести неизменната цигара, залепнала в десния ъгъл на устата му. През повечето време той държеше главата си наклонена наляво, така че димът да не влиза в очите му.

Другият човек в хирургическия офис беше Марк Х. Белоус („Х“ означаваше Халперн — моминското име на майка му), който вече трета година специализираше хирургия. Беше се навел съсредоточено над някакъв жълт дневник, в който записваше нещо. Пресекливото хъхрене, както и димящата цигара явно го дразнеха, и всеки път, когато Уолтърс се закашляше, Белоус вдигаше поглед. Не проумяваше как е възможно човек да руши здравето си с такова безумно упорство. Самият той не пушеше; никога не беше слагал цигара в уста. Също толкова непонятно му бе как Уолтърс успява да се задържи в операционното отделение въпреки отблъскващия си вид и своето бездействие. Операциите в Мемориалната болница бяха апогеят, върхът на съвременната хирургия и ако питаха самия Белоус, възможността да работи тук бе висше блаженство. Той дълго и упорито се беше стремил към своето назначение. И точно тук, където всичко бе едва ли не съвършено, държаха този „вампир“, както го наричаше той пред колегите си. Това му се струваше съвсем нелепо.

При нормални обстоятелства Марк Белоус щеше да се намира в една от операционните зали, където би давал своя принос или би ръководил някоя от касапските процедури. Но на 23 февруари той добавяше петима студенти медици към набъбващия си списък от задължения. В момента беше назначен в „Пети Биърд“, което означаваше пети етаж в сградата на Биърд. Това предполагаше едно добро обучение по обща хирургия, ако не и най-доброто. Като специализант трета година в „Пети Биърд“, Белоус отговаряше и за интензивното хирургическо отделение, което беше непосредствено до операционните зали.

Той посегна към масата и стисна чашката с кафе, без да вдига поглед от дневника. Отпи глътка, а после рязко, но безшумно остави чашата на масата. Беше се сетил за още един от хоноруваните, който би бил добър лектор за студентите, и бързо записа името му в дневника. На ниска масичка до него лежеше някакъв формуляр от хирургичното отделение. Той го вдигна и прочете имената на петимата студенти: Джордж Найлс, Харви Голдбърг, Сюзан Уилър, Джефри Феъруедър III и Пол Карпен. Само две от тях правеха впечатление. Името Феъруедър го накара да се усмихне и да си представи някакъв разглезен, слабоват симпатяга с очила, с риза от скъпа модна къща и дълго родословие от Нова Англия. Погледът му се спря върху името Сюзан Уилър само защото Белоус по принцип харесваше жените, а си мислеше, че и те го харесват — в края на краищата имаше атлетична фигура и беше лекар. Не бе много изтънчен в светските си разбирания, а по-скоро наивен като повечето свои колеги. Името Сюзан Уилър го наведе на мисълта, че присъствието на едно момиче сред студентите би направило следващия месец малко по-ведър. Но не се и опита да си представи как изглежда лицето зад това име. Не си струваше да напряга въображението си.

Марк Белоус работеше в Мемориалната болница от две години и половина. Нещата вървяха добре и той имаше основание да се надява, че ще завърши специализацията си по програма. Всъщност вече му се струваше, че би могъл да се пребори за мястото на главен специализант. Това, че беше избран да води група студенти, със сигурност бе някакво признание, въпреки че означаваше и допълнителна работа. Предложението дойде неочаквано, когато Хю Кейси заболя от хепатит. Хю Кейси беше един от старшите специализанти, чиито задължения включваха и обучението на две групи студенти през годината. Заболя три седмици преди началото на обучението. Белоус веднага получи съобщение да се яви в кабинета на д-р Хауард Старк, но не свърза това повикване с болестта на Кейси. Както винаги притеснен от молбата да посети завеждащия хирургичното отделение, той се беше опитал мислено да възстанови всичките си неотдавнашни провинения, та да бъде подготвен за тирадата, която очакваше. Противно на обичайното си поведение Старк се държа много мило, дори го похвали за участието му в една наскорошна операция. След неочакваните любезности Старк го попита дали не би поел групата студенти, планирана за Кейси. Белоус би предпочел да се откаже от тази възможност, но човек не можеше да отхвърли молба на Старк дори когато е само под формата на предложение. Да откаже, би означавало професионално самоубийство. Той добре знаеше колко отмъстителен става завеждащият, когато му се противопоставят. Бе приел с необходимата за случая охота.

С помощта на линийка Белоус разчерта първата страница от жълтия дневник на квадратчета. След това отбеляза по дати следващите трийсет дни, през които отговаряше за студентите. Всяко отделно квадратче раздели на предобед, когато планираше своя лекция, и следобед, когато щеше да включва в обучението и някой от хоноруваните. Искаше да определи предварително темите, за да избегне повторения.

Белоус беше на двайсет и девет години, предишната седмица бе празнувал рождения си ден, но изглеждаше по-млад. Кожата на лицето му беше гладка за мъж. Имаше отлично телосложение. Почти всеки ден без изключение пробягваше по две-три мили. Единственото свидетелство за това, че е почти на трийсет, бе оредялата на темето му коса, чиято линия над слепоочията се оттегляше малко нагоре. Имаше сини очи. Косата над ушите му беше почти незабележимо посивяла. С приветливо лице и дарен със завидното качество да предразполага хората, Марк Белоус се харесваше почти на всички.

В „Пети Биърд“ бяха назначени и двама стажанти. Според новата терминология ги наричаха специализанти първа година, но Белоус и повечето млади лекари ги наричаха все още стажанти. Даниел Картрайт бе дошъл от университета „Джон Хопкинс“, а Робърт Рийд от Йейл. Бяха започнали през юли, тъй че имаха вече известен опит. Но през февруари и двамата преживяваха познатата „стажантска“ депресия. Изминалото време бе достатъчно, за да се притъпи чувството, че са незаменими, а и неистовият страх от отговорност. Но и доста оставаше до края на годината, когато щяха да се освободят от бремето на даваните през вечер нощни дежурства. Ето защо и те изискваха известно внимание от страна на Белоус. В момента Картрайт беше прикрепен към интензивното отделение, а Рийд — към „Пети Биърд“. Белоус реши, че ще ги използва и за студентите. Картрайт беше малко по-общителен и вероятно би бил по-полезен. Рийд беше негър и напоследък бе започнал да смята, че го товарят с едно-друго не защото е стажант, а поради цвета на кожата му. Това също бе проявление на февруарската депресия, ето защо Белоус се спря на Картрайт.

— Ужасно време! — подхвърли Уолтърс.

Той винаги правеше тази забележка, защото за него времето винаги бе ужасно. Чувстваше се добре единствено при 24°С и влажност на въздуха 30%. Тези атмосферни условия очевидно действаха добре на възпалените му бронхи. Времето в Бостън рядко се вместваше в тези специални изисквания, така че за Уолтърс то винаги бе ужасно.

Белоус смотолеви нещо в отговор и се загледа навън. В този момент повечето хора биха се съгласили с Уолтърс. Небето беше потъмняло от гъсти сиви облаци. Но Белоус не мислеше за времето. Неочаквано се зарадва на предстоящата среща с петимата студенти. Реши, че ще затвърди позициите си по време на специализацията им. Следователно нямаше напразно да си изгуби времето. Белоус беше практичен като Макиавели; в противен случай едва ли би успял да получи място в Мемориалната болница. Конкуренцията тук беше жестока.

— Всъщност това е любимото ми време — заяви Белоус, като стана от креслото.

Нов пристъп на кашлица разтърси Уолтърс и цигарата в ъгъла на устата му трепна, когато той вдигна поглед към неучтивия младок. Преди да успее да каже нещо, Белоус бе излязъл да посрещне петимата студенти. Той беше убеден, че скоро ще превърне това бреме в преимущество.