Кома

Понеделник, 23 февруари, 11:40 ч.

След повикването с титлата „доктор Уилър“ Сюзан се почувства нереална и призрачна, подобно на актриса, която играе ролята на лекар. Беше в бяла престилка, а сцената — подходящо мелодраматична. Въпреки това ролята не й допадаше и тя очакваше всеки момент да я разобличат като измамница.

Сестрата от другия край на линията говореше делово и по същество:

— Тук е нужно да се включи система. Операцията се позабави и анестезиологът иска да раздвижим течностите в пациента.

— Кога желаете да включа системата? — попита Сюзан, като усукваше телефонния кабел.

— Веднага! — отговори сестрата, преди да затвори.

Групата на Сюзан бе насочила вниманието си към друг пациент. Всички отново се бяха скупчили около бюрото и съсредоточено изучаваха листа „История на заболяването“, който Белоус беше свалил от полицата и държеше пред себе си. Никой не вдигна поглед, докато тя прекосяваше сумрачното интензивно отделение. Стигна до вратата и лявата й ръка обгърна стърчащата нагоре брава от неръждаема стомана. Бавно извърна глава и още веднъж се осмели да погледне към Нанси Грийнли, неподвижна, безжизнена на вид. Отново се смути от неволното болезнено сравнение помежду им. Напусна интензивното отделение с тягостно чувство, но и с известно облекчение.

Облекчението обаче продължи кратко. Докато крачеше бързо по многолюдния коридор, Сюзан започна да се подготвя за следващото малко препятствие. Досега не беше включвала венозна система. Беше взимала кръв от няколко пациенти, включително и от свой колега, но никога не беше включвала венозна система. На теория бе усвоила какво е необходимо, а и знаеше, че може да се справи. В края на краищата трябваше само да прободе с една остра игла някаква тънка кожа и да влезе във вена, като внимава иглата да не излезе от другата страна на кръвоносния съд. Трудностите произтичаха от това, че често вените бяха тънки като спагети, а вътрешният диаметър — съответно още по-малък. Освен това понякога вената не изпъкваше добре на повърхността на кожата и трябваше да се улучи само с опипване.

Като имаше предвид тези трудности, Сюзан знаеше, че дори нещо толкова обикновено като включване на система ще представлява своеобразно изпитание за нея. Най-много я притесняваше това, че ясно ще проличи колко е неопитна, а и пациентът можеше да възроптае и да поиска истински лекар. Пък и в момента не би изтърпяла злобните подигравки на някоя от проклетите сестри.

Когато пристигна в „Пети Биърд“, обстановката беше непроменена, цареше обичайното трескаво оживление. Тери Линкуивист плъзна бегъл поглед към нея, преди да изчезне в манипулационната. Една от сестрите с яркооранжева лента на касинката и избродирано на престилката име: „Сара Стърнс“, й връчи заредена табла и банка с течност.

— Пациентът се казва Бърман. Петстотин и трета стая — каза Сара Стърнс. — Не се притеснявайте за скоростта на изтичане. След няколко минути ще дойда да я регулирам.

Сюзан кимна и тръгна към стая 503. По пътя разгледа таблата, отрупана с всевъзможни принадлежности: венозни игли, катетри, катетри за отчитане на централно венозно налягане и обикновени игли за еднократна употреба. Имаше пакетирани, напоени със спирт тампони, няколко гумени маркучета, които служеха за турникети, и едно електрическо фенерче. Като го гледаше, Сюзан се запита колко ли пъти ще я вдигат посред нощ, за да включи нечия венозна система.

Отмина стая 507, после 505. Когато вратата на 503 започна да придобива все по-ясни очертания, тя зарови из таблата сред венозните игли, докато намери една номер 21 в яркожълта опаковка. Беше виждала, че с такава включват системите. Изкушаваше се да опита с някой от внушителните венозни катетри, но реши да сведе експериментите до минимум, поне при първата си система.

Вратата на стаята бе леко открехната. Сюзан не знаеше дали трябва да почука, или направо да влезе. Хвърли смутено поглед през рамо, за да се убеди, че не я наблюдават, и почука.

— Влезте — каза нечий глас отвътре.

Сюзан отвори вратата с крак, понеже стискаше таблата в дясната си ръка, а банката в лявата. Стаята бе най-обикновена, типична за Мемориалната болница — малка, стара и настлана с квадратни плочки. На мръсния прозорец нямаше пердета. В ъгъла стоеше стар, многократно боядисван радиатор.

Противно на очакванията й пациентът не беше нито стар, нито болнав. Мъжът, подпрян в болничното легло, беше млад и съвсем здрав на вид. Тя бързо прецени, че е на около трийсет години. Носеше обичайното болнично облекло и се беше завил с чаршафа до кръста. Имаше тъмна и много гъста коса, сресана назад от двете страни на слепоочията му така, че покриваше горната част на ушите. Тясното интелигентно лице имаше загар, въпреки че беше зима. Носът му беше остър, а ноздрите широко отворени, сякаш непрекъснато поемаше дълбоко въздух. Сюзан прецени, че има атлетична фигура. Беше обгърнал свитите си колене с ръце и нервно мачкаше пръсти, сякаш бяха премръзнали. Колкото и да се стараеше да изглежда спокоен, тя веднага усети тревогата му.

— Не се притеснявайте, влизайте направо. Тук е като на оживена гара — засмя се Бърман. Усмивката му трепна и изчезна. Явно приветстваше прекъсването на напрегнатото очакване да бъде извикан за операция.

Сюзан влезе и си позволи само един бегъл поглед към Бърман в отговор на усмивката му. После бутна вратата в първоначалното й положение, постави таблата в долния край на леглото и окачи банката върху стенда до главата на пациента. Съзнателно отбягваше погледа му и се чудеше защо е толкова млад, здрав и явно съзнателно контролиращ всичките си способности. Тя, разбира се, би предпочела някой столетник в безсъзнание.

— Само не нова инжекция! — възкликна Бърман с донякъде пресилена уплаха.

— Страхувам се, че е точно това — промълви Сюзан, като отвори пакета с тюбинга и вкара дебелата игла в банката на стенда. Остави малко от течността да изтече надолу по тръбичката, преди да затвори спирателното кранче. После вдигна очи и откри, че Бърман се е втренчил напрегнато в нея.

— Вие лекар ли сте? — попита я той с недоверие.

Сюзан не отговори веднага. Продължи да гледа право в тъмнокафявите му очи. Мислено претегляше възможностите за отговор. Това, че не е лекар, беше очевидно. Но тя беше реалистка и се питаше дали ще може някога да каже, че е лекар, и сама да си повярва.

— Не съм лекар — отсече решително и отново погледна иглата. Помисли си, че колебанието й ще увеличи тревогата на Бърман. — Аз съм само студентка по медицина — добави тя.

Бърман престана да кърши ръце.

— Не е нужно да се оправдавате — каза искрено той. — Вие просто не приличате на лекар или на бъдещ лекар.

Простодушната забележка на Бърман докосна една фина струна у нея. Плашеше я зародишното състояние на професионалните й качества и изтълкува погрешно думите му, а той всъщност искаше да й направи комплимент.

— Как се казвате? — продължи Бърман, без изобщо да съзнава ефекта от предишната си забележка. Заслони очи с ръка срещу блясъка на флуоресцентните лампи отгоре и й махна да се обърне леко наляво, за да прочете името на престилката й. — Сюзан Уилър… доктор Сюзан Уилър. Звучи съвсем естествено.

Сюзан бързо разбра, че той в края на краищата не я предизвиква като лекар. Въпреки това не му отговори. Нещо у него й беше смътно и приятно познато, но не можеше да го определи, то бе твърде неуловимо поради характера на срещата им. Беше нещо, свързано с очарователния му властен маниер.

За да овладее мислите си, Сюзан се зае със системата. Делово постави турникета и го затегна. Разкъса опаковките на иглата и тампона със спирт. Бърман с голям интерес следеше тези приготовления.

— Трябва веднага да си призная, че не си падам много по инжекциите — подхвърли той, като се опитваше да звучи самоуверено. Гледаше ту ръката си, ту Сюзан.

Тя почувства нарастващото му безпокойство и се запита какво ли би казал, ако му признае, че това е първият й опит да включи венозна система. Беше почти сигурна, че той съвсем ще се разстрои, защото знаеше, че ако е на негово място, би реагирала точно така.

Турникетът обедини усилия със слабото, но здраво тяло на Бърман, за да накара вените от опакото на ръката му да изпъкнат като градински маркучи. Сюзан пое дълбоко въздух и го задържа. Бърман направи същото. След като избърса мястото с напоения тампон, тя се опита да забие иглата в ръката му. Но кожата се придвижи напред в съпротивление на пробива.

— Ааа — извика Бърман, стиснал чаршафа със свободната си дясна ръка.

Той нарочно преиграваше, като защитна маневра. Но така само уплаши Сюзан и тя не посмя да прободе кожата.

— Ако това е някакво успокоение за вас, държите се точно като лекар — каза той, като гледаше ръката си. Турникетът още не беше махнат и тя цялата бе посиняла.

— Мистър Бърман, ще трябва малко повече да ми съдействате. — Мобилизирала всички сили за нов опит, Сюзан искаше да разпредели отговорността при евентуален неуспех.

— Да съдействам, казва тя — рече Бърман, като извърна очи нагоре. — Та аз съм кротък като жертвен агнец.

Сюзан опъна лявата му ръка и изтегли кожата надолу. При същото усилие този път заби иглата в ръката му.

— Предавам се — проплака Бърман с шеговити нотки в гласа.

Сюзан се съсредоточи върху скрития връх на иглата. Отначало той като че ли буташе вената пред себе си. Опита отново с опъване на кожата, но не успя. Тогава комбинира опъването с решителен натиск. Усети леко пукане, когато иглата прободе вената. Кръвта се вля обратно и изпълни прикрепената пластмасова тръбичка от системата. Сюзан бързо закачи тюбинга на стенда, отвори спирателното кранче и махна турникета. Системата потече гладко. И двамата изпитаха видимо облекчение.

След като действително беше извършила нещо, нещо, свързано с терапията на пациент, Сюзан почувства лека еуфория. Бе дребна работа, една обикновена система, но все пак си беше медицинска манипулация. Може би тя все пак имаше бъдеще. Еуфорията я освободи от напрежението и въпреки болничната обстановка тя усети прилив на топлота и известно благоразположение към Бърман.

— Казахте, че не приличам на лекар — рече Сюзан, като изваждаше лейкопласт, за да фиксира иглата. — Какво значи да приличаш на лекар? — В гласа й се долавяше закачливост, сякаш й се щеше по-скоро да го разсее, отколкото да чуе мнението му.

— Глупаво се изразих — рече Бърман. Докато тя прикрепяше системата към ръката му, той наблюдаваше всяко нейно движение. — Няколко момичета от моя клас в колежа се посветиха на медицината. Някои от тях бяха симпатични, всички бяха умни, но едва ли биха минали за женствени.

— Вероятно не са ви изглеждали женствени, защото са се заели с медицина, а не обратното — каза Сюзан и регулира системата така, че да капе умерено бавно.

— Възможно е… възможно е — замисли се Бърман. Нейните думи представляваха ново тълкуване на нещата. — Но аз не мисля така. Две от тях познавам доста добре. Всъщност бяхме близки през цялото време в колежа. В действителност те се спряха на медицината чак през последната година. Бяха си точно толкова неженствени преди, както и след решението си. Докато вие, бъдещата доктор Уилър, съвсем определено излъчвате женственост.

Сюзан понечи да възрази, но се въздържа, изненадана от неочакваното споменаване на собствените й качества. Донякъде се изкушаваше да каже: „Наистина ли бе, приятел?“, но си помисли, че Бърман сигурно говори сериозно и всъщност отново й прави комплимент. Той сам й помогна да реши как да възприеме думите му.

— Ако трябваше да позная с какво се занимавате — продължи той, — бих казал, че сте танцьорка.

Налучкал собствената й представа за нейната друга същност, Бърман отключи сърцето й. За Сюзан да изглеждаш като танцьорка, несъмнено беше комплимент, който тя прие с радост.

— Благодаря, мистър Бърман — искрено каза тя.

— Моля ви, наричайте ме Шон.

— Благодаря, Шон — повтори тя. Спря да събира инструментите, останали след включването на системата, и се загледа през мръсния прозорец. Не забеляза мръсотията, тухлите, тъмните облаци, нито дори безжизнените дървета. Погледна отново Бърман. — Знаете ли, не бих могла да ви кажа какво значи за мен вашият комплимент. Може да ви прозвучи доста странно, но ще ви призная, не съм се чувствала женствена през последната година и нещо. Да чуеш някой като вас да говори така, е наистина успокоително. Не че съм мислила постоянно за това, но все пак бях започнала да се смятам за… — Сюзан замълча, като търсеше точната дума — безполова, като предмет. Да, това е точната дума — безполова. Ставало е бавно и постепенно и предполагам, че наистина го осъзнавам само като правя сравнение, когато се събера със съученички от колежа и по-специално с моята бивша съквартирантка.

Сюзан изведнъж спря по средата на мисълта си и се изправи. Беше леко изненадана и смутена от неочакваната си откровеност.

— Какви ги говоря! Понякога самата аз не мога да повярвам — усмихна се тя и се изсмя на себе си. — Не мога дори да се държа като лекар, камо ли да изглеждам такава. Сега едва ли ви се слуша за моите трудности в приспособяването към професията.

Бърман я погледна с широка усмивка. Очевидно интерлюдията му беше приятна.

— Предполага се, че пациентът е този, който говори — продължи тя, — а не лекарят. Защо не ми кажете с какво се занимавате, за да млъкна.

— Аз съм архитект. Един от онези близо милион архитекти, наводнили Кеймбридж. Но това е друга история. Предпочитам да се върнем към вас. Не можете да си представите как се успокоявам, слушайки ви да говорите като човешко същество на това място. — Погледът му обходи стаята. — Нямам нищо против една малка операция, но това чакане ме вбесява. И всички са така ужасно невъзмутими. — Той погледна пак към Сюзан. — Продължете с това, което щяхте да кажете за бившата си съквартирантка. Бих желал да го чуя.

— Подигравате ли ме? — попита Сюзан с присвити очи.

— Най-сериозно.

— Е, не е чак толкова важно. Просто тя беше умна. Отиде да учи право и въпреки конкуренцията удовлетвори своя стремеж за интелектуална изява. Дори запази женствеността си.

— Нямам представа как се справяте в интелектуално отношение, но относно женствеността ви не може да има съмнение. Вие сте абсолютната противоположност на безполово същество.

Отначало Сюзан се изкушаваше да поспори с Бърман, задето отъждествява женственост и външен вид. Тя чувстваше, че това е само част, една малка част от другото, но се овладя и се отказа от спора. В края на краищата на него му предстоеше операция и нямаше нужда от дебати.

— Не мога да не се чувствам така — каза тя, — а „безполов“ е най-точното определение. Отначало си мислех, че лекарската професия ще е добра по редица причини, включително и за това, че ще ми осигури необходимата материална независимост. Не исках да се притеснявам за житейската необходимост да се омъжа — въздъхна Сюзан. — Е, тази професия ми осигури не само това, а и нещо повече. Всъщност започнах да се чувствам отлъчена от нормалното общество.

— Ето тук бих искал да ви бъда полезен — каза Бърман, доволен от своята досетливост. — При условие, разбира се, че смятате архитектите за нормално общество. Има хора, които, мога да ви уверя, не ги считат за такова. Както и да е… — Той се почеса по тила, докато подреждаше думите си. — Трудно ми е да изтъквам разумни аргументи в тази жалка пижама, в тази обезличаваща среда, а много бих желал да си продължим разговора. Сигурен съм, че непрекъснато се опитват да ви ухажват, и не бих искал и аз да ви досаждам, но вероятно бихме могли да пийнем заедно кафе или нещо друго, след като оправят коляното ми. — Бърман вдигна десния си крак. — Контузих се преди години, когато играех футбол. Оттогава то е, така да се каже, ахилесовата ми пета.

— За това ли сте планиран днес? — попита Сюзан, докато обмисляше отговора си. Както и да си го представяше, знаеше, че от професионална гледна точка не може да си позволи да приеме предложението му. А същевременно той я привличаше.

— Точно така, минисектомия или нещо подобно — каза той.

Някой почука на вратата и Сюзан трепна. Още преди да успее да отговори, в стаята влезе Сара Стърнс. Сюзан нервно се засуети със спирателното кранче на системата. Почти веднага осъзна колко детински е реагирала и се ядоса, че се е повлияла до такава степен от порядките в болницата.

— Пак ли инжекция? — попита Бърман умърлушено.

— Пак — предоперативната. Обърни се, приятелю — каза мис Стърнс.

Тя попритисна Сюзан, като минаваше да остави таблата на нощното шкафче.

Бърман стеснително погледна Сюзан, преди да се обърне на дясната си страна. Мис Стърнс оголи левия му хълбок и стисна в шепа плътта му. Иглата светкавично се заби в мускула. Всичко като че ли свърши, преди да е започнало.

— Не се безпокойте за скоростта на системата — каза мис Стърнс на път за вратата. — Скоро ще я регулирам. — И излезе.

— Е, аз трябва да тръгвам — каза Сюзан.

— Уговорихме ли се? — попита Бърман, като се опитваше да не се отпуска на левия си хълбок.

— Не зная, Шон. Не съм сигурна как да постъпя. Имам предвид от професионална гледна точка.

— От професионална ли? — Бърман беше искрено изненадан. — Сигурно са ви обработили психологически.

— Може би. — Тя погледна часовника си, вратата и обратно към него. — Добре — каза накрая, — ще се срещнем. А дотогава вие трябва да се възстановите. Ще преживея съмнението в моя професионализъм, но не искам да бъда обвинена, че се възползвам от един инвалид. Ще се отбия да ви видя, преди да ви изпишат. Имате ли представа колко време ще останете тук?

— Моят лекар каза три дни.

— Ще се отбия отново, преди да си тръгнете — каза Сюзан, докато отиваше към вратата.

Там трябваше да даде път на един санитар, който идваше с болнична количка, за да откара Бърман в операционна зала №8 за планираната менисектомия. Сюзан се обърна и го погледна, преди да завие надолу по коридора. Показа му стиснатите си палци, а той й отвърна с усмивка. Докато вървеше към сестринския офис, тя мислеше за обърканите си чувства. Беше й приятно, че срещна човек, към когото почти веднага изпита влечение; в същото време се упрекваше, че държането й издава липса на професионализъм. Бе принудена да признае, че във всяко отношение лекарската професия ще й създава затруднения.