Кома

Четвъртък, 26 февруари, 23:51 ч.

Стаята за дежурните хирурзи специализанти в Мемориалната болница бе лишена от удобства. В нея имаше легло — болнично легло, което можеше да се сгъва в редица интересни положения, — малко бюро, телевизор, който работеше на два канала едновременно, при условие, че нямате нищо против двойния образ, и колекция от стари, изпокъсани броеве на списание „Пентхаус“.

Белоус седеше зад бюрото и се опитваше да вникне в статията от „Америкън Джърнъл ъв Сърджъри“, но не можеше да се съсредоточи. Умът, по-специално съзнанието му, го разсейваше по особено дразнещ начин — постоянно му натрапваше вида на Сюзан отпреди няколко часа. Бе я видял да влиза в болницата. Усети, когато го настигна, очакваше тя да го спре. Остана изненадан, че не го стори.

Белоус не бе я оглеждал направо, но видя достатъчно: сплъстената й коса и скъсаната, изцапана с кръв престилка. Веднага се разтревожи за нея, но същевременно реши да не се намесва. Възпря го опасението, че ще изгуби работата си в Мемориалната. Ако Сюзан се нуждаеше от медицинска помощ, то беше дошла точно където трябва. Ако имаше нужда от приятелска подкрепа, би било по-добре да се срещнат извън болницата. Но тя нито го спря, нито му позвъни.

По-късно Белоус научи, че Сюзан е приета като пациентка и че самият Старк се занимава с нейния случай: апендектомия. Имаше още едно странно съвпадение — щеше да я оперира Старк. Отначало Белоус смяташе да асистира, но благоразумието му подсказа, че чувствата, които изпитваше към нея, ще навредят на обективната му преценка в операционната зала. Затова реши да изпрати един от по-младите колеги специализанти, а сам да почака отвън, докато всичко свърши.

Белоус погледна часовника си. Наближаваше полунощ. След десетина минути щеше да започне операцията. Опита се да се зачете отново в статията, но нещо друго отвлече вниманието му. Втренчи се замислен в мръсния прозорец. После вдигна телефона и попита в коя зала е планирана апендектомията за Сюзан Уилър.

— Осма зала, доктор Белоус — отговори дежурната сестра от операционното.

Странно. Сюзан му беше казала, че е открила Т-образен клапан върху тръбата, която подава кислород за тази зала — залата с толкова злополучни инциденти.

Белоус отново погледна часовника си и рязко се изправи. Беше забравил да си вземе среднощната дажба в закусвалнята и усети страхотен глад. Нахлузи обувките си и тръгна към закусвалнята. Но продължаваше да мисли за Т-образния клапан.

Качи се в асансьора и натисна бутона на първия етаж, но щом кабината се задвижи, промени решението си. Защо, по дяволите, сам да не погледне този Т-образен клапан на кислородното захранване, докато оперират Сюзан. Струваше му се глупаво, но все пак реши да провери. Поне за успокоение на съвестта.

Смътно видение с геометрични фигури, цветове и движения изплува от тъмнината. Образите се сблъскваха, разпадаха и отново се сливаха в безсмислени форми. От хаоса изплува ужасът при гонитбата, последван от прободена от ножици ръка. Залата за аутопсии в Мемориалната болницата се появи съвсем осезаемо — слухът, обонянието потвърждаваха това. После превес взе едно спираловидно стълбище, а след него лицето на Д’Амброзио, ухилено от садистично удоволствие, изпълни цял коридор и като че ли се приближаваше все повече и повече. Но лицето му се разпадна и той полетя, като се преобръщаше в бездната. Коридорът се извиваше като калейдоскоп.

Сюзан ту се връщаше в съзнание, ту отново се унасяше. Най-сетне тя разбра, че гледа в някакъв таван на коридор, който се движи. Не, тя се движеше. Опита се да помръдне глава, но тежестта бе непреодолима. После опита с ръцете, сковани като в желязна хватка, напрегна се до краен предел само за да ги повдигне от лактите. Поне се увери, че лежи по гръб и се движи по някакъв коридор. Започна да чува звуци. Гласове… но неразбираеми. Някой хвана ръцете й и ги притисна отстрани до тялото. Но тя искаше да стане. Искаше да знае къде се намира. Искаше да знае какво става с нея. Дали бе заспала? Изведнъж умът й се проясни. Бяха я упоили. Тя се бореше с наркотика, опитваше се да преодолее въздействието му. Мисълта й се избистри. Вече разбираше какво говорят гласовете.

— Тя е за спешна апендектомия. При това с възпаление. А е студентка по медицина. Човек би помислил, че ще се сети да дойде по-рано.

Обади се друг, по-плътен глас:

— Доколкото разбрах, обадила се е на административния ръководител тази сутрин и е казала, че е болна. Явно е усещала, че нещо не е наред. Може да се е притеснявала, че е бременна.

— Вероятно си прав. Но тестът за бременност беше отрицателен.

Устните на Сюзан се опитваха да произнесат думи, но от ларинкса не излезе никакъв звук. Поне можеше да движи глава. Въздействието на наркотика започваше да отслабва. Движението спря. Сюзан разпозна мястото. Намираше се в предоперационната стая за дезинфекция. На мивката вдясно някакъв хирург търкаше ръцете си с четка.

— Един или двама асистенти искате, сър? — попита някой зад количката.

Мъжът пред мивката се обърна. Между маската и шапката се виждаха само очите, но Сюзан го позна. Старк.

— Един е достатъчен за такава дреболия. Ще свършим за двайсет минути.

— Не, не — извика Сюзан без глас.

Струйка въздух изсвистя между устните й. Започнаха да я придвижват към операционната. Видя как вратата се отвори към нея. Видя и номера над вратата. Зала номер осем.

Въздействието на наркотика все повече отслабваше. Сюзан успя да повдигне главата и лявото си рамо. Видя огромните лампи в операционната. Блясъкът им я зашемети. Разбираше, че трябва да стане… да избяга.

Здрави ръце я подхванаха през кръста, за глезените и главата. Други се мушнаха под нея, без усилие я поеха и положиха на операционната маса. Тя вдигна лявата си ръка да се хване за нещо. Стисна нечие рамо.

— Моля ви… недейте… аз съм… — Думите се оформяха бавно, почти без звук. Опита се да седне въпреки тежестта в главата си.

Нечия силна ръка допря челото й и натисна главата й назад.

— Не се тревожете, всичко ще бъде наред. Просто дишайте дълбоко.

— Не, не — каза Сюзан с малко по-силен глас.

Но над лицето й се спусна упойващата маска. Изведнъж усети бодване в дясната ръка… венозна система. Течността нахлу във вената. Не. Не. Опита се да извие глава наляво, после рязко надясно, но силните ръце здраво я държаха. Погледна нагоре и видя покрито с маска лице. Очите им се срещнаха. Имаше и банка с мехурчета, които танцуваха в течността. Някой вкара иглата на спринцовката в системата. Пентоталът!

— Всичко ще бъде наред. Отпуснете се. Вдишайте дълбоко. Всичко ще бъде наред. Отпуснете се. Вдишайте дълбоко…

Атмосферата в операционна зала номер осем в 0:36 ч. на този 27 февруари беше крайно напрегната. Младият специализант бе като вързан в ръцете, изпускаше ту едно, ту друго, ту се пипкаше с възлите. Присъствието на авторитет като Старк разстрои твърде много начеващия хирург, особено след като първоначалното им разбирателство се изпари.

Почеркът на анестезиолога бе още по-разкривен от обикновено, особено в последните редове от протокола. Щеше му се всичко да е свършило вече. Неочакваните сърдечни смущения, които пациентката получи по средата на операцията, съвсем го бяха уплашили. На всичко отгоре еднопосочният клапан на централното захранване с кислород неочаквано се затвори. За осем години клинична практика подобно нещо му се случваше за пръв път. Превключването към зелените аварийни бутилки мина съвсем гладко, анестезиологът беше напълно уверен, че няма промяна в подаваното количество кислород. Но преживяването беше страшно — знаеше, че може и да изпусне пациентката.

— Още колко? — попита анестезиологът над преградата, като остави писалката си.

Очите на Старк шареха диво от часовника към вратата, после отново към операционното поле. Беше поел завързването на кожните шевове от пипкавия специализант.

— Най-много пет минути — отвърна той, докато завързваше възел със сръчните си пръсти.

Беше нервен. Специализантът ясно виждаше това и си мислеше, че той е причината. Но Старк беше неспокоен, защото разбираше, че нещо не е както трябва.

Еднопосочният клапан на подавания кислород не би трябвало да откаже. Това означаваше, че налягането на кислорода в главната тръба бе спаднало до нула. От опериращия екип единствен той знаеше на какво се дължат сърдечните смущения: пациентката бе поела въглероден окис заедно с централно подавания кислород. Но когато източникът на кислород отказа, Старк се усъмни дали е получила достатъчно от смъртоносния газ за изпълнение на неговите цели.

Чуха се приглушени викове, които накараха помощната сестра да провери какво става в коридора. Но Старк знаеше, че шумът идва отгоре, от междинното таванско пространство.

И това не бе всичко. Когато завършваше предпоследния шев, през стъклото на вратата зърна движещи се фигури. Коридорът като че ли бе пълен с хора, а в 0:35 часа това беше, меко казано, странно.

Старк направи последния кожен шев и пусна иглодържателя върху таблата с инструменти. Пое краищата, за да завърже възела, и в този миг вратата на операционната се отвори рязко и в залата нахълтаха четирима души. Марк Белоус бе сред тях.

Неочакваните посетители носеха хирургически халати, но пулсът на Старк заби лудо, когато осъзна, че повечето от тях бяха наметнати върху сини полицейски униформи. В операционната настана мъртва тишина. Когато Старк вдигна наведеното си над операционната маса лице, той знаеше, че нещо не беше наред. Нещо никак не беше наред.