Кома

Пролог

14 февруари 1976 година

Нанси Грийнли лежеше на операционната маса в зала номер осем, вперила поглед в огромния светещ стъклен барабан, и се опитваше да запази спокойствие. Вече й бяха поставили няколко инжекции, от които, според обясненията, трябваше да изпадне в приятен унес. Но не се получи. Стана дори още по-напрегната, обзеха я лоши предчувствия. Най-неприятно бе усещането, че е напълно, отчайващо беззащитна. Никога в своя двайсет и три годишен живот не се беше чувствала толкова объркана и уязвима. Покриваше я бял ленен чаршаф, продран и разнищен по ръбовете. Кой знае защо, това я притесняваше. Бяха й облекли една от онези къси болнични нощници, които се завързват на врата, а гърбът остава отворен. Нямаше бельо, усещаше единствено санитарния компрес, вече напоен със собствената й кръв. В този момент изпитваше и страх, и неприязън към болницата. Идеше й да изпищи и да побегне по коридора. Но не го направи. Кървенето, което беше получила, я плашеше повече, отколкото тази жестока враждебна обстановка. И болницата, и причината, довела я тук, я караха остро да съзнава това, което не й се искаше да приеме — своята тленност.

В 7:11 ч. сутринта на 14 февруари 1976 година небето на изток от Бостън бе тебеширеносиво, тъй че вливащият се в града поток от движещи се броня до броня коли напредваше със запалени фарове. Температурата беше три градуса по Целзий и хората вървяха забързано, всеки по своя път. Не се чуваха гласове, а само ревът на моторите и вятъра.

В сградата на бостънската Мемориална болница нещата изглеждаха по-различно. Ярките флуоресцентни лампи осветяваха всеки квадратен сантиметър в операционното отделение. Голямото оживление и резките гласове потвърждаваха официалното твърдение, че операциите започват точно в седем и трийсет. Иначе казано, скалпелите се врязваха в кожата не по-късно от седем и трийсет. Докарването на пациента, подготовката му за операция, дезинфекцията на екипа и въвеждането в наркоза — всичко това трябваше да се извърши преди този час.

Ето защо в 7:11 ч. в операционното отделение работеха напрегнато, включително и в зала 8, която не се отличаваше с нещо особено — бе една типична за Мемориалната болница операционна. Стените бяха облицовани с белезникави плочки, а подът — покрит с пъстър линолеум. В 7:30 ч. на 14 февруари 1976 година в зала 8 беше запланувана дилатация и кюртаж — една обичайна гинекологична процедура. Пациентката се казваше Нанси Грийнли; анестезиологът — д-р Робърт Билинг, специализант втора година; операционна сестра беше Рут Дженкинс, а помощна — Глория ди Матео. Щеше да оперира д-р Джордж Мейджър — отскоро асистент на един от по-старите и утвърдени вече гинеколози. В момента той беше в съблекалнята, където обличаше стерилния операционен екип, докато останалите изпълняваха усърдно задълженията си.

Нанси Грийнли кървеше от единайсет дни. Отначало бе решила, че е нормален цикъл, макар и подранил със седмица-две. Не беше почувствала обичайното неразположение, само някакво слабо присвиване сутринта, когато се появи първото петно. Кървенето продължи безболезнено, като ту се засилваше, ту намаляваше. Всяка вечер тя си лягаше с надеждата, че до сутринта то ще спре, но се събуждаше отново с напоен тампон. Колкото повече време минаваше, успокоението от телефонните разговори, първо с медицинската сестра на д-р Мейджър, а после и с него самия, се стопяваше все по-бързо. Както обикновено става, това досадно усложнение се случи в най-неподходящо време. Ким Девъроу, който следваше право в Дюк Юнивърсити, бе дошъл да прекарат заедно пролетната си ваканция в Бостън. По щастливо съвпадение същата седмица съквартирантката й бе отишла на ски в Килингтън. По всичко изглеждаше, че я очаква вълнуващо романтично приключение, само да не бе мисълта за това кървене, която все по-натрапчиво я обсебваше. Нанси беше привлекателна, изящно слаба, с аристократичен вид. Толкова придирчива бе към външността си, че бе достатъчно косата й да се замърси леко и тя изпадаше в безпокойство. А от продължителното кървене се чувстваше мръсна, непривлекателна, безпомощна. Накрая я обзе уплаха. Нанси си спомни как лежеше на дивана, вдигнала крака върху страничната облегалка, и четеше уводната страница на „Глоуб“, докато Ким приготвяше питиета в кухнята. И изведнъж почувства нещо странно, по-различно от всичко познато досега. Някаква топла мека маса сякаш я издуваше отвътре, но без болка или неразположение. Отначало това странно усещане я озадачи, но топлината постепенно се превърна в гъделичкаща струйка, която се стече надолу към вдлъбнатината между бедрата й. Без излишна тревога тя си даде сметка, че кърви, и то много силно. Все още спокойна, обърна глава към кухнята и без да движи тялото си, извика:

— Ким, ще бъдеш ли така добър да се обадиш за линейка?

— Какво ти е? — попита той и дотича при нея.

— Много силно кървя — каза Нанси, — но не е нещо тревожно. Твърде обилна менструация, предполагам. Просто трябва да отида веднага в болницата, така че извикай линейка, моля те.

Бяха я откарали веднага, без много шум и излишно суетене, но тя се оказа неподготвена за дългото чакане пред залата за спешна помощ. Появата на д-р Мейджър за пръв път предизвика у нея приятно чувство. Винаги досега бе свързвала неговото присъствие — лицето, жестовете, дори миризмата на тялото му — с онези крайно неприятни гинекологични прегледи, на които редовно се подлагаше за профилактика. Но когато той се появи в залата за спешна помощ, тя толкова му се зарадва, че без малко да се разплаче.

Гинекологичният преглед в тази зала несъмнено бе най-ужасният от всички досегашни. Леката завеса, която непрекъснато отмятаха и спускаха, представляваше единствена преграда между тълпата в залата и нараненото й чувство за собствено достойнство. През няколко минути й измерваха кръвното налягане; взеха й кръв, преоблякоха я в болнична нощница. И всеки път завесата със свистене се дръпваше встрани и Нанси се озоваваше пред внушителен брой лица на хора в бели дрехи, деца с кървящи рани и стари, уморени хора. А легенчето стоеше съвсем открито и всеки можеше да види големия безформен тъмночервен съсирек. В това време д-р Мейджър провеждаше прегледа и говореше на сестрата за друг случай. Нанси стисна очи и заплака беззвучно.

И все пак скоро всичко щеше да свърши или поне така бе обещал лекарят. Той й бе обяснил с най-малки подробности каква е вътрешната повърхност на матката й, как тя се променя по време на нормален цикъл и какво се случва, когато тези промени не настъпят. Спомена и нещо за кръвоносните съдове и необходимостта от яйчника да се отдели яйцеклетка. Лечението определено изискваше дилатация и кюртаж. Нанси веднага се беше съгласила да се подложи на операцията, но помоли да не известяват родителите й. После можеше да им съобщи сама. Майка й сигурно щеше да си помисли, че е трябвало да направи аборт.

Сега, когато Нанси бе вперила поглед в яркия светлинен барабан, ободряваше я единствено мисълта, че целият този кошмар ще приключи за по-малко от час и тя отново ще заживее нормално. Оживлението в операционната зала й беше напълно чуждо, ето защо бе приковала очи в светлината и избягваше да поглежда встрани.

— Удобно ли ви е?

Нанси погледна надясно. Между синтетичната стерилна маска и бонето я наблюдаваха две тъмнокафяви очи — Глория ди Матео увиваше чаршафа около дясната й ръка. По този начин я обездвижваше, залепена отстрани до тялото.

— Да — отговори някак отнесено Нанси.

В действителност се чувстваше крайно неудобно. Операционната маса беше твърда като евтината й кухненска маса с изкуствено покритие. Но фенерганът и демеролът, които й бяха поставили, започваха да оказват своето въздействие някъде в дълбините на главния й мозък. Нанси беше много по-будна, отколкото би желала, но същевременно започваше да се чувства откъсната и безразлична към това, което я заобикаляше. От атропина гърлото и устата й пресъхваха, а езикът й лепнеше.

Вниманието на д-р Билинг бе изцяло погълнато от апарата пред него — сложна машина от неръждаема стомана, вертикални манометри и няколко различно оцветени бутилки с газ под налягане. Най-отгоре беше закрепена кафява бутилка с халотан. На етикета пишеше: „C2HBrClF3“. Едно почти съвършено анестезиращо средство. „Почти“, защото понякога, изглежда, увреждаше черния дроб на пациента. Но подобно увреждане не се случваше често, а другите безспорни качества на халотана караха специалистите да пренебрегват това тъй рядко усложнение. Д-р Билинг държеше много на препарата. Във въображението си той си представяше как усъвършенства халотана, запознава със своите постижения медицинските кръгове в уводна статия на „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“ и много скоро получава Нобеловата награда, облечен в същия смокинг, който бе купил за сватбата си.

Д-р Билинг бе ненадминат в своята работа и той самият знаеше това. Всъщност смяташе, че всички го знаят. Беше убеден, че като специалист не отстъпва на никой от редовните анестезиолози и дори превъзхожда някои от тях. Но внимаваше, внимаваше много. Като специализант не беше допуснал никакво сериозно усложнение, а това наистина се случваше рядко.

Като някакъв пилот на Боинг-747 той си беше изготвил списък на отделните манипулации и ревностно се придържаше към правилото да проверява всяка стъпка от процедурата по въвеждане под упойка. Бе размножил списъка в хиляда екземпляра и при започването на всяка операция си взимаше по един. До 7:15 ч., точно по график, анестезиологът беше стигнал до точка 12 — прикачване към апарата на гофрираната, подобна на акваланг гумена тръба. Единият й край влизаше във вентилационния мях, чийто капацитет от четири-пет литра му даваше възможност да изпълва принудително с въздух дробовете на пациента във всеки момент от процедурата. Другият край бе пъхнат в желязната кутия с негасена вар, в която се абсорбираше издишаният от пациента въглероден двуокис. Точка 13 от списъка изискваше да се провери дали еднопосочните контролни клапани по обдишващата линия са отворени в правилна посока. Етап 14 се състоеше в свързването на апарата за анестезия с източниците на сгъстен въздух, райски газ и кислород, чиито наконечници бяха монтирани в стената. Към апарата бяха прикрепени два резервни цилиндъра с кислород и д-р Билинг провери манометрите им. Бяха напълно заредени. Д-р Билинг се чувстваше отлично.

— Ще поставя няколко електрода на гръдния ви кош, за да наблюдаваме сърцето ви на монитора — каза Глория ди Матео, докато смъкваше чаршафа надолу и вдигаше болничната нощница на Нанси, при което изложи тялото й на стерилния въздух. Нощницата едва покриваше гърдите. — Ще ви стане студено за секунда — добави Глория и изстиска по капка безцветно желе на три места върху оголения гръден кош.

Нанси понечи да каже нето, но не можа достатъчно бързо да преодолее противоречивото си отношение към това, което ставаше с нея. Беше благодарна, защото щяха да й помогнат или поне така я уверяваха. Но беше вбесена от това, че се чувства разголена и беззащитна — и буквално, и образно казано.

— Ще усетите леко убождане — каза д-р Билинг, като пошляпваше лявата й ръка, за да изпъкнат вените. С гумено маркуче бе стегнал китката й и тя чувстваше пулсирането на сърцето си във върховете на пръстите. Всичко ставаше тъй бързо, че тя не успяваше да го осмисли.

— Добро утро, мис Грийнли — поздрави я отривисто д-р Мейджър, който връхлетя в операционната. — Надявам се, спали сте добре тази нощ. Ще приключим нашата работа за няколко минути и ще ви върнем в леглото да си отспите.

Преди да успее да отговори, Нанси усети, че нервите в тъканта на ръката й се оживиха и заизпращаха спешни сигнали към центъра на болката. Болката от убождането се позасили, а след това изчезна. Махнаха плътно прилепващия гумен турникет и кръвта нахлу в ръката й. Нанси усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Включихме системата — каза д-р Билинг, без да се обръща към когото и да било, и отметна точка 16 от списъка.

— Скоро ще заспите, Нанси — обади се д-р Мейджър. — Така ли е, доктор Билинг? Момиче с късмет сте вие, Нанси. Доктор Билинг е първи в класацията. — Д-р Мейджър се обръщаше с „момиче“ към всички пациентки независимо от възрастта им. Това беше една от онези снизходителни превземки, които той охотно бе възприел от по-възрастния си колега.

— Така е — каза д-р Билинг, като прикрепяше гумената маска към тръбата за анестезия. — Глория, номер осем, моля. А вие, доктор Мейджър, идете да се миете; ще бъдем готови точно в седем и трийсет.

— Добре тогава.

На вратата хирургът се спря и се обърна към Рут Дженкинс, която подреждаше инструментите.

— Извади моите дилататори и кюрети, Рут. Миналия път ми пробута допотопния инвентар на болницата. — И преди сестрата да успее да му отговори, излезе.

Някъде зад себе си Нанси чуваше сонароподобния звук на монитора. В залата отекваше собственият й сърдечен ритъм.

— Хайде, Нанси — каза Глория, — искам да се смъкнете малко надолу и да поставите краката си ето тук. — Тя прихвана краката на Нанси под коленете и ги повдигна последователно върху стойките от неръждаема стомана. Чаршафът се събра между краката на Нанси и бедрата й се оголиха. Крайният плот на операционната маса бе спуснат надолу и чаршафът се плъзна на пода. Нанси затвори очи и се опита да не си представя как изглежда в тази поза. Глория се постара да покрие корема й с чаршафа, който се надипли между краката й и покри окървавения й, наскоро обръснат перинеум.

Нанси правеше усилия да запази спокойствие, но не успяваше да овладее растящата напрегнатост. Колкото и да се стараеше, чувството на благодарност бе изцяло изместено от необясним гняв.

— Не съм сигурна, че държа на тази операция — обърна се тя към д-р Билинг.

— Всичко върви чудесно — каза той с добре заучено съчувствие, докато проверяваше точка 18 от списъка си. — Ще заспите ей сега. — Държеше една спринцовка и я почукваше леко, от което мехурчетата въздух изскачаха нагоре. — Ще ви поставя малко пентотал. Не чувствате ли, че се унасяте?

— Не — отговори Нанси.

— Ами трябваше да ми кажете.

— Не знаех какво очаквате да чувствам.

— Всичко е наред сега — каза д-р Билинг и придърпа апарата близо до главата й. С привично умение прикрепи спринцовката към трипътния клапан на венозната система. — Сега искам да ми преброите до петдесет, Нанси.

Той очакваше, че тя няма да прехвърли петнайсет. Всъщност д-р Билинг изпитваше известно удовлетворение, когато наблюдаваше как пациентът заспива. Това му доказваше отново и отново валидността на научния метод, караше го да се чувства могъщ — сякаш направлява мозъка на пациента. Нанси обаче не беше податлива. Въпреки желанието й да заспи, мозъкът й несъзнателно се бореше срещу наркотика. Тя все още броеше на глас, когато д-р Билинг й постави допълнителна доза пентотал. Стигна до двайсет и седем, преди двата грама от препарата да успеят да я приспят. В 7:24 ч. на 14 февруари 1976 година Нанси Грийнли заспа за последен път.

Д-р Билинг не подозираше, че тази здрава млада жена ще бъде първото му сериозно усложнение. Той беше уверен, че изцяло владее положението. Почти беше приключил със списъка. През маската Нанси вдишваше смес от халотан, райски газ и кислород. Към венозната система бяха добавени два кубически сантиметра двупроцентов разтвор на сукцинилхолинов хлорид, за да се предизвика парализа на цялата скелетна мускулатура. Това щеше да улесни поставянето на ендотрахеалната тръба и в същото време да позволи на д-р Мейджър да извърши бимануален преглед, за да изключи евентуална яйчникова патология.

Ефектът от сукцинилхолина се прояви почти незабавно. Отначало се забеляза незначително потрепване на лицеви и коремни мускулчета. Когато кръвообращението разнесе упойката по цялото тяло, мускулите и техните разклонения се деполяризираха и настъпи пълна парализа на скелетната мускулатура. Гладките мускули, като сърцето, не се влияеха от наркотика и мониторът продължи да издава ритмичния си звук.

Езикът на Нанси се вдърви и се отметна назад, с което попречи на дишането. Но това нямаше значение. Мускулите на гръдния кош и корема също бяха парализирани и опитите за дишане спряха. По химически състав наркотикът се различава от курарето на диваците по Амазонка, но има същото въздействие и Нанси би могла след пет минути да умре. Дотук обаче всичко беше наред. Д-р Билинг изцяло владееше положението. Ефектът беше очакван и желан. Външно спокоен, но с изострена бдителност, той постави маската за наркоза и посегна за ларингоскопа — точка двайсет и две от неговия списък. С помощта на лопатката той изтегли езика напред, заобиколи белия епиглотис и успя да стигне до трахеята. Гласните струни бяха раздалечени, парализирани също като останалите скелетни мускули.

Д-р Билинг бързо пръсна някакъв анестетик в трахеята и постави ендотрахеалната тръба. Ларингоскопът издаде характерното метално щракване, когато сгъна лопатката му към дръжката. С помощта на малка спринцовка той изду маншета на ендотрахеалната тръба, за да осигури изолация. После бързо прикрепи края на гумения маркуч, без маската, към свободния край на ендотрахеалната тръба. Щом притисна обдишващия мях, гръдният кош на Нанси започна да се издига равномерно. Д-р Билинг го прислуша със стетоскопа и остана доволен. Интубацията, както се очакваше, мина съвсем гладко. Той контролираше напълно дишането на пациентката. Регулира притока на халотан, райски газ и кислород и установи желаното съотношение. С няколко ивици лейкопласт закрепи ендотрахеалната тръба. После нагласи дебита на венозната система. Сърцето му позабави ритъм. Д-р Билинг не го показваше, но винаги беше много напрегнат по време на интубация. С парализиран пациент човек трябваше да работи бързо и точно.

Анестезиологът кимна леко, за да покаже на Глория ди Матео, че може да започне подготовка на перинеума. А в същото време се настани удобно, за да продължи работата си. Сега му оставаше само внимателно да наблюдава жизнените показатели — сърдечен ритъм и пулс, кръвно налягане, температура. Докато пациентката беше парализирана, той трябваше да компресира вентилационния мях, за да я обдишва. Сукцинилхолинът щеше да изгуби действие след осем-десет минути; тогава Нанси можеше да диша сама. Кръвното налягане се задържа на 105/70. Високият пулс от напрежението преди анестезията падаше непрекъснато, докато установи спокоен ритъм от седемдесет и два удара в минута. Д-р Билинг беше доволен и нетърпеливо очакваше почивката за чаша кафе след около четирийсет минути.

Случаят вървеше гладко. Д-р Мейджър пристъпи към бимануален преглед и помоли за допълнителна релаксация. Това означаваше, че кръвта на Нанси бе преодоляла токсичното действие на дадения по време на интубацията сукцинилхолин. Д-р Билинг с готовност й постави още два кубически сантиметра и прилежно го отрази в своя протокол. Ефектът беше незабавен. Д-р Мейджър благодари и информира екипа, че яйчниците са гладки, с големина на обикновени сини сливи. Той винаги правеше това сравнение, когато палпираше нормални яйчници. Дилатацията на маточната шийка мина без затруднение. Матката на Нанси беше в нормално предно положение, извивката на дилататорите съответстваше напълно. От вагиналния свод бяха изтеглени с вакуум няколко съсирека. Д-р Мейджър внимателно кюретира вътрешността на матката и обърна внимание на консистенцията на ендометриалната тъкан. Когато хирургът връщаше втората кюрета, д-р Билинг забеляза лека промяна в ритъма. Внимателно се взря в монитора, проследявайки електронния сигнал, прекосяващ екрана на осцилоскопа. Пулсът спадна на около шейсет удара в минута. Анестезиологът инстинктивно напомпи маншета на апарата за кръвно налягане и се вслуша напрегнато да долови познатото далечно и приглушено туптене на кръвта в притиснатата артерия. С постепенното отслабване на налягането на въздуха чу съответния звук, който отчиташе диастоличното налягане. Кръвното беше 90/60. Не беше чак толкова ниско, но смути неговия аналитичен ум. Дали това не означаваше някакъв обратен вагусен сигнал от матката? Анестезиологът свали стетоскопа.

— Доктор Мейджър, бихте ли спрели за малко? Кръвното налягане спадна. Как преценявате загубата на кръв?

— Не повече от петстотин кубически сантиметра — промърмори д-р Мейджър и вдигна поглед.

— Странно — каза д-р Билинг и отново постави стетоскопа в ушите си. Напомпа маншета на апарата. Кръвното беше 90/58. Погледна монитора: пулс 60.

— Какво е налягането? — попита д-р Мейджър.

— Деветдесет на шейсет при пулс шейсет — отговори д-р Билинг и за пореден път провери вентилите за регулиране притока от апарата за анестезия.

— Какво нередно има в това, за бога? — сопна се д-р Мейджър с донякъде неуместно за опитен хирург раздразнение.

— Нищо — съгласи се д-р Билинг, — но все пак е промяна. Досега всички показатели бяха устойчиви.

— Е, цветът й е фантастичен. Тук отдолу е червена като череша — пошегува се д-р Мейджър.

Никой не се засмя на неуместната шега.

Д-р Билинг погледна часовника. Беше 7:48 ч.

— Окей, продължавайте. Ще ви кажа, ако настъпят други промени — каза д-р Билинг, докато здраво натискаше обдишващия мях, за да изпълва максимално дробовете на Нанси. Нещо го безпокоеше: то отключваше шестото чувство у него, активираше надбъбречните му жлези и ускоряваше собствения му пулс. Той наблюдаваше как обдишващият мях се свива и остава неподвижен. Компресира го отново и мислено отбеляза степента на противодействие, оказано от бронхиалните тръби и дробовете на Нанси. Обдишването й ставаше твърде лесно. Той отново погледна към меха. Никакво движение. Никакво дихателно действие от страна на пациентката, въпреки че втората доза сукцинилхолин би трябвало вече да е преработена от организма.

Кръвното налягане се повиши слабо, после отново спадна до 80/58. Монотонният ритъм на монитора прескочи веднъж. Погледът на д-р Билинг се стрелна към осцилоскопния екран. Ритъмът се възстанови отново.

— Свършвам след пет минути — подхвърли д-р Мейджър.

С чувство на облекчение анестезиологът намали притока на райски газ и халотан, а увеличи този на кислорода. Искаше да понижи степента на анестезия. Кръвното се покачи до 90/60 и той почувства известно облекчение. Даже си позволи с опакото на ръката да избърше челото си — капчиците пот издаваха растящото му безпокойство. Погледна към абсорбера на въглеродния двуокис. Всичко изглеждаше нормално. Часът беше 7:56. Анестезиологът посегна с дясната си ръка и повдигна клепачите на Нанси. Не усети никакво съпротивление. Зениците бяха максимално разширени. Отново го заля вълна на страх. Нещо не беше наред… никак не беше наред.