Кома

Понеделник, 23 февруари, 7:15 ч.

В сумрака на 23 февруари 1976 година самотни снежинки се носеха по Лонгуд Авеню. Беше стегнал голям студ; температурата бе -7°С. Литналите крехки кристалчета оставаха цели дори след като се удареха в паважа. Сиви облаци скриваха слънцето над пробуждащия се град. Морският бриз все повече сгъстяваше мъглата, обгръщаща последните етажи на високите сгради, забулени в причудлива тъмна пелена под нежните пръсти на зората над Бостън. Не се очакваше сняг, но вятърът издуха чак до града малкото снежинки, изкристализирали над Кохасет. Онези, които долетяха до Лонгуд Авеню, продължиха по авеню Луи Пастьор, откъдето внезапно въздушно течение ги запрати към един от прозорците на третия етаж на общежитието на Медицинския институт. Щяха да се плъзнат по стъклото, ако то не беше покрито с мазен слой бостънска пушилка, в която залепнаха. Топлината отвътре бавно проникваше през стъклото, нежните кристалчета се разтопиха и смесиха с мръсотията.

Вътре в стаята си Сюзан Уилър нямаше никаква представа за драмата, която се разиграваше на прозореца. След неспокойна и почти безсънна нощ съзнанието й с мъка се отърсваше от един безсмислен и тревожен сън. В най-добрия случай 23 февруари щеше да бъде труден ден, а вероятно и злополучен. Следването в Медицинския институт се състои от хиляди по-дребни кризи, понякога прекъсвани от наистина драстични катаклизми. Според Сюзан Уилър 23 февруари спадаше към втората категория. Преди пет дни за нея бе приключила първата част от следването — две години, посветени на основните дисциплинарни знания, преподавани в учебни зали и научни лаборатории. Сюзан Уилър се беше представила много добре, защото умееше да се справя и в класната стая, и в лабораторията, и с изпитните теми. Беше известна със записките си, обект на постоянен интерес сред колегите й. Отначало тя ги даваше на всички. По-късно, когато започна да осъзнава реалната заплаха от конкуренция, която смяташе, че е превъзмогнала след завършването на Радклиф, тя промени тактиката си. Даваше записките си на малко хора — приятели или колеги, на които можеше да разчита, ако й се наложи да пропусне занятие. Но това рядко й се случваше.

Мнозина шеговито я укоряваха заради постоянството. Тя винаги отговаряше, че не си струва да пропуска онова, което й се предлага. Разбира се, не това беше причината. Навлязла в една чисто мъжка професия, където всички професори и асистенти бяха мъже, Сюзан Уилър не можеше да пропусне занятие, без да забележат отсъствието й. Въпреки че тя възприемаше своите преподаватели като безполови същества, които я превъзхождат с познания, те, от своя страна, не споделяха същите възгледи. Работата беше там, че Сюзан бе една много привлекателна двайсет и три годишна жена.

Меката й коса имаше цвят на зряло жито. Тъй като беше дълга, при вятър Сюзан се побъркваше, ако косата й не беше изтеглена назад и прибрана в барета на тила. Оттам тя се спускаше лъскава до средата на гърба. Лицето й беше широко, с високи скули. Очите й, разположени доста дълбоко в очните кухини, пъстрееха в синьо и зелено с кафяви петънца, тъй че цветът им се менеше според светлината. Зъбите й бяха извънредно бели и в отлично състояние. Това се дължеше колкото на природна даденост, толкова и на някой добър зъболекар от покрайнините.

Общо взето, Сюзан изглеждаше като момичето от рекламите за пепси-кола. На двайсет и три тя беше млада, здрава и сексапилна, от този американски, по-точно калифорнийски тип жени, който кара мъжете да я сподирят със сластен поглед. И отгоре на всичко това, може би въпреки всичко това, Сюзан Уилър беше много умна. Сборът от точките й на теста по интелигентност в средното училище беше около 140, което радваше нейните вечно заети родители. Училищните й успехи представляваха една безкрайна поредица от отлични оценки и безброй други доказателства за постиженията й. Харесваше й да посещава училището и да учи, и с особено удоволствие използваше мозъка си. Четеше ненаситно. Радклиф й допадна много. Тя се справи добре и заслужи оценките си. Беше специализирала главно химия, но бе посещавала и колкото може повече часове по литература. Постъпването в Медицинския институт не беше проблем за нея.

Но да бъдеш толкова привлекателна, каквато беше Сюзан, си имаше определени неудобства. Едно от тях беше невъзможността да отсъства незабелязано от занятие. Когато се задаваха въпроси, тя беше сред онези няколко нещастници, които служеха, за да се демонстрира глупостта на студентите и бляскавата начетеност на професорите. Друго неудобство беше, че хората набързо си съставяха мнение за нея от малкото налична информация. Тя дотолкова приличаше на ослепителните модели от рекламите, че непрекъснато я вземаха за някое от тези глуповати момичета.

Ала в това да бъдеш умна и красива имаше и предимства, и Сюзан започваше да осъзнава, че си струва да ги използва. Ако й бяха необходими по-подробни обяснения във връзка с някоя трудна тема, тя трябваше само да попита. Асистенти и професори с еднаква готовност бързаха да й помогнат да разбере някоя тънкост в ендокринологията или незабележима особеност в анатомията.

Що се отнася до личния й живот, Сюзан не излизаше с мъже чак толкова често, колкото си мислеха хората. Този парадокс имаше няколко обяснения. Първо, Сюзан предпочиташе да почете в стаята си, вместо да отиде на скучна среща, а при нейния интелект тя намираше доста от мъжете за скучни. Второ, в действителност малко мъже я канеха на среща просто защото съчетанието от красота и ум ги плашеше. Сюзан прекарваше много съботни вечери, погълната от някоя книга — роман или нещо друго.

С настъпването на двайсет и третия ден от февруари Сюзан се опасяваше, че нейният уютен свят ще се разпадне. Свършено бе с познатото лекционно ежедневие. Сюзан Уилър и сто двайсет и двама нейни колеги бяха грубо лишени от сигурността на сухата теория и хвърлени на арената на клиничната практика. Цялата увереност в собствените възможности, придобита през годините на обучение по основните дисциплини, едва ли щеше да устои пред нерешителността, съпътстваща действителните грижи за пациентите.

Сюзан Уилър не хранеше никакви илюзии, че знае какво действително означава да си лекар и да се грижиш за пациенти. Дори тайно се съмняваше дали някога ще го разбере. То не беше нещо, което можеше да прочете и усвои с ума си. Идеята да се учи от грешките си бе в пълно противоречие с досегашните й навици. И все пак на 23 февруари щеше да й се наложи по някакъв начин да се справя с пациенти. Тази криза в собствената й увереност разстрои съня й и изпълни нощта с кошмари, в които тя бродеше из тайнствени лабиринти и преследваше ужасяващи цели. Сюзан не подозираше до каква голяма степен сънищата й отговаряха на това, което щеше да преживее през следващите няколко дни.

В 7:15 електронният часовник прищрака и включи радиото, което прекъсна обратната връзка с веригата от сънища и Сюзан се разбуди напълно. Тя изключи радиото, преди стаята да се изпълни с дрезгава фолклорна музика. Обикновено разчиташе музиката да я събуди. Но точно тази сутрин беше твърде възбудена, за да се нуждае от помощ.

Сюзан седна на ръба на леглото и спусна крака. Подът беше отблъскващо студен. Косата й се спускаше във всички посоки, като й оставяше само една пролука от седем-осем сантиметра, през която да вижда стаята си. Не беше кой знае каква стая, около три и половина на четири метра, с два огромни прозореца в единия край. Бяха обърнати към някаква тухлена сграда и паркинг, затова Сюзан рядко поглеждаше навън. Сама беше боядисала стаята преди две години и боята все още изглеждаше свежа. Приятният пастелножълт цвят отлично подчертаваше щампата на пердетата, които си бе ушила. Те бяха в няколко нюанса на електриковозелено, разделени от тъмносиньо. По стените висяха цветни плакати в метални рамки, които рекламираха отминали културни събития.

Мебелите бяха на Медицинския институт. Единичното старомодно легло беше твърде меко, за да изпита човек удоволствие от спането в него. Имаше и едно износено, пренатъпкано кресло, което Сюзан използваше само за да трупа в него дрехите за пране. Тя обичаше да чете в леглото и да учи на бюрото, така че креслото наистина не беше от „решаващо значение“ според думите й. Дъбовото бюро беше най-обикновено, като изключим инициалите и драсканиците, издълбани върху него. В десния му ъгъл Сюзан даже беше открила няколко цинизма. Върху бюрото лежеше учебник по диагностика. През последните три дни го беше препрочела, но текстът не успя да укрепи разклатеното й самочувствие.

— Гадост! — каза безизразно тя.

Забележката не беше насочена към нещо определено. Това просто изразяваше реакцията й, когато разбра, че 23 февруари наистина настъпи. Сюзан обичаше да ругае и често го правеше, но предимно насаме. Тъй като такива думи рязко контрастираха с благовидното й изражение, ефектът беше наистина поразителен. Тя беше установила, че това може да й служи като отдушник и да я забавлява.

След като се измъкна пъргаво от топлите си завивки, Сюзан разбра, че й остават петнайсет минути повече от друг път. Толкова обикновено продължаваше ритуалът с многократното изключване на алармения сигнал на радиото, преди наистина да се отправи към банята. Изпитваше едновременно любопитство и нежелание да започне настоящия ден и затова пропиля тези минути, като просто седеше и гледаше втренчено пред себе си. Вече се разкайваше, че не е записала право или литература… каквото и да е, само не медицина.

Студенината на голия под проникна в стъпалата й. Докато седеше така, кръвообращението отдаваше топлината на тялото й в студената стая, от което зърната на добре оформените й гърди щръкнаха. Кожата от вътрешната страна на голите й бедра неочаквано настръхна. Беше облечена само с една тънка и износена фланелена нощница, която бе получила за Коледа още като гимназистка. Все още я слагаше почти всяка нощ, поне когато спеше сама. Обичаше си я, и туйто. Сред бурните промени в живота й за Сюзан тя беше нещо като храм на постоянството. Освен това беше любимата нощница на баща й.

От много ранна възраст Сюзан обичаше да доставя удоволствие на баща си. Първият й спомен за него беше миризмата му — смесица от мириса на външния свят и някакъв дезодориращ сапун, зад която много по-късно започна да долавя онази характерна мъжка миризма. Баща й беше неизменно добър с нея и тя знаеше, че е неговата любимка. Никога не сподели тази тайна с когото и да било, особено пък с двамата си по-малки братя. За нея тя винаги беше източник на увереност, когато се изправеше пред обичайните за детството и младостта трудности.

Бащата на Сюзан притежаваше силна воля и властен, но великодушен и благороден характер. Той ръководеше семейството и застрахователната си кантора като просветен деспот. Беше обаятелен човек, чието семейство го признаваше за безспорен авторитет. И не защото майката на Сюзан беше слабоволева. Просто мъжът, за когото се беше омъжила, се бе оказал с по-силен характер. Дълго време Сюзан приемаше това положение за съвсем нормално. Ала в един момент то започна да я смущава. Тя много приличаше на баща си и той поощряваше развитието й в тази насока. Тогава Сюзан започна да разбира, че не може да бъде като него и да очаква някой ден да създаде собствен дом като този, в който беше отгледана. За известно време тя отчаяно желаеше и нарочно се стараеше да бъде като майка си. Но беше безполезно. Личността й проявяваше все повече черти от характера на баща й, а в гимназията буквално й беше наложена ролята на лидер. Избраха я за председател на випуска в такъв период от живота й, когато би предпочела да остане повече в сянка.

Бащата на Сюзан не беше особено взискателен и настойчив. За нея той си остана източник на сигурност и подкрепа и тя вършеше каквото пожелае, без да се съобразява с пола си. От момичетата, с които се сближи в Медицинския институт, Сюзан разбра, че много от тях са израснали в подобна атмосфера на бащино покровителство. Всъщност, когато се срещаше с родителите им, бащите й се струваха някак близки, сякаш ги познаваше отпреди.

Силно дрънчене възвести нахлуването на топлина в радиатора под прозореца. Предпазният клапан изпусна тънка струйка пара. Раздвижването напомни на Сюзан за студа в стаята. Тя се изправи вдървено, протегна се и затвори прозореца. През нощта беше стоял леко открехнат. Съблече през глава нощницата си и погледна голото си тяло в огледалото върху вратата на банята. Огледалата я привличаха по особен начин. Беше почти невъзможно да мине покрай някое, без да хвърли поне един бърз поглед за успокоение.

— Може би трябваше да си танцьорка, Сюзан Уилър — изрече тя, като се изправи на пръсти и повдигна нагоре ръце, — и да зарежеш тая налудничава идея да ставаш докторка. — Тя започна да се отпуска като спукан балон, докато ръцете й увиснаха надолу. Продължаваше да се гледа в огледалото. — Да можех да го направя — добави вече по-тихо тя.

Сюзан се гордееше с тялото си. То беше нежно и гъвкаво, но все пак силно и с добри пропорции. Би могла да стане танцьорка. С равновесието беше добре, а имаше и усет за движение и ритъм. Завиждаше на Клара Къртис, приятелка от Радклиф, която след колежа беше започнала да се занимава с танци и сега бе някъде в Ню Йорк. Но Сюзан си знаеше, че в действителност не може да се захване с танцуване, въпреки че си фантазираше такова нещо. Нужна й беше професия, в която непрекъснато да упражнява ума си. Тя направи ужасна гримаса и изплези език на момичето в огледалото, което й отвърна със същото. После влезе в банята.

Завъртя крана на душа. Минаха четири-пет минути, докато водата стане гореща. Сюзан отметна косата си назад и погледна лицето си в огледалото. Помисли си, че ако носът й бе малко по-тесен, щеше да е доста привлекателна. После започна обичайната си промивка с ортоновум. Освен всичко друго Сюзан Уилър беше практична жена, волева и практична.